До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Бързо се добрахме до полутъмния коридор, откъдето лесно можех да стигна сам до моята стая. Баркър се спря и ме предупреди със знак.

— Чуйте! — почти въздъхна той.

Далечният слаб шум, който дочух приличаше повече на нечие мърморене. Някъде близо зад стената се движеше човек. Нима вече бяха открили спящите роби?

— Вървете си в стаята — шепнешком ми нареди Баркър. — Бързо!

Ние побягнахме и почти веднага се спряхме. На десетина крачки от нас се появи човек. Стори ми се, че израсна от стената мигновено с вълшебна бързина. За миг се облегна на нея и аз долових тихите му ридания. После се обърна към нас…

Това бе Кобхъм!

Лицето му бе посърнало, набръчкано и отпуснато. Очите заобиколени от черни кръгове в мрачното осветление ми заприличаха на празните дупки в озъбен череп. Те ме гледаха така пусто, че разбрах: мозъкът на този човек е направо изпразнен. Устните му бяха подпухнали и от тях течеше кръв, сякаш той ги бе хапал непрекъснато.

— Вие ли сте Киркхайм! — той се заклати и тръгна към мен. — Да, вас ви помня! Аз идвах при вас. Скрийте ме!

Бърборенето се приближи. Видях Баркър да надява един бокс на пръстите си и усетих, че се готви да скочи на идващия човек. Аз го хванах за ръка.

— Безсмислено е — предупредих го. — Ще го намерят. Той е почти луд. Но ще го заставят всичко да разкаже. Аз ще го взема с мен, Хари! Не му се мяркайте пред очите!

Хванах Кобхъм за ръка и го поведох към панела, който водеше в спалнята ми. Отворих го и бутнах нещастника да влезе вътре. После сам влязох, а Баркър ме последва.

— Скрийте се тук — казах на Кобхъм и го вкарах в шкафа с дрехите. Затворих вратата и заедно с Баркър бързо се върнахме в първата стая.

— Никак не ми харесва — прошепна Баркър.

— Това е единственият изход — отвърнах аз. — После ще мислим, как да се избавим от него. Едва ли ще го търсят тук. Няма да ме заподозрат. От къде на къде. Но все пак има такава възможност. Ако го намерят тук, ще си имам неприятности. Можеш ли да си отидеш, без да рискуваш?

— Да — гласът на малкото човече бе силно разтревожен. — Разбера се, че ще мога. Но Боже мой, капитане! Как не искам да ви оставям сам!

— Престани — срязах го рязко. — Иди при Консърдайн. Разкажи му, какво открихме. Същото разкажи и на мис Демерест. Ако нещата не тръгнат както трябва, действай както намериш за добре, Хари.

Той само изстена. Чух лек шум в спалнята. Приближих се да вратата на шкафа и погледнах вътре. Кобхъм се въртеше неспокойно.

— Тихо — наредих му аз. — Те могат да се появят всяка минута.

Изключих лампите и се върнах в първата стая. Баркър си бе отишъл. Съблякох сакото и жилетката си, взех няколко книги и се разположих удобно до масичката за вестници и списания. Запалих лулата си и започнах да чета. Чувствата ми бяха така силно изострени и нервите ми напрегнати, но се утеших с надеждата, че правя впечатление на човек погълнат от четене.

Неочаквано усетих някакъв поглед. Някой се намираше зад мен и ме гледаше. Продължих да чета. Мълчаливото разглеждане ставаше непоносимо. Прозях се, протегнах се, станах и се обърнах…

До мен стоеше Сатаната!

От главата до петите бе облечен в алени дрехи. Зад него се виждаха шестима роби. А още двама стояха до отворения панел в спалнята.

— Вие ли сте Сатана? — възкликнах удивено и това ми чувство бе наистина искрено. Бях разглеждал много възможности, но сред тях не бях включил Сатаната сам да лови хора.

— Удивен ли сте, Джеймс Киркхайм — в безизразният глас на Сатаната се долавяше нотка на загриженост. — Аз също се учудих, когато не ми отвърнахте на почукването.

— Аз не чух нищо — отново бях искрен.

Действително ли бе чукал?

— Както виждам, четенето ви е увлякло — продължи той. — Но може би вие се удивлявате, защо вашето мълчание ме обезпокои? Аз преследвам един беглец, един опасен и отчаян човек, Джеймс Киркхайм. Следата ни доведе до тук. Помислих, че може да се е скрил във вашите стаи. Да ви е нападнал и вие да сте пострадали.

Това звучеше напълно разумно. Спомних си, какво необикновено разположение ми показа днес Сатаната. Съмненията ми се разсеяха и леко се отпуснах.

— Благодаря ви, сър — казах аз. — Но никого не съм видял. Кой е този човек?

— Човекът, когото търся, е Кобхъм.

— Кобхъм ли? — погледнах го така, сякаш нищо не бях разбрал. — Но аз смятах, че той…

— Вие сигурно смятате, че той е в огледалната стая — прекъсна ме Сатаната. — Несъмнено сте се чудили и гадали защо съм го затворил там. Той наистина бе един от моите доверени помощници. И много ценен при това. Но неочаквано Кобхъм, на който вярвах и ценях… престана да съществува. В него се бе вселил друг дух, на който повече не мога да се доверявам и който заради това се превръща в определена заплаха за мен.

Сърцето ми замря, когато видях издевателската насмешка в твърдите ярки очи и разбрах, че нарочно бе повишил гласа си, та да се чува и в съседната стая.

— Бедничкия Кобхъм — провлачи думите Сатаната, — нима не мога да отмъстя за него? Трябва да отмъстя. Ще накажа този дух-узурпатор, който го мъчи така, докато той сам не завика, че иска да напусне това тяло. Бедничкият ми окраден Кобхъм. Сега му е все едно, какво ще стане с тялото, което му принадлежеше някога… когато знае, че ще бъде отмъстен.

Сега насмешката звучеше още по-отчетливо. Усетих гърлото ми да се свива.

— Вие казахте, че нищо не сте видели? — запита той отново.

— Нищо — отвърнах аз. — Ако някой бе влязъл в стаята, бих го чул. — Веднага разбрах грешката си и се изругах за допуснатата глупост.

— О, не — каза Сатаната с равния си глас. — Вие забравихте, че сте били увлечени от четенето. Вие и мен не усетихте. Нито когато почуках, нито когато влязох. Не мога да ви подложа на риск. Ще се наложи да разгледаме стаите.

Той даде заповеди на робите си. Преди те да се мръднат, вратата на шкафа с дрехите се разтвори и Кобхъм изхвърча навън. С един скок се оказа на половината път да отворения панел. Проблесна стоманено острие. Още миг и той бе до двамата роби на изхода. Един от тях падна с прерязано гърло. Другият се дръпна, като се държеше с ръце за хълбока и през пръстите му потече кръв.

И Кобхъм изчезна.

Сатаната даде кратка заповед. Четирима от робите се втурнаха към панела. Останалите захванаха ръцете ми с примките на камшиците. Сатаната ме погледна и насмешката в погледа му наистина стана дяволска.

— Аз така и помислих, че той ще дойде тук — каза той. — Затова и му дадох възможността, Джеймс Киркхайм, да избяга.

Така значи, паяжината е изплетена от Сатаната! И той ме хвана с нея. Неочаквано ме обхвана неудържим гняв. Повече няма да лъжа. Нито да нося маска. Никога повече няма да се изплаша от него. Разбира се, той ще ми причини болка. Може и да ме убие. Вероятно се кани да направи и едното и другото. Но сега аз знаех, кой е той всъщност. Цялата му загадъчност се бе плъзнала от него и… освен това имам коз, за който той не подозира. Аз дълбоко въздъхнах и се разсмях.

— И така да е! — казах цинично. — Но аз забелязах, че този път вие не съумяхте да му попречите да избяга. Жалко, че не ви преряза гърлото, вместо да убива този беден ваш дявол.

— Аха — без да изрази никакво негодувание отвърна ми той, — истината започва да се излива от поразения Кобхъм, като водата от скалата, която Мойсей разсякъл. Но вие отново грешите. Аз отдавна не съм се наслаждавал на лова на хора. Кобхъм е идеална плячка. Затова и оставих панела отворен. Той ще ни бяга, предполагам доста дни.

Той каза нещо на един от държащите ме роби. Не разбирах този език. Нещастникът се поклони и изчезна безшумно.

— Да — обърна се отново към мен Сатаната, — той ще бяга дълго. Но вие, Джеймс Киркхайм, не! Кобхъм не може да избяга. И вие също. Днес вечерта ще обмисля, какво забавление ще ми представите.

Излезлият роб се върна с още шестима. Сатаната отново даде заповед. Робите ме обкръжиха и поведоха. Не се съпротивлявах. И не погледнах Сатаната.

Но да се затворя ушите и да не чувам проклетия му смях, не можех!