До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Рано сутринта на следващия ден телефонът ме събуди. Обаждаше се портиерът. Бе пристигнало бързо съобщение за мен, куриерът чака долу. Аз заповядах да донесат писмото при мен в стаята, където го отворих и прочетох:

Позвъних на портиера, да пусне куриера, а на мен да изпрати закуска и сутрешните вестници.

Разбира се, това беше истинска сензация и за нея се захванаха стръвно. Отначало ме удиви, че така много се пишеше за откраднатата огърлица и малко се споменават убитите. После се досетих, че липсата на връзка между тези произшествия, кара вестникарите да разсъждават трезво. Какво всъщност представляват три живота сред милионите други? Те са живели — е, повече не живеят. Но има още множество хора.

А огърлицата е нещо уникално.

Помислих си, че Сатаната е разсъждавал точно така. Тези три живота му се стрували нищожни в сравнение с огърлицата. И очевидно вестниците са съгласни с него.

Трите тела лежаха в моргата и никой не идваше да ги разпознае. Музеят, и след търсенето, продължило цяла нощ, не можеше да се похвали с успех — огърлицата я нямаше. Това бяха новините, ако можеха да се нарекат новини.

Аз се спуснах долу в залата и се започнаха безкрайните обсъждания на станалото с другите членове на клуба. В един часа куриер ми донесе още едно писмо. На плика имаше адрес на известна юридическа кантора с влияние сред обществото, която се оглавяваше от не по-малко известен адвокат.

Вътре — чек на стойност десет хиляди долара!

В съпроводителното писмо се даваше висока оценка на доклада ми. Чекът е за нея, бе написано, и могат да последват и други поръчки от този род. Те ще бъдат заплатени съответно. И отново Сатаната бе казал истината — плащаше отлично. Но що за работи ще бъдат „следващите“?

В три часа отидох в музея. И без труд минах през бариерите. Всъщност, бях станал герой. Пазачът бе разстроен, но пълен с надежди. Когото си тръгвах, бях къде повече нещастен от него, а относно възможностите за връщане на огърлицата, нямах никакви надежди. И с труд не показвах това си състояние.

Денят мина без известия от Сатаната или неговите служители. Времето течеше и аз все повече се усещах ненужен. Да предположа, че това е единственото, което му е нужно от мен? Щом съм изпълнил поръчката, мога да бъда изхвърлен настрани! Може кралството му да е ад, но там се намира Ева и следователно за мен е рай. Не исках вратите му да се хлопнат пред мен. Като изхвърлен не ще мога да мина през тях. И дори не знаех къде се намират. Сънят ми през тази нощ бе неспокоен и аз се разкъсвах между безсилния гняв и кошмара на невъзвратимата загуба.

Но на следващото утро аз разтворих писмо на Сатаната и изпитах чувството на ангел с пламтящ меч да се приближавам към разтворените врати на Рая.

На пръв поглед сърдечна и настойчива покана за почивка. Всъщност — заповед. Дори и да исках, не биваше да отказвам.

Съвестта престана да ме мъчи. С радост на сърцето събрах багажа си, дадох необходимите нареждания на портиера и с нетърпение зачаках да дойде посочения час. Точно в четири красивата лимузина се спря пред клуба, познатият ми шофьор в красива ливрея излезе навън, почтително ме поздрави, взе чантата ми и ми отвори вратата на колата.

Веднага получих доказателство, че съм издържал изпитанието на Сатаната. Завесите на прозорците бяха вдигнати. Позволено ми бе да видя, накъде отиваме.

След като тръгнахме по Петото авеню, завихме към моста „Куинсбъроу“ и от там се насочихме към Лонг Айлънд. Изминаха около четиридесет минути и стъпихме на магистралата Вандербилд. След още петдесет минути видях езерото Понкомкон. После завихме към залива на север, минахме Смит таун и тръгнахме по пътя „Норт шор“. Малко след шест се върнахме край бреговете на залива и по тесен частен път през гъста дъбова и елхова гора стигнахме някаква къща. Шофьорът подаде нещо като пропуск на излезлия отвътре човек, който бе въоръжен с мощна пушка. Нова миля и пред друга подобна къща церемонията се повтори.

Пътят се заизвива край висока и здрава стена. Спомних си, че за нея ми бе разказал Баркър и се удивих как е успял да мине през охраната. Точно в 6:30 ние спряхме пред масивна стоманена врата. По сигнал от колата тя се разтвори. Излязоха няколко души, разпитаха водача, огледаха ме през прозореца и дадоха знак да продължаваме.

Уважението ми към Сатаната постепенно нарастваше.

След петнадесет минути бяхме пред замъка. Пресметнах, че той се намира на десет мили от нюйоркската страна на пристанището „Джеферсън“, в гористата местност между него и залива Ойстър. И понеже бе построен в малка долчинка почти или съвсем не се виждаше откъм залива, който се намираше на около три четвърти миля от тук. Повърхността бе така пресечена и обрасла с растителност, че се съмнявам може ли замъкът да се види от обществените пътища.

Посрещна ме Консърдайн. Стори ми се, че се радва да ме види. Каза ми, че имам нова стая и ако не възразявам той ще бъде с мен, докато се обличам за обяда. Отвърнах му, че нищо не би ме поласкало повече и бях напълно искрен. Той ми харесваше.

Новият ми подслон показваше, че съм получил повишение. Спалнята бе доста по-голяма, имаше обширна гостна и прекрасна баня. Мебелировката бе разкошна и… имаше прозорци. Така че оцених тънкостта на намека, че повече не съм пленник. Вътре ме очакваше Томас. Той се усмихна при вида на моята чанта. Дрехите ми ме чакаха вече на леглото. И докато се мих и преобличах, весело си разговаряхме с Консърдайн.

Днес, обяви той, Сатаната няма да бъде с нас. Но му е заповядал, да ми предаде, че напълно съм оправдал очакванията му. Утре ще поговори с мен. На масата ще видя множество привлекателни хора. После ще играем бридж. Аз, ако искам, естествено, мога да взема участие. Произшествието с огърлицата не обсъждахме, макар, както изглеждаше, Томас да знаеше всичко.

Искаше ми се да попитам, дали Ева ще бъде на събирането, но реших да не рискувам. Когато минахме през три стени и два асансьора и влязохме в столовата, нея я нямаше там.

Събрахме се осемнадесет човека. Както ми бе обещал Консърдайн, всичките се оказаха остроумни и занимателни хора. Сред тях се отличаваха една изключително красива полякиня, италиански граф и японски барон — и тримата често се споменаваха в новините. Мрежата на Сатаната бе разперена надлъж и нашир.

Прекрасен обед сред прекрасно общество — и няма никакъв смисъл да се спирам на подробностите. Никой не отвори дума за отсъствието на истинския стопанин, нито пък за нашите действия. Изпитвах силно нетърпение да се върна в стаята си и да чакам Баркър. Той дали ще знае, че сега живея на друго място? Може ли да ме стигне? В замъка ли е Ева?

Обедът свърши и ние се пренесохме в съседната стая, където се намираха масите за бридж. Хора имаше за четири карета и двама оставаха свободни. Това ми даде възможност да избегна участието в играта. За нещастие на плановете ми, Консърдайн се възползва от същото. Той ми предложи да ме запознае с някои от чудесата на това място. И нямаше как да му откажа.

Минахме през дузина стаи и галерии, преди да мога, без да изглеждам неприличен да покажа умора. Видяното няма да описвам — то не е съществено. Но душата ми бе засегната от събраните предмети и техните красоти. Сатаната, каза ми Консърдайн, живее в собствени апартаменти, където държи най-ценните неща от сбирките си. Това, което съм видял досега, е само малка част от съкровищата на замъка.

Като се връщахме, погледнахме в стаята за бридж. По време на отсъствието ни се бяха появили нови играчи и се бяха опънали още маси. На една от тях видях Кобхем да има за партньор Ева.

Минах край тях, тя ме погледна спокойно и равнодушно ми кимна. Кобхем се изправи и ние се поздравихме дружелюбно с яко ръкостискане. Ясно бе, че повече не ми се сърди. Докато се запознавах с новопоявилите се, Ева се облегна на креслото си и затананика една модна песен:

Съвсем не ми беше нужно да има лунна светлина, че сърцето ми да запламти. Това бе съобщение. Тя се е видяла с Баркър.

След няколко мига неволно настъпих Консърдайн по крака. Ева бе подчертано невежлива. Тя се прозяваше и нетърпеливо прехвърляше картите. Кобхъм недоволно я погледна.

— Ей, какво ти става? — неочаквано го сряза тя. — Ще играем или не? Аз направо ви заявявам, стане ли дванадесет, отивам си в леглото.

Аз отново разбрах, че тя повтаря съобщението си. Пожелах им лека нощ и заедно с доктора тръгнахме към изхода. Но влезе още една група и ни помолиха да останем.

— Не тази вечер — прошепнах му на ухото. — Нещо съм нервен. Моля ви, изведете ме от тук.

Той погледна Ева и леко се усмихна.

— Мистър Киркхайм има важна работа — обясни той. — Аз ще се върна след няколко минути.

Той ме заведе до стаята, като по пътя ми показваше, как действат движещите се панели и асансьори.

— Така че, ако премислите и решите да се върнете — обясни ми той.

— Едва ли — отвърнах аз. — Малко ще почета и лягам да спя. Да ви кажа честно, Консърдайн, някак си не издържам тази вечер обществото на мис Демерест.

— Ще поговоря с нея. И защо се чувствате неудобно?

— По-добре не питайте — помолих го аз. — Сам ще се опитам да се справя със ситуацията.

— Както предпочитате — отвърна той и продължи да ме осведомява, че утре сутринта ще ме чака Томас. Вероятно чрез него Сатаната ще предаде пожеланията си. Ако ми трябва лакей, нека позвъня по вътрешния телефон.

А този телефон създаваше чувство на уединеност, когато не звънеше. Аз реших, че Томас вече няма да изпълнява задължението на мой надзирател и много се зарадвах на това.

Консърдайн ми пожела лека нощ. Най-после бях сам. Отидох до прозореца. Той не бе с решетки, но го покриваше тънка метална мрежа, която имаше същата непроходимост. Изключих всички лампи освен една и се захванах с някаква книга. Часът бе 10:30.

— Аз съм тук, капитане и се радвам да ви видя.

Независимо от увереността ми в появата на Баркър, сърцето ми подскочи и огромна тежест се свали от гърба ми. Влетях вихрено в спалнята и го запрегръщах.

— Да знаеш, Баркър, как се радвам, Господи!

— Имам съобщение за вас, сър — той се усмихна и си затвори малките хитри очички. — Вече не е нужно да се крием. Никой няма да ви проверява. Сега вие сте на високо разположение на Сатаната. Станахте един от тях. Добре направено, сър! Аз знам какво нещо е добрата работа.

Той извади цигара, запали, седна и с възхищение ме загледа. — Прекрасно извършена работа! — повтори той. — И без никаква тренировка. Аз не бих могъл да я извърша по-добре.

Наведох се напред и му подадох гарафата с вино.

— Не, не — отказа ми той. — Ако вие сте в отпуска и се каните да легнете, то… прекрасно. Но в нашата работа бедния Джон Ечемиченото зрънце е само пречка.

— Хари, аз съм новак тук — казах с виновен вид и дръпнах недокоснатата гарафа.

Той ме погледна с одобрение.

— Когато мис Демерест ме заприказва — продължи той, — направо олекнах като перце. „Доведете ми го, каза тя, веднага щом можете“. И не е важно спя, или не. Искам да го видя. По всяко време, но без риск. Много иска да ви види, сър.

— Тя сама ми подсказа, че ще бъде в стаята си в полунощ.

— Отлично, ние ще бъдем там — кимна той. Имате ли някакъв план? Да го смачкате, искам да кажа.

Поколебах се. Мисълта, която се въртеше в главата ми, бе така неопределена, че трудно можеше да се нарече план. Дори за разглеждане бе прекалено крехка.

— Не, Хари — отвърнах аз. — Още не съм запознат добре с обстановката. Трябва да се огледам и да свикна повече. Но знам, че ще освободя мис Демерест от Сатаната или ще умра.

Той ми хвърли поглед като на уплашено куче.

— Капитан Киркхайм — каза той сериозно, — това е последното ви залагане. Най-последното, сър. Разбира се, добре е някой да ви поддържа. И ако никой не разкрие, какво замисляме. Но никой не ще тръгне срещу него, сър. Никой! Все едно да молите планината да се мръдне, сър.

Той замълча известно време.

— Ето какво, сър. Ако ми разрешите срещу него тръгваме ние двамата. Но сме длъжни да смятаме, че други освен нас няма да има. Нямаме никакъв шанс да избягаме. Ако не той сам, то неговите роби кефтиу ще се погрижат за нас. И още как ще го направят! Та ние им отнемаме Рая! Това прилича на самоубийство, капитане. И ако заподозрат мис Демерест… Боже, не искам и да помисля за това! Не, трябва да намерим друг начин, сър.

— Искам да кажа, ако не се намери друг изход — определих аз. — И ако се стигне до открита схватка, не искам ти да участваш в нея. Сам ще се оправям.

— Капитане, чуйте ме — лицето му се изкриви, горната устна затрепери и той сякаш се накани да заплаче. — Не бива така да говорите с мен. Където сте вие, там съм и аз. Нима не сме партньори?

— Разбира се, че сме партньори, Хари — отвърнах му трогнат. — Но когато се стигне до… убийство, трябва да съм сам. Ти няма нужда да рискуваш напразно за нас.

— Хайде де! — озъби се той. — Нямало необходимост! По дяволите необходимостта! Мислите, че ми е приятно да се пъхам между стените като стар плъх? Не бих казал нито една лоша дума срещу приличен затвор. Но тук е истински ад! А вие с мис Демерест сте като мое семейство. Не ми казвайте нищо повече, сър! Нито дума повече!

— Е, Хари, нямах това предвид — и го потупах по рамото. — Исках да кажа, че ако се стигне до най-лошото, остави на мен Сатаната, а сам се опитай да спасиш мис Демерест.

— Ние ще бъдем заедно, капитане — продължи да бъде упорит. — Ако се стигне до убийство, аз съм с вас. — той се поколеба, преди да допълни: — Как бих искал, в името на Господ Бог, да бъда сигурен, че честен куршум ще го настигне.

Това ме накара да се сепна. Прекалено близо се бе доближил до моите съмнения.

— Млъкни, Хари! — рязко казах аз. — Нали първото, което ми каза, бе, че Сатаната е също такъв човек, както аз, ти или някой друг от нас. И той може да загине от нож или куршум. Защо си премислил?

— Просто блъфирах — замърмори той. — Хвалех се и така си поддържах смелостта. Не може да се нарече напълно човек, сър. Не казвам, че е и Сатаната. Но не казвам, че не е и Дявола. О, Боже, колко е грамаден! — завърши той безпомощно.

Моето безпокойство се усили. Аз си мислех, че ще намеря поддръжка в отсъствието на суеверие спрямо Сатаната от Баркър, но сега същите тези суеверия бяха обхванали и него. Тогава ще опитам да го подиграя.

— Гледай ти! — усмихнах се аз. — Считах те за печено момче, Хари. Сатаната казва, че идва направо от Ада. Разбира се, казваш си ти, откъде другаде ще се вземе? Сигурно, ако някой ти разкаже приказката за Червената шапчица, ти всяка старица в шал ще смяташ за вълк. Тогава се скрий под масата, момко.

Той ме погледна напълно сериозно.

— Зад него се намира Адът — каза той. — И знае всички пароли за там.

Започнах да се ядосвам. Спорейки с него всъщност спорех със себе си. Хари просто казваше на глас моите мисли, които сам не си признавах.

— Е, какво пък — казах по едно време, — щом смяташ така, значи той те е надвил. Следователно си безполезен за мен, Хари. Мръщи се сред своите стени и си пълзи на воля, пълзи и ще си останеш жив. Дявол или не, но аз ще се бия с него.

Исках да го засегна, но за мое учудване, той не се разсърди.

— И да е дявол, и да не е, аз съм с вас — спокойно каза той. — Напразно се опитвате да ми объркате главата, капитане. Не е необходимо. Казах, че ще бъда с вас. Стига сме се блъскали напразно в стената като хванати плъхове. това е всичко, капитан Киркхайм.

Баркър изразяваше странно достойнство. Усетих, че лицето ми пламна. Той проявяваше истинско мъжество. И естествено бе по-добре да си каже страховете, отколкото да ги натика вътре в себе си. Протегнах му ръка.

— Прости ми, Хари — започнах аз.

— Не трябва, сър — спря ме той. — Но тук има толкова неща… за които нищо не знаете… Но аз знам. И сигурно с нищо няма да навредя, ако ви ги покажа. Може и само да видите един или два вълка. Колко е часът?

Гласът му звучеше твърдо, а аз се усмихнах вътрешно доволен. В този малък на ръст човек се усещаше стоманата. Той разбира се ми хвърли ръкавицата. Погледнах часовника си.

— Единадесет и двадесет — казах. — Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!

— Ризата ви, сър — каза той, — ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.

Аз бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.

— Револвер? — попита той.

Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба бях си попълнил арсенала, който бе така безмилостно опустошен от Консърдайн.

— Пъхнете го в кутията — нареди той за мое най-голямо удивление.

— Защо?

— Ще се появи изкушение, капитане, да го използвате.

— Но ако наистина се появи, то за това ще има достатъчно причини.

— И заедно с него можете да предизвикате сигнал за тревога — допълни Баркър. — Револверът може добре да ни послужи, или да ни навреди, но повече да ни навреди. Ние нали не искаме да оповестяваме нашето пътуване, капитане?

Уважението ми към Хари стремително нарастваше. Скрих револвера във вазата наблизо, а кобура пъхнах под възглавницата.

— Оставям те, о, изкушение — казах патетично. — И сега какво?

— Чехлите? — обяви Баркър и ми подаде чифт домашни чехли с дебела гумена подметка. — Боксовете — и пъхна в ръцете ми двойка прекрасни медни боксове. Аз пъхнах пръстите си в тях. — Добре — прецени той. — Те не са далекобойни пистолети, но ако се стигне до бой, ще се постараем да се справим, колкото се може по-тихо, по-тихо и твърдо, сър!

— Да вървим — предложих аз.

Той изключи светлината в гостната. Върна се, като стъпваше абсолютно тихо и ме хвана под ръка. Заведе ме до стената.

— Хванете се за рамото ми и вървете след мен — заповяда той.

Не долових шума на отместващия се панел и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела, после се обърна на деветдесет градуса надясно и тръгна. Преброих петдесет крачки преди да спре. Коридорът беше дълъг. За миг запали лампата. Бяхме пред един от малките асансьори. Той ме хвана за ръката и качи в него. Започнахме да се спускаме. Баркър въздъхна с облекчение.

— Опасното бе дотук — зашепна той, — но следва по-лекото.

Спускането продължи дълго, поне така ми се стори. Когато спряхме си помислих, че се намираме близо до основите на сградата, някъде под голямата зала.

— Ние се движим по един от неговите пътища — отново зашепна Хари. — Не мисля, че дори Консърдайн го знае. Но ние няма да срещнем тук Сатаната и вие знаете защо. Искам да ви покажа нещо.

Минахме през широк коридор, който бе тъмен и мрачен като подземие на стар затвор. После през стената проникнахме в съседния коридор, дълъг осемнадесет крачки и в него Баркър се спря и заслуша.

Право пред мен се появи светла тънка нишка и бавно, бавно започна да се разширява. На фона и се мярна главата на Баркър, който внимателно се взираше в разтварящият се отвор. После уверено кимна и тръгна напред.

Оказахме се в тесен полутъмен коридор, в който двама души биха се разминали с труд. подът бе покрит с някакъв черен полиран камък, в който потъваше светлината идваща от скрит източник. Ние стигнахме края.

— Прилича на вход в Ада, нали? — прошепна Баркър. — Е, след минута-две сам ще разберете защо е така.

Той мрачно се заспуска по разкрилия се пред нас спусък в който светлината бе така мъждукаща и измамна. Стигнахме до място, което ме озадачи. Това бе рязка чупка и след нея нямаше никакво осветление; мракът се разсейваше само малко зад нас. Край не се виждаше. Движехме се в сгъстяващ се мрак. Но подът стана равен.

Неочаквано Баркър се спря и долепи устни до ухото ми.

— Легни! Нито звук! Само гледайте. Става дума за живота ни! Дори не дишайте!

Погледнах в цепнатината и усетих да ме полазват хиляди хапещи мравки. Пред мен, на не повече от петдесетима фута се намираше Сатаната, който седеше на черен трон върху червена възглавница. Самият той бе облечен в алена мантия. Встрани от него се намираше маймуноподобният палач Санчал. Отляво имаше още двама души с закрити лица. Единият държеше голяма амфора, а другият — златна купа.

В краката на Сатаната бе коленичила жена. Русокоса, не изглеждаше стара и някога е била много красива. Тялото й се виждаше ясно през бялата риза, единственото й облекло, и не бе загубило още природната си даденост. Но очите й с алчна настойчивост бяха устремени право към друга златна купа, която държеше Сатаната. Устата и бе полуотворена и устните притиснати силно към зъбите. Цялата трепереше и сякаш се готвеше да скочи.

Палачът размаха камшика си и се ухили. Тя се дръпна уплашено. Сатаната вдигна високо купата и се раздаде високият му приличен на гръмотевици глас:

— Жено, ти която някога бе Грета фон Бонхайм, знаеш ли кой съм аз?

Тя отвърна без да показва на лицето си някакъв израз:

— Ти си Сатаната.

— И какъв съм аз?

— Ти си моят бог!

Усетих до мен как тялото на Баркър се разтрепери. Мисля, че и сам се свих. Нечестивата литургия продължаваше.

— Ти не трябва да имаш друг бог, освен мен!

— Аз нямам друг бог, освен теб, Сатана!

— Какво искаш, жено?

Тя поднесе свитите си ръце към сърцето си. Гласът и трепереше и жената така тихо говореше, че с труд разбирах казаното:

— Мъжът и детето, които умряха!

— Благодари ми, те ще се съживят за тебе. Пий това!

В гласът му прозвуча слаба насмешка, а в очите бе застинало нещо като издевателство, когато и подаде купата. Жената я хвана с две ръце и на един дъх я пресуши. После се поклони и се дръпна. Когато излезе извън моето полезрение, тя стъпваше твърдо и лицето и бе така възторжено, устните и шаваха така, сякаш разговаряше с някой невидим и вървящ край нея.

Отново усетих студа да пълзи по гърба ми.

В това, което видях, имаше нещо наистина дяволско, нещо, което подхождаше напълно на Княза на тъмнината. И то се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литургия. То се намираше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше и се излъчваше, обвиваше се около него. Аз вече бях описвал това впечатление — механизъм от плът и кръв, в който се е вселил Дявола.

Погледът ми следеше неволно жената, докато можеше още да я вижда. Помещението бе грамадно. През цепнатината се виждаше само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения. И в тях се виждаха отвори прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше нагоре звънящи и кристални струи вода в кърваво-червен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розовия камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Таванът не се виждаше.

Помислих си, че нишите със завесите са входовете, където живеят робите.

Зазвъня гонг. Завесите се дръпнаха. И във всяка ниша се намираше по един роб, който не отделяше усърдни очи от Сатаната. Аз се разтреперих. Приличаше на изход на прокълнатите.

Сатаната повика някого. До възвишението се приближи един мъж. Заприлича ми на американец от Запада. Висок и слаб, а походката му издава човек свикнал да язди. Лицето му бе тип орел, какъвто често се среща в планините. Но силната бледност и отсъствието на зеници го караха да прилича на гротескна маска. Устата, необикновено тънка, излъчваше злоба.

Подобно на жената и той легна на пода пред господаря си. Човекът във воал протегна купа към носача на амфората и той наля в него зелена течност. После купата бе предадена на Сатаната.

— Стани! — заповяда той. Молителят скочи на крака, без да откъсва пламнали очи от купата. Нечестивият ритуал започваше отново!

— Ти, човече, който бе Робърт Тейлър, кажи кой съм аз?

— Ти си Сатаната!

— И какъв съм аз?

Последва богохулното признание:

— Ти си моят бог!

— Ти нямаш друг бог, освен мен!

— Аз нямам друг бог освен теб, Сатана!

— Какво искаш, човече?

Робът се наведе напред и гласът му изгуби безжизнеността си. Лицето му стана жестоко като на палач.

— Да убия човека, когото ненавиждам… да го намеря… унищожа… да го убия бавно, много пъти!

— Ти вече веднъж го уби… но прекалено бързо — злобно каза Сатаната и добави без изражение: — Благодарение на мен, ти ще намериш, този, когото ненавиждаш и ще го убиеш, както желаеш! Пий!

Той подаде купата. Още два пъти звуча гонгът и още два пъти видях да се появяват обречените с бледите лица и алчните очи и да изчезват. Един от мъжете замоли власт над царството на зверовете. Другият — рай пълен с жени.

Сатаната им ги обеща и им даде зелената течност.

Кефтиу!

Най-силният наркотик, който даваше на пиещите илюзията за изпълнено желание. А после се обръщаше към мозъка си и се самоизяждаше. И дяволската алхимия поглъщаше самата душа.

Гледах го като омагьосан. Ева бе забравена. Но ако аз я бях забравил, то Баркър още я помнеше. Цепнатината през която гледахме, се затвори, той ме докосна и ние станахме. Безшумно се оттеглихме през неприятния черен коридор.

Започна леко да ми се повдига.

Каква прекрасна картина — Сатаната сред своите роби разпределя любов и ненавист, тъмна страст и похот, раздава безпристрастно на всекиму, това което той най-много желае.

Да, това са илюзии. Но къде по-реални за наркоманите, от живота без проклетата напитка.

Но, Боже, какво ще бъде тяхното пробуждане?

И след пробуждането остава изпепеляващият стремеж към бягство от действителността. Да се върнат в света на илюзиите, където вратата се отваря само от кефтиуто!

Никак не е чудно, че онези тримата в музея отидоха на смърт, като сляпо се подчиняваха. И ако Сатаната не е този, за когото се представя, то поне от сатанинска сила не е лишен.

Докато размишлявах така, не обръщах внимание накъде се движим и сляпо вървях след Баркър.

— Е, нима не бях прав? — неочаквано ми зашепна той. — нима това не е вратата към Ада? Кой е, според вас, Сатаната?

Дойдох на себе си.

— Един продавач на наркотици. Бардак стил а ла „Риц“. И нищо друго. Виждал съм такива свърталища за пушене на опиум в Китай, че това в сравнение с тях е просто една землянка. И там наркоманите са готови да прережат доста гърла само за една доза, както и тези роби на Сатаната.

Нито дума от това не бе пълна истина, но ми бе приятно да го кажа.

— Така ли? — цинично попита той. — Е, какво пък, мислете както си искате. Надявам се, че ще излезете прав, капитане.

Аз също се надявах.

— Тихо! — изведнъж прошепна той.

Ние се движихме като две привидения през мрака на коридора. Сякаш, поне такова впечатление ми остана, използвахме няколко асансьора. И нямах никаква представа, къде се намира моята стая.

— Стигнахме — прошепна Баркър и се спря, като се ослушваше.

Аз пъхнах в джоба си часовника, че светещият циферблат да не ни издаде. Неволно го погледнах. Беше почти дванадесет и половина.

Баркър леко ме побутна напред. Усетих слаб, едва доловим аромат.

Ева? Ние бяхме в нейната стая.