До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ДЕСЕТА

Така станах слуга на Сатаната за една година и бях задължен да изпълнявам всяка негова заповед.

Останалата част на деня прекарах в стаята си в размишления и надежди, че ще доловя котешкото пристъпване на Баркър. Явно, че свободата ми, както бе досега, продължава да бъде силно ограничена. Не можех да бъда равностоен от своя страна. Внимателния опит по време на връщането ми, намека към Консърдайн, че сега, когато съм станал слуга на Княза на мрака, ми е нужно да се запозная по-добре с неговата крепост, получи вежлив и твърд отказ. В качеството си на лекар той ми нареди да се любувам на тишината в стаята и така да се успокоя след напрежението, което преживях.

Надявах се, случайно да срещна Ева, но малкото ум, който ми бе още останал на разположение, ми подсказваше, че много по-важно е да се видя с дребничкия крадец. Докато го очаквах се опитах да анализирам треската, която така ме подгони. Едновременно бях обезпокоен и засрамен. Ако трябва да призная, че Сатаната ми бе наложил волята си и така ме бе тласкал нагоре по стъпалата, то такова обяснение би могло до известна степен да смекчи уязвената ми гордост.

Но в такъв случай, макар и да съм силен по душа, то волята ми се оказва по-слаба от тази на Сатаната. Не се ласкаех, че заслугата да спра пред следващата стъпка е моя. На място ме закова предупредителен шепот, но бе ли той на Ева или на моето подсъзнание?

И ме удивляваше страстта на Сатаната. Защо той се стремеше да ме застави да вървя нагоре? Просто природният инстинкт на играча? Желанието да спечели още сега? Или вида на двата нещастни символа на кълбото предизвика събуждането на кръвожадност? Ако един или два отпечатъка бяха добри, как щеше да действа? Или той още от началото е искал да вървя до край и да загубя?

Но ако е така — защо?

Нямах отговор на тези въпроси. Баркър не се появи. Накрая с помощта на Томас се преоблякох и бях съпроводен през стените и проходите в още една огромна стая, размерите и пищността на която напълно биха подхождали на Медичите в периода на разцвета на това величествено семейство. Двадесетина мъже и жени начело със Сатаната седяха на голяма овална маса. Безупречният вечерен костюм на стопанина му придаваше насмешлива нотка. Очевидно бях закъснял, но очевидно тук не придаваха на формалностите голямо значение.

— Да ви представя нашият нов колега — Джеймс Киркхайм.

И без повече церемонии, Сатаната ми показа мястото. Останалите се усмихнаха, поздравиха ме и продължиха разговорите си. Като седнах, с известно задоволство забелязах, че съседката ми отдясно е известна актриса от Бродуей, чието име не слиза от афишите. Бързия ми поглед по масата откри играч на поло със завидно американско родословно дърво, и блестящ адвокат имащ отлична репутация сред ръководството на Демократическата партия. Останалите ми бяха неизвестни, но на всички се забелязваше особения печат на интелигентността. Ако събралите си съвпадаха с двора на Сатаната, то организацията му бе действително необикновена, както обичаше да се хвали. Но Ева я нямаше тук и вместо нея съзрях Кобхъм.

Уолтър бе вдясно от актрисата. По време на обеда се заставих да бъда любезен с него. За собствените си интереси не исках да си създавам врагове. Отначало той бе скован, но после се поотпусна, пи много, но, както успях да забележа, не толкова, колкото му се искаше. Очевидно обичаше да надига чашката. Отначало реших, че това именно ограничение, което Кобхъм си бе наложил, предизвиква в него определена враждебност към присъстващите и особена внимателност в думите му. Но после се досетих, че изпитото го кара да казва истината направо, без евфемизми и намеци. Той искаше голите факти и никакви отклонения от тях. Както се изрази: „никакви машинации с формулите“. В същност това бе тип пияница „in vino veritas“1 със страстта на фундаменталист. Той бе забавен и видната актриса се наслаждаваше на нашата беседа.

Когато успея, реших аз, ще напия така Уолтър, че той няма да понесе дори сянка от премълчаване пред богинята на истината. Удивих се, когато разбрах, че е химик и дълго време прекарва в лабораторията на замъка. Това обясняваше намеците му за разни формули. Ясно ни даде да разберем, колко е велик като химик. По-късно научих, че не е преувеличавал. Затова така се задържах на неговото описание.

Обядът премина удивително приятно, с нотки на изисканост и изтънчена веселост, под които през цялото време се усещаше стоманената твърдост. Единственият намек на странното ни положение бе мига, когато почтеният адвокат вдигна чашата си, погледна ме и предложи тост за „новопроклетия“ и когато Сатаната изпрати да донесат една кутийка и ни показа няколко великолепни скъпоценни камъни подобни на които не бях виждал.

Той ни разказа тяхната история. Изумрудът, вграден в опалова основа, е служил за печат на Клеопатра, която е запечатала с него запазено писмо до Антоний. Диамантената окръжност е същата, с която кардинал Де Роган бе искал да купи благосклонността на Мария Антоанета и с това задвижил съда, който станал една от акушерките на революцията и в края на краищата стигнал до главата на нещастната кралица. А диадемата е сияла на главата на Нели Гуин, поставена от ръката на любовника й Чарлс, кралят на Англия. Този пръстен с огромни рубини мадам Де Монтеспан бе дала на Ле Воатюр, отровител, за направената любовна напитка, която трябвало да накара изстиналото сърце на краля-слънце отново да затупти страстно.

Накрая Сатаната подари на дребничката французойка, която седеше от дясната му страна, гривна със сапфири и каза, че тя е принадлежала на Лукреция Боржия. Аз си помислих, с какво го е заслужила и не бе ли ироничен намек за това споменаването на името на предишната му стопанка? Но дори и така да бе, това не се отрази на нейната радост.

И невероятно се увеличи уважението ми към Сатаната от това, че на събирането не бе дадена мелодраматична тайнственост, никаква маскировка или разни изтъркани номера вместо имена. Хората му се срещаха лице в лице. Очевидно, самата мисъл за предателство бе невъзможна и вярата им в защитата на Сатаната — абсолютна. Не се съмнявах, че всички те или повечето бяха свидетели на изкачването ми по стълбата и че те са видели трагедията на Картрайт. Но нищо в поведението им не подсказваше това.

Те пожелаха на Сатаната „лека нощ“. Аз станах и си тръгнах с всички, но той ме спря с поглед и кимане на главата.

— Почакайте, Джеймс Киркхайм.

Това бе заповед. И скоро ние бяхме сами, масата прибрана, а слугите изчезнали.

— И така — очите без мигли ме гледаха през края на голямата си чаша, — вие загубихте!

— Не чак толкова много, колкото можех, Сатана — усмихнах се аз, — ако се бях качил още едно нагоре, падането ми, би могло да бъде, като вашето през древността — право в самия Ад.

— Това пътешествие — вежливо отбеляза той, — бе доста интересно. Но годината минава бързо и вие отново можете да се опитате.

— Да се опитам да пропадна ли — разсмях се аз.

— Вие си играете със Сатаната — напомни той и поклати глава. — Не, грешите. Моите планове изискват присъствието ви на земята. Въпреки това хваля благоразумието ви при изкачването. И си признавам, вие ме изненадахте.

— В такъв случай започвам службата си със забележително постижение — аз се изправих и му се поклоних.

— Нека тази година бъде успешна и за двама ни — каза той. — А сега, Джеймс Киркхайм, искам първата ви служба!

Аз седнах и зачаках, пулсът ми леко се засили.

— Юнанските нефрити — каза той. — Истината е, че работата е така организирана, че те да останат при вас, ако се окажете достатъчно умен. Истината е, че би ме забавлявало притежаването на тези брошки. Аз съм принуден да избирам между два интереса. Очевидно и в двата случая, ще изпитам полуразочарование.

— Казано с други думи, сър — намесих се аз, — вие сте забелязали, че два пъти не може да се яде от една и съща баница?

— Точно така — съгласи се той. — Още един недостатък на този така зле оформен свят. Сега нефритите са в музея. какво пък, нека си стоят там. Но музеят ми е длъжен да заплати моето полуразочарование. Реших да придобия нещо, което му принадлежи и отдавна ме интересува. Вие… ще убедите музея… да ми го даде, Джеймс Киркхайм!

— А това ли? — запитах аз. — И какъв ще бъде начинът ми на убеждаване?

— Лесен — отвърна Сатаната. — Всъщност, на това изпитание са били подлагани всички воини в древността, преди да ги посветят като рицари. Аз се придържам към този обичай.

— Подчинявам се на правилата, сър — казах аз.

— Преди много столетия — започна той разказа си, — фараонът заповядал на най-великия златар, Бенвенуто Челини на своето време, да изработи огърлица за дъщеря му. Никой не знае, било ли е за рождения й ден или за сватбата й. Златарят направил огърлицата от най-хубавото злато, лазурит и зелен полеви шпат, наричан аквамарин. От едната страна със златните йероглифи на името на фараона майсторът изобразил сокола, увенчаващ слънчевия диск, това било Хор, синът на Озирис, в известен смисъл на думата бог на любовта и пазач на щастието. На другата страна — крилат змей, носещ на себе си кръст с дръжки, crux ansata, символът на живота. Долу се намирал седящият бог с множеството години в ръката, а на лакътя му — попова лъжичка, символът на вечността. Така, фараонът искал, чрез амулети и символи да даде вечна любов и живот на своята дъщеря.

Уви! Какво е човешката любов, надежда и вяра?! Принцесата умряла, умрял и фараонът, а с времето отмрели и Хор и Озирис и всички богове на древния Египет.

Но красотата, която неизвестният майстор вложил в тази огърлица не умряла. Тя не можела да умре. Тя е безсмъртна. Огърлицата векове лежала заедно с мумията на принцесата в скрития каменен гроб. И преживяло боговете си. То ще преживее и днешните богове и боговете на бъдещето. Незамъглената му красота продължава да ни озарява така, както на времето, когато изтлялата гръд, на която я намерили, е била пълна с живот и любов и може би е била лека сянка на същата тази красота, която в огърлицата е безсмъртна.

— Огърлицата на Сенусерт Втори! — Възкликнах аз. — Познавам този забележителен предмет, Сатана!

— Трябва да го имам, Джеймс Киркхайм!

Погледнах го объркано. Ако смята това за леко, то тогава какво ще бъде трудното?

— Струва ми се, Сатана — реших да рискувам, — че вие едва ли сте избирали друг предмет, който да е така трудно да се придобие с помощта на каквото и да било… убеждение. Огърлицата се пази ден и нощ. Намира се в закрита витрина, в центъра на не особено голяма стая, при това забележете, в най-виждащата и се част и под непрекъснато наблюдение…

— Трябва да я получа — прекъсна ме той. — Вие трябва да я вземете за мен. Отговарям и на втория ви въпрос. Как? Като се подчинявате до минута или до секунда, без никакви отклонения от моите инструкции, които ще ви дам. Вземете молив, записвайте времето на всеки епизод и запомнете всичко без ни най-малкото отклонение.

Той почака да изпълня първата част на заповедта му.

— Вие ще тръгнете от тук — заговори той, — утре сутринта в 10:30 часа. Ще се движите така, че да излезете от колата пред музея точно в един следобед. Ще облечете костюма, който ще ви даде лакея. Той ще ви избере палто, шапка и останалите части на дрехите. Както го изискват правилата, вие трябва да оставите палтото на гардероб.

И веднага трябва да отидете при нефритите, тази ще бъде причината за посещението ви. Можете да говорите с когото си искате, колкото повече, толкова по-добре. Но точно в 1:45 трябва да сте сам и да влезете в северния коридор на египетското крило. Там ще разглеждате колекцията до 2:05, а после точно на секундата ще влезете в стаята с огърлицата. И двата входа се охраняват. Познават ли ви пазачите?

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Възможно е. Но те са слушали за мен.

— Вие ще намерите възможност да се представите на единия пазач в северния коридор — продължи той, — ако не ви познава. Същото ще направите и с един от пазачите в стаята с огърлицата. После ще отидете в един ъгъл на стаята, не е толкова важно в коя именно, и ще разглеждате витрината, която се окаже пред вас. Целта ви трябва да бъде да се държите по-далеч от двамата пазачи, които могат да сметнат за чест да са близо до — той вдигна чашата си, — такъв почетен посетител.

Накрая, Джеймс Киркхайм, точно в 2 и 15 вие ще приближите витрината, ще я отворите с инструментите, които ще ви подадат, слагате украшението във вътрешния си джоб на сакото, затваряте безшумно витрината и си тръгвате.

Аз го изгледах недоверчиво.

— Вие казахте — да си тръгна?

— Да, да си тръгнете — повтори той.

— Вероятно, — с насмешка предположих, — и с двамата пазачи зад гърба си.

— Вие няма да им обръщате никакво внимание.

— Така ли? Но те ще ми обърнат внимание, Сатана!

— Никога повече не ме прекъсвайте — строго ми заповяда той. — Ще постъпите точно както ви казвам. Не им обръщайте никакво внимание. Не се впечатлявайте от това, което става наоколо. Запомнете го, Джеймс Киркхайм. Това е от жизнена необходимост. Вие трябва да направите само едно: в 2:15 да отворите витрината и да влезете в стаята с огърлицата на Сенусерт. Вие нищо друга няма да виждате, да чувате или да вършите освен това. Ще ви трябват две минути да стигнете до гардероба. От там отивате право към изхода. Излизате, обръщате се надясно, навеждате се, завързване обувките си. После се спускате по стъпалата и както преди не обръщате никакво внимание на това, което става около вас. Наблизо ще ви чака синя лимузина и шофьорът ще трие с кърпа десния фар.

Качвате се на колата и давате на човека в нея огърлицата. Времето ще бъде 2:20. В никакъв случай по-късно. С този човек ще прекарате един час. В 3:20 машината ще спре до обелиска на музея. Вие излизате от нея, тръгвате по авенюто и с такси се връщате в Клуба на откривателите.

— Какво, в Клуба на откривателите ли? — помислих си, че е сбъркал.

— Трябва ли да повтарям? — произнесе той. — Казах, в Клуба на откривателите. Вие отивате право при портиера и казвате на дежурния, че имате работа, която изисква абсолютна съсредоточеност. Вие кажете, че не трябва да ви безпокоят нито посетители нито по телефона. Кажете също, че вероятно вестникарските репортери ще се опитат да ви видят. Той трябва да им съобщи, че ще можете да им отделите време в осем часа. Внушете на дежурния, че работата ви е извънредно важна и не бива в никакъв случай да ви безпокоят. Освен това ще го помолите в седем часа да ви изпрати в стаята всички следобедни и вечерни издания на вестниците.

Той млъкна за известно време.

— Стана ли ви ясно всичко?

— Всичко, освен едно, какво трябва да кажа на репортерите — отвърнах аз.

— А това ще узнаете, когато прочетете вестниците — загадъчно отвърна той и като долепи устни до ръба на чашата си, ме погледна изучаващо. После заповяда: — Повторете инструкциите!

Подчиних се хладнокръвно.

— Добре — кимна той доволен. — Вие, естествено разбирате, че това скромно приключение не съставлява причината на желанието ми да ви притежавам. Истинското приключение тепърва предстои. Това е просто изпитание. Вие трябва да го издържите. Да, Джеймс Киркхайм, за собственото си благополучие трябва да го издържите!

Сините елмази в очите му светнаха със змийската си острота. Колкото и безумен да бе планът, който ми описа, Сатаната, без никакво съмнение, бе напълно сериозен. Аз не отговорих. Просто нямаше какво да кажа.

— А сега — той докосна звънеца, — никакви възбуди за днес повече. Аз се грижа за доброто самочувствие на поданиците ми, дори когато… преминават изпитателния срок. Вървете си в стаята и спете спокойно.

Стената се дръпна и от асансьора се показа Томас, който застана до него и ме зачака.

— Лека нощ, Сатана — казах аз.

— Лека нощ — отвърна той, — и нека вашата утрешна вечер бъде по-добра от днешната.

Беше почти единадесет. Вечерята продължи повече, отколкото мислех. Спалнята бе подредена и аз освободих Томас. След половин час и две солидни порции уиски със сода, загасих светлината и легнах в кревата, като се надявах, че Баркър скоро може да се появи.

Лежейки така с широко отворени очи в тъмнината, аз повтарях получените инструкции. Ясно ми бе, че съм станал част на повече или по-малко сложна главоблъсканица. Бях длъжен в точно определен момент да съвпадна с ред други елементи и тогава всичко ще си застане на мястото. Или, казано още по-добре, аз ще бъда жива фигура в една от тези игри, които така забавляват Сатаната. Аз съм длъжен да правя ходовете си в точно определено време. Но какво ще правят другите фигури? И ако една от тях не спази предвиденото време? Къде ще бъда аз тогава?

Спомних си ярките очи на плешивия дявол от малахит зад двата трона — двойникът на Сатаната насочваше ръката на богинята на съдбата. Странно, но това ме успокои. Етиката в случая малко ме тревожеше. В края на краищата всички музейни съкровища са резултат на грабежи, било на могили, кургани, изгубени градове, а останалото е било откраднато, поне един път.

И какво друго ми оставаше, освен да се подчинявам на Сатаната. Ако не го направех, моят край бе близък. В това не се съмнявах. А Сатаната би продължил делата си. Що се касае да го издам… та аз даже не знаех мястото на сегашния ми затвор.

Не, ако искам да надиграя Сатаната, съм длъжен да играя заедно с него. Друг път нямам. И всъщност, какво е значението на подобна огърлица, когато тук е Ева!

Постарах се да запомня инструкцията, като се я повтарях отново и отново. После ми се приспа. И Баркър тази нощ не ме събуди.