До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Без съмнение назряваше дълбока криза. Бе време за бързо решение, ако такова се намереше. Не ме бе грижа, какво ще стане с Кобхъм. Дори този безсърдечен дявол незабавно да изпратят в Ада и пръста си няма да помръдна да го спася. Но не бях съгласен сам да споделя съдбата му. Ако Сатаната реши, че аз съм се опитвал така да измъквам сведения от него, той няма да пита за обяснения. Фактът, че не бях повярвал на думите му, си търсеше наказанието.

Най-лошото бе, че го хванах в лъжа. Той можеше да сметне, че това ме прави безполезен за него впоследствие. Но и това не бе най-важното. Главното бе, че го заставих, както казват китайците, „да си загуби лицето“. Ако Баркър правилно предполагаше произхода му, това бе престъпление без прошка. Аз знаех, че адския интелект на Сатаната е облечен в не по-малко адска гордост. И сега тази гордост е уязвена!

Единственият шанс бе да излекувам раната, преди той да разбереше, че е нанесена. Аз скочих на крака и тръгнах срещу него.

— Е — разсмях се аз, — издържах ли изпитанието?

Той веднага се хвана на въдицата. Дали бе повярвал, че съм толкова наивен, или не, това не бе така важно. Това си бе капан или опит, който съм очаквал от него. И освен това не знаех, колко дълго ни е слушал. Нарочно ли бе оставил с мен Кобхъм? Всичко ли бе чул? Дори и да бе така, не казах нито дума, която да предизвика неговото подозрение. И да се съгласи с мен, бе за него единствения начин да запази гордостта си, да спаси лицето си. И той постъпи така.

— Кобхъм вие бяхте прави — каза той и се обърна към мен. — Кажете ми, Джеймс Киркхайм, кога започнахте да подозирате, че ви изпитвам? Любопитно ми е да разбера, колко силна е вашата проницателност.

Той със знак ме покани да седна и сам се настани срещу мен в своето кресло. Аз упорито не поглеждах Кобхъм.

— Първо, учудих се, Сатана — започнах аз да обяснявам, — на отношението ви към „Астарта“. Аз не бих постъпил така. Мъртвецът нищо не може да каже, такова е старото правило. Аз бих изпълнил вашите инструкции, разбира се — допълних смело, — но не бих ги одобрил.

Очите му не мърдаха от мен. Чувствах волята му да ме удря и да измъква истината.

— И кога подозрението се превърна в увереност?

— Когато вие се появихте тук. — И си позволих да избухна в гняв. — Аз няма да допусна повече подобни експерименти над мен, Сатана! — възкликнах с хладна ярост, която не бе предизвикана от това произшествие, но не беше напълно произволна. — Или ми се доверяват напълно, или не ми се доверяват. Ако ми повярвате и ви подведа, толкова по-зле за мен, пръчката е във вашите ръце и съм готов да понеса наказанието си. Но повече не искам да съм опитно зайче. Кълна се в Господа! Няма да бъда!

Помислих си, че спечелих. И не само спечелих, но и се издигнах по негово мнение на значителна височина спрямо преди. Ако диамантеният блясък на очите му можеше да се смекчи, то той наистина се смекчи.

— Съгласен съм, Джеймс Киркхайм — каза той спокойно. — Но се радвам, че ви подложих на подобен изпит. Това ми показа, докъде мога да ви се доверявам.

— Аз взех решение и дадох дума — казах с лека обида в гласа. — Докато плащате честно за извършената работа, аз ще се подчинявам на заповедите ви, Сатана. Мисля, че едва ли ще имате по-верен слуга от мен.

— И това ми е ясно, Джеймс Киркхайм — отбеляза той.

Сега вече се осмелих да погледна Кобхъм. Той идваше на себе си. И ме гледаше със странно изражение на лицето.

— Кобхъм — засмях се аз, — вие сте май по-добър актьор, отколкото химик.

— Кобхъм… беше… много добър слуга — каза бавно Сатаната. — И никога преди не е донасял повече полза от днес.

Аз видях как тялото му се разтресе и направих вид, че нищо не съм забелязал. Сатаната се изправи.

— Елате с мен, Кобхъм — каза той. — Ние трябва да обсъдим нещо с вас. А вие… — той ме изгледа.

— Смятам да се прибера — казах и се поклоних. — Пътя вече знам.

Сатаната излезе от стаята, Кобхем го следваше като пребито куче. За миг се обърна и ми хвърли странен поглед. В него благодарността се примесваше със смъртен ужас.

Аз се отправих към стената, където започваше пътя към стаята ми.

— Джеймс Киркхайм! — гласът ме накара да се обърна.

На срещуположната стена Сатаната се бе спрял и тялото му почти закриваше Кобхъм.

— Да, сър?

— Джеймс Киркхайм, никога досега не съм бил така доволен от вас, както днес. Лека нощ.

— Радвам се, сър. Лека нощ.

Пред тях се откри панела. Аз натиснах скритата в ламперията пружина и стената се задвижи. Влязох в отворилия се асансьор. Сатаната и Кобхъм минаха през другата стена. За миг ми се мярнаха две яки фигури на робите кефтиу с познатите ми камшици с примки накрая да вървят до химика. И когато моята стена се затвори, видях, как го хванаха за ръцете.

Най-после се оказах в апартамента си. Ева сигурно щеше да ме чака, но нямах никакво желание днес да извършвам още една екскурзия. Сатаната клъвна подхвърленото червейче, но Кобхъм щеше де си получи наказанието и аз не знаех колко жестоко ще бъде то. Сатаната не би казал напразно „беше“ за полезността на химика. И нещастникът разбра заплахата. Видях робите, които го хванаха. Сатаната няма да забрави всичко това. Възможно е да ме повика, а може и сам да ме посети.

Следователно, трябва да остана тук. Сигурно и Баркър ще се появи. И по него ще изпратя съответното съобщение на Ева.

Изключих всички лампи освен една, съблякох се и легнах. Запалих цигара и незабавно усетих леко повдигане и пристъпи на гореща и безсилна ярост. Работата с „Астарта“ бе прекалено жестока, дори погледната през варианта на Сатаната. Откровенията на Кобхъм я направиха ужасна. Разбира се, ще трябва да я извърша, какво друго ми остава? Защото, откажа ли, това значи край за мен и Ева. И друг ще ме замести. Всъщност Кобхъм направи участието ми задължително. Аз трябва да попреча на безсмисленото унищожаване на кораба и хората му. Почти сигурно се обричах на смърт. Но нещо трябваше да се направи. Знаех, ако не се намеся и толкова хора отидат на дъното, до края на живота си, не ще намеря покой. И Ева ще чувства същото.

Надеждата, отчаяната ми надежда, бе да намеря начин да унищожа Сатаната преди да отплаваме.

Неочаквано усетих присъствието на човек в стаята. Изхлузих се безшумно от завивките и се приближих към завесите. Там беше Баркър. Повиках го с пръст.

— Внимателно, Хари — прошепнах аз. — Влизай и си отваряй добре ушите и очите. Знаеш ли какво се случи днес? — накратко му разказах за миналите събития, от мига в който излязох на езда с Консърдайн, до пиянската изповед на Кобхъм и отвеждането му от робите на Сатаната.

— Боже Господи! — трепна малкият човечец. — Кобхъм е истински дявол, но ми е жал за него. Сатаната ще се погрижи той да не говори повече. Трябва, сър, да действаме бързо.

— Смятам — отвърнах аз, — че единствената ми възможност днес е да не напускам тази стая. И ако мислиш, че няма да ми бъде трудно, лъжеш се. Нали мис Демерест ще ме очаква!

— Сър, вие сте прав. Аз също трябва да изчезвам сега. Дойдох да ви кажа нещо. Аз съм пълен глупак. Вие вчера намекнахте, че Сатаната прави нещо с ръцете си. Честността ми бе заслепила очите ми. Не мина и пет минути след като се разделихме и разбрах, какво може да прави. Дявол да го вземе, та за това има десет различни начини.

— Прав си — продължих да шепна, — но давай накратко. Как се каниш да разбереш, прави ли го наистина?

— Ето над това цял ден си блъскам главата — отвърна той. — Как да се промъкна в храма и да разгледам черния трон? Златният се спуска, докато черният е вграден и не помръдва. И по всяко време на денонощието го пазят двама роби. Сменят се на четири часа и се хващам на бас, че за тази стража подбира най-подходящите. Лесно може да се стигне там — знам пет-шест тайни тунела до трона. Но ми трябва време, поне десетина минути и ще знаем всичко. Но как да ги осигурим тези десет минути? Да застреляме стражите не бива. Сатаната веднага ще разбере, какво е станало.

Той замълча известно време и усилено размишляваше.

— Има една възможност! — каза накрая той. — Ако помолим някой ангел да се спусне от небето с чаша кефтиу в ръка и да я размаха под носа им. Те ще тръгнат след него като гладни лъвове след парче вкусно месо. И няма да видят нищо!

Сърцето ми заби бързо и аз го хванах за рамото.

— Кълна се, Хари, ти уцели десятката! — гласът ми направо трепереше от вълнение. — Но знаеш ли къде държи тази адска напитка? Може ли да я намериш?

— Разбира се, че знам — отвърна той пренебрежително. — Казах ви, че нямам равен на себе си. И естествено, че ще мога да взема от напитката. Но какво ще правим с нея?

— Ние ще се превърнем на ангели. Кефтиуто действа бързо, сам видях това. Но за колко време действа?

— Не знам — вдигна той рамене. — Понякога по-дълго, понякога по-късо. Но ще имаме тези десет минути, дори доста отгоре… Ето, това е! — той се разсмя. — Каква игра само! Ако се съвземат преди да дойде смяната им, те нищо няма да кажат. Ако пък смяната ги сбара, то шансът им да кажат нещо се намалява до нула. И дори да кажат, кой ще им повярва?

— Намери напитката — казах аз. — Нека това стане до утре. А сега — безопасността. Върви си. Ако имате възможност, предай на мис Демерест, да не ме чака днес. И да не се безпокои. Но в никакъв случай не рискувай. Хари, ти си истинско чудо. Ако бе момиче, щях да те разцелувам. Върви!

Той се разсмя и мигновено изчезна.

Отидох в съседната стая и изключих светлината. За пръв път, откакто се намирах в ръцете на Сатаната, се освободих от депресията и ужасното чувство на угнетеност, които не ме напускаха досега. Сякаш вратата започна да се открехва към свободата…

Спах здраво, но се събудих посред нощ, като видях на сън Сатаната. Той се бе изправил до мен и ме гледаше. Но действително ли бе само сън? Не зная. Може той да е искал да разсее някое свое съмнение. Ако е било така сънят ми го е разсеял, защото аз спах напълно безгрижно. И не започнах да се безпокоя повече — в следващият миг заспах отново.

Когато станах и започнах да се обличам, телефона зазвъня. Обади ми се Консърдайн. Каза, че след закуската Сатаната иска да посетя яхтата. Той, Консърдайн, естествено ще ме съпровожда. Значи плановете не са се изменили. Аз още ще трябва да играя пиратската си роля.

Когато влязох в столовата, Консърдайн ме чакаше. Ние закусихме заедно. През цялото време ме измъчваше любопитството за Кобхъм. Но нищо не попитах, а и докторът не спомена нито дума. Ние отидохме на пристана и по пътя си приказвахме приятно. Ни един от нас не спомена за снощната беседа. Но аз, предполагам, че и той, през цялото време мислех за нея. Но нямаше какво да допълня. нито пък той. Позициите бяха ясно очертани.

Чакаше ни катер и веднага ни закара на „Херувима“. Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с ню-фаунтлендски вид ни се представи като капитан Мориси. Може би това име да е дадено от родителите му, а може и да не е, по-вероятно — не. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Докато първият помощник бе привлекателен затворен в себе си човек белязан със знака на Анаполис. А екипажът бе от такива неприятни типове, каквито само морето може да произведе.

Дисциплината бе подчертано военна и достигаше апотеоза си в машинното отделение. Двигателите, изглежда изработени по специална поръчка, употребяваха за гориво чиста нафта и представляваха истинско чудо на техниката. Беше ми така интересно, че не забелязах, кога настъпи времето за закуска. Не сгреших относно Мориси. Той разказваше за контрабанда с оръжие и алкохол, с което се бе занимавал преди да постъпи на служба при Сатаната. Роден късно за пиратския флаг, той си наваксваше с каквото можеше. Бе си разбойник, но ми харесваше.

Като се върнах в замъка намерих покана от Сатаната. Подчиних се на учтивата заповед с лоши предчувствия. Но те не се оправдаха. Прекарах два прекрасни и удивителни часа. Отидохме в личните апартаменти на Сатаната. Отказвам се да предам видяното и атмосферата на тези десетки стаи, големи и малки, където се наслаждаваше на живота неговата странна и мрачна душа. Всяко помещение представляваше храм на загадъчното, храм на вечният неподдаващ се на определение дух, който човечеството нарича красота и който то винаги се опитва да долови и въплъти в материя.

Тук Сатаната бе съвсем друг. Преобрази се, стана мек и в думите му не намерих нито намек на насмешливост. Приказваше само за съкровищата си. Мина ми през главата, че красотата обича повече от властта, която счита само средство за постигането на наистина прекрасното. И колкото и злобен да бе, той разбираше красотата по-добре от всеки друг човек.

Тръгнах си очарован от него. И трябваше да се преборя с мисълта, че видяното от мен, оправдава средствата за придобиването му. И че истински престъпник бе този, който пречи на Сатаната. Колкото и да бе странно, усещах вина в себе си, за плановете, които изработвах. С труд се сдържах от изповед, от признание за всичко, от предаването си в неговите ръце и неговата милост и от клетва за вечна преданост. Сдържа ме само мисълта за Ева.

Възможно е такава да бе и целта му. Но отново и отново се преборвах със себе си и отвращението, което започвах да изпитвам към замислите си. Може да ви се стори като неизвинителна слабост, но мога да се защитя само с думите, че този, който така казва, не е бил сам обект на магьосничеството на Сатаната, не е слушал проповедите му, за чудото, което сам бе създал.

Дори и да бе капан, избегнах го. Но и до ден днешен се съмнявам — може би във висшия смисъл на думата Сатаната бе все пак прав.

Обществото, събрано на обяд, ми помогна да отхвърля тази магия. Още повече ми помогна следобедния бридж. Прибрах се в полунощ. През целия ден не видях Ева. Консърдайн ми намекна, че тя е отишла в града и няма да се върне днес. Разбрах го в смисъл, че днес не бива да се разхождам из замъка. Легнах да спя. Надявах се да видя и Баркър, но и той не се мярна.

На следващият ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях видях един австралийски майор, истински негодник и типичен, но обаятелен войник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрута показан ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на едно шосе. Край нас премина кола, изящна и малка, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието на своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко се проясни. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих.

Като хвърлих поводите на коня на услужливия коняр, тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме един или два пъти, поговорихме за това онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.

— Е, какво пък — каза той, — горчивото лекарство не става сладко от това, че отлагаме вземането му. Да вървим, Киркхайм. Сатаната заповядва.

Спомних си ясно думите на Консърдайн, че ако господарят му нареди, той без колебание ще ме задържи. И усетих шок.

— Означава ли това, че съм арестуван?

— Съвсем не — отвърна той. — Ако нещо… нещо… Е, Сатаната иска да погледнеш едно нещо. Защо? Не ме питай. Просто не знам. Досещам се, но… не питай. Нека вървим.

Тръгнах след него и удивлението не ме напусна. Така стигнахме до една от кулите на замъка. Поне се бяхме изкачили високо над нивото на земята. Оказахме се в малка и гола стая. Приличаше на килия. Една от стените и леко се извиваше с изпъкналото към нас. Консърдайн се приближи до нея и ми посочи да застана до него. Докосна скрита пружина. Появи се квадратен отвор, приличен на прозорче с размер фут на фут и на нивото на очите ми.

— Гледайте — нареди той.

Мястото, което видях бе пълно с необикновено ярка бледо-пурпурна светлина, която произвеждаше неприятно впечатление. Появи се тънък, треперещ, слаб, но непрекъснат звук на една нота. Не съм музикант и не успях да определя нотата, но тя бе висока като от крилата на безброй пчели. Обстановката бе така неприятна, че можеше да изкара човек от ума му.

Първо ми се стори, че гледам в кръгла зала изпълнена с тълпа хора, които са с лице към центъра. После разбрах, че това не може да бъде. Хората имаха една и съща поза — коленичили на дясното си коляно. И хилядите хора, ред след ред, един зад друг, изчезваха нейде в безкрая.

Погледнах наляво, после надясно. Същите коленичили хора, но този път в профил. Вдигнах очи към тавана — там висяха с главата надолу. Изведнъж разбрах, че навсякъде е едно и също лице.

Лицето на Кобхъм!

И навсякъде се отразяваше, измъчено и изтощено, отново и отново в десетки огледала с които бе облицовано помещението. За фокус им служеше кръгъл огледален подиум с около седем фута диаметър.

На този подиум се намираше клекналият Кобхъм и се наслаждаваше на собствените си безбройни отражения, подсилени с ярките пурпурни светлини.

Той внезапно скочи и започна да размахва яростно ръце. Като съвестни отряди автомати отраженията също скочиха и се размахаха. Той се обърна и те се обърнаха. Той падна, закри с ръце очите си, но аз забелязах, че макар и затворени, лицата му го гледат както преди. И аз знаех, че човек не ще може дълго да ги държи затворени в подобна зала, длъжен е да ги отвори и да глада, да гледа, да гледа…

Разтреперих се и побързах да се дръпна. Гледката бе адска. Тя унищожаваше разума. Тук не можеше да се заспи. Звънът скърца по нервите и не им дава покой. Светлината прогонва съня, довъзбужда и без това възбудените нерви, като ги обтяга докрай. Маймунското поведение на отраженията бавно и неумолимо водеха човека към пътеката на безумието.

— Боже Господи! Виждал съм… — с несвързани думи и побледнели устни се обърнах към Консърдайн. — Вече съм виждал… Консърдайн… Куршум за него би било истинско милосърдие…

Той ме довлече обратно до прозорчето.

— Пъхни си главата вътре — студено произнесе той. — Вие трябва да се видите в огледалата, а Кобхем трябва да ви види. Такава е заповедта на Сатаната!

Задърпах се, но той ме хвана за врата и ме натика в отвора, като кученце в паница с вода. Стената на това място бе няколко дюйма дебела. Бях напълно безпомощен. Сега главата ми се намираше отвъд стената. Кобхъм се надигна с труд. Видях лицето ми да се появява в огледалата. И той ме видя. Очите му започнаха да блуждаят от лице на лице. Той се опитваше да разбере, къде се намирам.

— Киркхайм! — изрева той. Киркхайм! Измъкни ме оттук!

Но Консърдайн ме измъкна мен и затръшна прозореца.

— Ти си дявол! Мръсен хладнокръвен дявол!

Сълзите ми потекоха от яд и безсилие. Аз се нахвърлих върху него. Той ме хвана за ръцете. Държеше ме с лекота, като малко дете, а аз се извивах, ритах и напразно се опитвах да се изскубна. Накрая яростта ми се изтощи и хлипайки се отпуснах.

— Е, млади момко — каза той меко. — Аз не отговарям за това, което видяхте. Казах ви, че лекарството ще бъде горчиво. Но така заповядва Сатаната и аз само се подчинявам. Да си вървим. Аз ще те заведа в стаята ти.

Тръгнах след него без да се съпротивлявам. И не съчувствието към Кобхъм ме засегна така силно. Вероятно той не веднъж е следил през същото това прозорче мъченията на други хора в огледалната зала. Ако възникнеше необходимост, бих застрелял този човек без никакво колебание. Но дори изпитанието на Картрайт не ме засегна така. С него бе открито, пред хора, с ясни, макар и фалшиви правила. И той имаше шансове да се измъкне.

Но изтезанията в огледалната камера, с лишаването от сън и бавното убиване със звук в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък, в това имаше нещо такова, което не можеше да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата.

— Дълго ли… ще издържи? — запитах аз, когато се оказахме в стаята ми.

— Трудно може да се каже — гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.

Аз трепнах.

— Няма да дойда на обяда, Консърдайн.

— На ваше място аз бих отишъл — каза той сериозно. — Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната е в правото си. Подобно на мен той се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще следи за вас. И ще иска да разбере, как сте възприели това. Съвземете се, Киркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима наистина ще му дадете да разбере истинските ви чувства. Къде изчезна гордостта ви? Та това е така опасно за вашите планове.

— Консърдайн, останете тук докато дойде времето, моля ви.

— Така и се канех, ако бяхте поискали. И мисля, че и на двама ни няма с нищо да навреди едно добро пиене.

Налях си и се огледах в огледалото. Чашата ми в ръката се разклати и течността се пръсна на пода.

— Никога повече няма да мога спокойно да се погледна в огледалото.

Той незабавно ми напълни отново чашата.

— Престани! — сряза ме той. — Забрави това. Ако Сатаната бъде на обяда, не забравяй да му благодариш за интересния нов опит.

Но Сатаната не се появи. Надявах се, че ще получи подробен доклад за поведението ми. Затова бях достатъчно весел и Консърдайн можеше да бъде доволен. Наливах се много и безразсъдно. Ева бе на масата. От време на време срещах удивения й поглед.

Ако тя знаеше, колко малко истинско веселие имаше в сърцето ми и колко много черно отчаяние, тя би се удивила още повече.