До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Запалих клечка кибрит. Ева се обърна мигновено, но аз забелязах на лицето й следи от сълзи.

— Всичко е наред, благодаря ви — отвърнах аз. — нещата се развиха напълно според плана на Сатаната. Поне аз изпълних възложеното ми, както трябва. Огърлицата е в джоба ми.

— Аз… аз се безпо… не заради огърлицата — каза Ева с треперещ глас.

Тя безспорно бе много нервна и за миг не предположих, че това е заради мен. Няма никакво съмнение, че тя бе разбрала зловещото значение на думите на Сатаната вчера вечерта. Може би я бяха измъчвали предчувствия. Но сега тя знаеше точно. И независимо от това тя се бе безпокоила за мен. Аз се приближих до нея.

— Сатаната ми даде да се разбере, че състоянието на здравето ми и съдбата на огърлицата са тясно свързани — казах аз. — И естествено аз се придържах буквално към дадените ми инструкции. Следващата крачка е да ви предам украшението.

Свалих огърлицата от кукичките в джоба.

— Как се включва светлината? — запитах аз. — Искам да се убедите, че ви давам това, което е нужно на нашия шеф и господар.

— Не… не запалвайте лампата — прошепна тя. — Дайте ми тази проклета огърлица!

Разсмях се. Колкото и де ми бе жал за нея, не успях да се сдържа. Хванах пръстите й. Тя не се дръпна. И след малко се притисна до мен като изплашено дете. Да тя бе така прилична на дете, когато в тъмнината плачеше и стискаше дланите ми. В себе си на седем езика проклинах Сатаната и усетих да се разгаря студена и неумолима ненавист. Накрая тя нервно се разсмя и се дръпна.

— Благодаря ви, мистър Киркхайм — каза тя спокойно. — Вие винаги сте много внимателен.

— Мис Демерест — отвърнах рязко, — стига сме си разменяли удари. Вие сте изплашена и знаете защо. Аз също.

— От какво пък да се страхувам — запита тя.

— От съдбата, която ви готви Сатаната. Вие сте запозната с нея. И ако във вас има още някакви съмнения, то, разрешете ми да забележа, в мен не останаха никакви, след като си тръгнахте от стаята през миналата вечер.

Настъпи мълчание и после от мрака се чу гласът и, изплашен и пълен с отчаяние:

— Той иска… да ме вземе! Той… ще ме вземе! Каквото и да сторя, ще го направи! Искам да се самоубия, но не намирам сили! Не мога! О, Боже, какво да направя? О, Боже, кой ще ми помогне?

— Аз ще се опитам да ви помогна, ако ми разрешите.

Тя не отвърна веднага, продължи да седи мълчаливо и да се овладява. Неочаквано се запали светлина и като ме гледаше с насълзени очи, тя каза, че е взела твърдо решение:

— Мистър Киркхайм, защо се спряхте след втората следа? Вие искахте да продължите изкачването. Сатаната ви заставяше да го направите. Защо спряхте?

— Защото чух вашият глас. Вие ми казахте да не вървя повече нагоре.

Тя рязко изхлипа.

— Истината ли казвате, мистър Киркхайм?

— Кълна се на Господа. Сякаш бяхте до мен, докоснахте ме по рамото и ми заповядахте да се върна. Да спра, да не се качвам повече. Тези дяволски неща, короната и скиптърът, ме призоваваха с хиляди гласове. Но когато ви чух, или помислих, че ви чувам, техните гласове изчезнаха.

— О! — в очите на Ева се появи възхищение, страните и загубиха необикновената си бледност и произнесеното възклицание прозвуча като песен.

— Вие ли ме извикахте? — запитах аз шепнешком.

— Гледах как се изкачвате, намирах се в тъмното… с останалите — каза тя. — И когато пламна втората стъпка на Сатаната, аз ви изпратих с всички сили предупреждение. Отново и отново ви молих, докато стояхте в нерешителност: „О, милостиви Боже, който и да е той, дай му възможност да ме чуе! Позволи му да ме чуе! Господи!“; и вие ме чухте!

Тя млъкна, загледа ме с широко разтворени очи и бързо се изчерви.

— Вие сте познали гласа ми? — прошепна тя. — Но не бихте го чули и дори да го бяхте чули, не бихте му обърнали внимание, ако… ако не…

— Какво ако не? — подтикнах я аз.

— Ако нещо извън нас не е било готово да ни помогне — задъхано завърши мисълта си Ева.

Сега тя се изчерви до корена на косите си и аз бях напълно сигурен, че тя не каза за истинската причина, за която си мислеше.

Аз си бях съставил по-материалистична теория на станалото. Нещо в мен, а не извън мен, бе изострило чувствителността на мозъка ми. Аз никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериалната енергия е способна да смекчи тръскането по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на доброто Провидение във вида, например, на дребничкия кокни-крадец с неговото прекрасно познаване на секретите на Сатаната. Но възможно е и така: и ако Ева вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.

— Сред хората на Сатаната няма ли такъв на който да се доверите, който може да бъде убеден да действа против него? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна тя, — Консърдайн ме харесва. Мисля, че би стигнал далеч да ме защити. Но е свързан със Сатаната. Всички те са свързани с него. И не само страхът ги държи, вие видяхте, какво се случи с Картрайт, но има и други причини. Той им плаща добре, мистър Киркхайм. Но не са само парите… Властта му над тях е ужасна… нечестива. О, на хората не им трябват само пари! И не само пари им дава! Вие дори не можете да си представите…

— Наркотици ли? — предположих без особено напрежение на въображението.

— Не говорете глупости — отхвърли го тя. — Вие добре знаете, какво е способен да даде Луцифер. И той може, и той го дава… и дори тези, които са загубили играта, се надяват на още един шанс… или да получат нещо от каприза му.

— Случвало ли се е нещо подобно?

— Разбира се. Но не мислете, че го прави от милосърдие.

— Вие искате да кажете, че това е просто игра. Той ги примамва със свободата, която изглежда така близка?

— Да — отвърна тя, — Иначе от отчаяние те ще престанат да бъдат полезни за него.

— Мис Демерест — рязко попитах, — защо смятате, че аз се различавам от останалите?

— Вие дойдохте при него не по своя воля — обясни тя. — И не сте роб на седемте просветващи стъпки.

— Но вчера бях много близо до това — казах аз със съжаление.

— Те не успяха да ви хванат — прошепна тя, — като другите. И няма да могат. Не бива, мистър Киркхайм!

— Не се каня да им давам такава възможност — мрачно отвърнах аз.

Вместо отговор ми подаде втората си ръка.

Погледнах часовника си и едва не подскочих.

— Остават ни само десет минути. А ние дори не сме си съставили нещо като план. Нужно е отново да се видим и колкото се може по-бързо. Трябва да продължим да мамим Сатаната.

— Това ще бъде много трудно — кимна тя. — Но ще се погрижа за това. Вие се досещате сега, че това е причината да се държа така оскърбително с вас на вечерята.

— Дори преди признанията на Сатаната, предположих нещо подобно — усмихнах се аз. — И вие разбирате, че моето не по-малко оскърбително предложение да ми бъдете дадена, е предизвикано от същото.

— Дори нещо повече — тихо каза тя. — Аз зная, какво мислехте тогава.

Аз отново погледнах часовника си. Оставаха само шест минути. Трябваше да стигнат.

— Чуйте ме — казах аз изведнъж, — и ми отговорете искрено. Кога за първи път ви мина през главата, че именно аз ще мога да ви помогна да се измъкнете от този капан?

— Когато ме целунахте.

— Ева — казах аз, — сега не ни е нужна някаква маскировка?

— Не — искрено каза тя. — И какво от това?

— Ето какво! — пуснах ръцете и, прегърнах я, привлякох я към себе си и я целунах. Тя ми отговори от все сърце.

— Какво съвпадение — прошепнах й на ухото. — Именно в този миг взех решение да приема участие в играта.

— О… Джим — въздъхна Ева и този път тя ме целуна.

Колата се движеше бавно. Аз безпомощно изругах графика на Сатаната.

— Ева — заговорих бързо аз, като и пъхнах в ръката огърлицата на Сенусерт. — Ти познаваш ли дребничкия англичанин на име Баркър? Да, електротехника? Изглежда той те познава.

— Да — отвърна тя с удивление. — Познавам го. Но как…

— Свържи се с него, веднага щом можеш. Нямам време да ти обяснявам всичко. Но можеш да му имаш доверие. Кажи му, да се промъкне в стаята ми в първата вечер след връщането ми. Да прави каквото ще, но да дойде при мен. Разбра ли?

Тя кимна и очите й бяха отворени широко.

— Направи така, че и ти да бъдеш там.

— Добре… Джим.

Погледнах часовника. Оставаха минута и половина. Ние ги използвахме по най-добрия начин. Но колата скоро спря.

— Запомни за Баркър — прошепнах на прощаване.

Отворих вратата и излязох от колата. Обелискът се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Петото авеню и видях на сто фута от себе си човек със същите дрехи като моите. Той размахваше бастунчето от Малака. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага се спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и тръгнах към клуба. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева меко ме бе ударила по главата.

Изведнъж розовата светлина помръкна и песента заглъхна. Разсъдъкът ми се върна на мястото. Несъмнено, изчезването на огърлицата бе открито вече. Вратите на музея са затворени и не пускат никого без обиск. Вероятно тревогата е звучала, още когато съм се спускал по стъпалата. Възможно е аз да съм единственият, който е излязъл от музея.

Ако е така сигурно ще ме заподозрат. Аз нарочно бях привлякъл вниманието към себе си, не само на пазачите в коридора, но и вътре, в самата съкровищница. Те ме бяха запомнили. Защо съм избягал, независимо от цялата тази суматоха? Имал съм някаква причина. Каква? Само да изчезна с огърлицата!

Да предположим, че кражбата не е открита до затварянето на музея? Все едно, трудно ще ми бъде да обясня такова стремително напускане. Аз съм единственият, който не се е заинтересувал от станалото.

Нима Сатаната е пропуснал ход в сложната игра, нима е направил грешка в разсъжденията си? Или нарочно е планирал подозрението да падне на мен? Но то така или иначе ще падне на мен. С тези тежки мисли освободих таксито и влязох в клуба.

— Рано се връщате, мистър Киркхайм — усмихна се дежурният зад стойката, докато ми подаваше ключовете.

Съвършено ясно бе, че той не подозира излезлият преди няколко часа от тук Киркхайм и влезлият сега Киркхайм да са различни хора. Моят двойник действително е бил добър, помислих си аз.

— През следващите няколко часа ще бъда много зает — казах му аз. — Това, което ще пиша, ще изисква пълната ми съсредоточеност. Нищо, ама абсолютно нищо, колкото и важно до ви се види, не биха да ме отвлича. Вероятно ще се обаждат по телефона, може да дойдат и посетители. Казвайте на всички, че ме няма. Ако дойдат репортери, кажете им, че ще се срещна с тях в осем часа. Към седем часа донесете в стаята ми всички вестници. Но не по-рано. И само последните издания. Повтарям още веднъж, който и да ме търси, не ме безпокойте.

— Добре, ще поставя втория ключ в кутията ви — отвърна той. — Това действа успокояващо и на най-настойчивите.

Влязох в стаята си, затворих вратата и внимателно огледах наоколо. На масата се бе натрупала пощата за три дни. Писмата бяха малко, нито едно важно и всичките разпечатани. Две покани за четене на лекции на обеди. И под тях бяха приложени и закрепени с кламери копията на откази и извиненията ми. Подписът ми под отговорите изглеждаше напълно нормален. Способността на имитация на моя двойник изглежда се разпространяваше не само на гласа ми и външността ми. Аз с интерес разбрах, че причината да се откажа, е отсъствието ми от града в деня на обеда. Но къде, по дяволите, ще бъда тогава?

До пишещата машина имаше обемист документ. Прелистих го напосоки и разбрах, че в него съм се спрял на възможностите за експлоатация на някои находища на полезни изкопаеми в Китай. Докладът бе адресиран до същия този известен адвокат, който вдигна тост за „новопрокълнатия“ на вечерята при Сатаната. Написан бе с почерка ми; анотацията бе също направена от мен. Не знаех причината за това, но бях сигурен, че адвокатът меко, с подробностите, ще разкаже за появата на този документ. Вярата ми в Сатаната отново възкръсна. И се почувствах много по-спокоен.

Пребърках джобовете на костюмите, които се намериха в шкафа. Но никъде нито едно късче хартия.

Точно в седем на вратата тихо се почука. Влезе Робърт, нощния дежурен, с купчина нови вестници. Той ме изгледа с широко разтворени очи и бе ясно, че го терзаят безброй въпроси. Какво пък, и мен ме терзаят! Но какво бе написано във вестниците? Е, няма да му покажа незнанието си.

Затова с разсеян вид поех пачката и затворих след него вратата. И щом отворих първия вестник, веднага ми се набиха заглавията:

Останалите заглавия с други думи казваха същото. Прочетох материалите. И от време на време усещах, как някой ме полива със студеноледена вода по гърба. Ще цитирам най-пълният отчет на събитието:

Какво пък, аз бих могъл нещо да добавя към това. И ако наистина музеят ще бъде затворен, докато намерят огърлицата, то пантите му ще ръждясат. Три живота — ето цената на тази дрънкулка! Продължих да чета с вледенено сърце:

По-нататък следваше разказ за откритата насилена витрина, потвърждение на това, че нито един човек не е напуснал музея нито по време, нито после безредиците, поголовният обиск в кабинета на охраната и извеждането им един по един под наблюдение навън, така че никой да не може да прибере откраднатото. Интересно ми бе да прочета, как съм поискал да ме претърсят наред с другите, независимо от протеста на охраната.

Накрая стигнах и до свое интервю, предадено почти еднакво във всички вестници.

Имаше и още много друго, но аз предавам само думите, които ми приписваха. Пазачът, когото видях да лежи на прага, разказваше, как са го блъснали и как „някой ме перна по ухото“. Другият пазач е участвал в гонитбата. В специален випуск на един вестник се разказваше за ужасната възможност, крадецът да се е вмъкнал в рицарски доспехи и сега да умира от глад и жажда. Очевидно този журналист си представя рицарското въоръжение като сандък, в който са се затваряли като в шкаф.

Всички вестници бяха единодушни, че едва ли някога ще се открият личностите на убитите. В дрехите им не бяха намерили нищо, което би могло да хвърли светлина на въпроса.

Ето, това бе всичко. Имах абсолютно алиби. Шахматните фигури на Сатаната си бяха изиграли ролята, макар и три от тях никога повече да не се помръднат. Съвсем не ми бе приятно да чета това, съвсем. Особено се мръщих, когато един коментатор се заливаше от смях, когато някой бе предположил, че не съм чак толкова невинен.

Но моят двойник бе поработил прекрасно. Той бе, разбира се, преминал край мен, когато се бях навел да си връзвам обувките. Спокойно е заел мястото ми и не се е получило прекъсване във времето. И аз покрай него съм заобиколил обелиска и съм заел мястото му. Никой не е видял, как се спускам по стълбата и сядам в колата при Ева. Допълнителна гаранция е бил отвличащият бой. В алибито ми няма нито един пропуск.

А кои са тримата мъртъвци, които отвличаха вниманието в музея и ми дадоха възможността да открадна огърлицата? Робите на Сатаната кефтиу. Като доказателство служеше описанието на странните им очи и необикновената бледност. Тези роби безпрекословно изпълняваха определената им роля с благословената убеденост, че наградата им ще бъде вечния Рай.

Отново препрочетох вестниците. В осем часа при мен пуснаха репортерите. Лесно ми бе да се придържам към фактите от предишното си интервю. И те си отидоха скоро. В края на краищата не им казах нещо ново. Докладът, който така ми запълваше времето, бях оставил най-отгоре и те всички го видяха.

Дори си позволих да отида още по-далеч. Като разбрах намека на двойника ми, аз опаковах доклада, написах адреса и помолих един от посетителите да го пусне в близката пощенска кутия.

Когато всички си отидоха поръчах да ми донесат нещо за хапване в стаята.

Но изминаха няколко часа, легнах си да спя и ме обхвана някакво болезнено и неприятно усещане. Повече от друг път бях склонен да повярвам на Сатаната за истинската му природа.

И за първи път наистина се изплаших.