До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Мина ден, мина нощ и едва тогава видях Сатаната отново. Други хора, освен роба, който ми носеше храна, въобще не видях. Мисля, че ме закараха в една от подземните килии. Тя бе доста удобна, но без прозорци и естествено без врати. Тук ми развързаха ръцете и ме оставиха сам.

Гневът ми бързо мина и ме обхвана отчаяние. Баркър ще се постарае, да се добере до Консърдайн. Бях напълно сигурен в това. Но ще успее ли? Ще му повярва ли докторът? Съмнявах се. Консърдайн не бе човек, който вярва на голи думи. Трябва сам да се убеди. Дори ще провери. Гневът му може да предизвика прибързани действия, които да го присъединят към нас с Кобхъм. И Сатаната ще тържествува.

А Ева? Какво ще направи тя, като чуе от Хари, какво се е случило? Не се съмнявам, че дребното човече, ще намери начин да разбере, какво е станало с мен.

Какви ли дяволски помисли подготвя Сатаната за своята… забава?

Така че моята нощ не мина никак весело. Денят се проточи тягостно. Но когато видях Сатаната, се надявах, че чакането не ми се е отразило на лицето.

Той влезе внезапно, без никакво предупреждение. Зад него пристъпи Консърдайн. Очите на Сатаната проблеснаха с привичния си блясък и осветиха дългата му черна мантия. Погледнах доктора. Дали вече се е видял с Баркър? Но той изглеждаше спокоен и ме гледаше равнодушно. Сърцето ми направо спря.

Сатаната седна. Аз незабавно го последвах, без да чакам покана, извадих табакерата си и вежливо му предложих цигара — детска надменност, за която веднага съжалих. Той не обърна внимание на този жест и започна да ме изучава.

— Не ви се сърдя, Джеймс Киркхайм — заговори той. — Ако можех да изпитвам съжаление, бих ви пожалил. Но вие сам сте причина за днешното ви положение. — Той замълча.

Аз нямаше какво да кажа.

— Вие искахте да ме измамите — продължи той. — Вие ме лъгахте. Вие се опитахте да спасите от моето правосъдие, човек, който аз бях осъдил. Вие се противопоставяхте на моята воля. Дори се осмелихте да ме правите на глупак. Ударът с „Астарта“ е под въпрос и не знам дали е вече възможен. Не мога повече да ви се доверявам. Вие сте за мен абсолютно безполезен. Какъв трябва да бъде моят отговор?

— Мисля, че ще ме отстраните — отвърнах безгрижно аз. — Но защо си хабите времето, като оправдавате още едно от вашите убийства, Сатана? Смятам, че убийството е вашата втора натура и вие няма защо да я обяснявате, това е подобно на желанието да ядеш или да пиеш.

Очите му проблеснаха.

— Вие съзнателно спечелихте доверието на Кобхъм. Вие бихте се опитал да спасите „Астарта“ знаейки, че такава е моята заповед — каза той.

Съгласих се с него.

— Вие ме лъгахте — повтори той. — Вие ме лъгахте!

— Лъжа за лъжа, Сатана — отвърнах аз. — Вие започнахте. Ако бяхте докрай откровени, аз бих ви казал, че не бива да ми поверявате тази задача. Но вие не го направихте. Съзрях възможността да ме лъжете. Какво пък, човек, който веднъж излъже, може и друг път да излъже.

Аз хвърлих бърз поглед на Консърдайн. Той си оставаше все така равнодушен и непроницаем.

— Когато Кобхъм се изпусна, аз изгубих вярата си във вас — продължих аз. — Та напълно възможно бе вашите убийци от „Херувим“ да имат заповед от вас да ме убият, след като измъкна нужните ви кестени от огъня. Една ваша марионетка вече ви каза: „Обвинявайте себе си, Сатана. Но не мен!“

Консърдайн внимателно ме гледаше. А аз започвах все повече да нервнича.

— Баща на лъжата — казах аз, — или да се възползвам от другото ви древно име, Княже на лъжците, цялата работа може да се изрази с два думи. Вие не ми вярвате. Аз знам прекалено много. Прекрасно. За тези неща трябва да се обвинявате сам. Но аз ви знам. И ако мислите, че ще моля за милост, значи не ме познавате.

— Консърдайн — спокойно каза Сатаната, — Какъв чудесен материал пропада. Джеймс Киркхайм, вие бихте могли да ми бъдете много полезен. Колко жалко, Консърдайн.

Той ме погледна благосклонно.

— Откровено казано, не виждам, как вашите знания могат да ви помогнат — каза той. — Струва ми се, че вие трябва да знаете, какво ви издаде. Да, аз искам да ви помогна, Джеймс Киркхайм — гръмогласният поток продължи да се лее, — Защото е възможно да съществува свят, където отиваме, когато се прекъсва нишката на живота ни. Възможно е там дори да намерите мой двойник. И се постарайте там да не вършете същите грешки.

Аз мълчаливо слушах тази зловеща палячовщина, в края на краищата съм любознателен човек.

— Вашата първа грешка се крие в споменаването на играта на бридж. Забелязах, че Кобхъм се учуди. Вие прекалено бързахте. Нужно бе да изчакате по удобно време. Запомнете, когато се окажете в другия свят, не прибързвайте толкова.

Очевидно сте имали причина за това. И аз сметнах за нужно да разбера тази причина. Урок номер две: в другия свят, където ще отидете, никога не давайте на противника възможност да ви подслушва.

Когато се върнах, вие изобретателно се въздържахте да забележите явния ужас на Кобхъм. И през целия разговор вие не погледнахте към него. Джеймс Киркхайм, прекалено наивно. Позволихте си да недооцените интелектът с който се опитвахте да се сразите. А би трябвало незабавно да изобразите пълно негодувание. Трябваше да принесете в жертва Кобхъм, като ми го предадете. В онзи прекрасен нов свят, където ще се пренесете, никога недооценявайте противника си.

Но аз ви дадох още един шанс. Аз познавам Кобхъм, и предположих, че след моето… добросъвестно лечение, той при вас ще потърси спасение. По време на процедурите, той ви видя, позволих му да избяга и, както знаех, той тръгна право към вас. Ако в мига, когато се появи при вас, вие го бяхте хванали и вдигнали тревога, отново да го принесете в жертва, възможно бих продължил да ви вярвам. Това бе слабост и сантименталност. За какво ви е Кобхъм? Помнете, в новия свят избягвайте всякаква сантименталност.

О тази продължителна и цинична реч ми станаха ясни две неща. Сатаната не знаеше, че съм излизал вън от стаята и съм срещнал Кобхъм в коридора. Това до известна степен ме ободри. Но нещастникът е хванат. Ще каже ли това?

— Между нас казано, как е Кобхъм? — поинтересувах се сякаш просто от вежливост.

— Не е добре, бедничкия, не е добре — Отвърна ми Сатаната, — Но днес ми достави не чак толкова лошо развлечение. Сега се намира в тъмния ъгъл на лабораторията, лежи и почива. Скоро ще получи възможност да си отиде. По време на своите внимателно направлявани блуждаения из сградата, получава възможност да получи малко храна и пиене. Не искам да изнемогне преждевременно. Нито пък да умре от глад и жажда. Не, великолепният Кобхъм ще ми предостави още много весели часове. Аз няма да го изпратя обратно при огледалата. Те му помогнаха да стъпи на краката си и да си покаже ноктите. Обещавам ви, в самият край аз лично ще му съобщя за интереса ви, защото вие няма да бъдете способен сам да го направите.

Той стана рязко.

— Джеймс Киркхайм — каза Сатаната, — след половин час вие ще се изправите пред съда. Пригответе се за храма. Консърдайн, да вървим.

Плахата надежда, че ще ме остави с доктора, се изпари. А така ми трябваше да поговоря с него. Но той тръгна след господаря си. Стената се затвори след тях. Консърдайн дори не се обърна.

Спомних си Картрайт. Докторът го бе довел и стоеше до него през цялото време, докато той не бе започнал да се качва по стълбата. Може и за мен да дойде?

Но той не се върна. След половин час в килията влязоха четири роби с изпепелени очи. Двама застанаха пред мен, двама зад мен и ме поведоха по дългите коридори и нагоре по каменната рампа. После се спряха. Чух да звучи удар на гонг. Отмести се един панел. Робите се канеха да ме блъснат вътре, но аз сам тръгнах. Стената зад мен се затвори.

Аз се оказах в храма.

Оказах се в полукръга с ярката светлина. Пред мен се издигаха стъпалата. Раздаваше се приглушен шепот, който достигаше до мен от лявата ми страна, където се намираше амфитеатъра. Там долових някакво движение и ми се мярнаха смътно бели лица. Всички места бяха заети. Стори ми се, че долавям гласът на Ева, да ме зове шепнейки…

— Джим!

Не виждах Ева.

Погледнах подиума. Всичко бе така, както и тогава, когато гледах Картрайт. Златният трон блестеше. На него просветваха скъпоценностите на короната и скиптъра.

А на черния трон достолепно изправяше гръб Сатаната.

Непосредствено до него се хилеше дяволското лице на палача Санчал и ръката му полюляваше примката от женски коси.

Гонгът отново удари.

— Джеймс Киркхайм! — прогърмя гласът на Сатаната. — Приближи се до съда!

Тръгнах напред. Спрях се пред стълбата. Към мен от черния камък ме гледаха седемте сияещи отпечатъка на детски крачета. Пазеха ги по седем от всяка страна роби наблъскани с кефтиу и облечени в снежнобели дрехи. Очите им не се откъсваха от скромната ми особа.

Мислите стремително се стрелкаха в главата ми. Да викна ли за тайната на черния трон на тези, които мълчаливо седят и ме гледат от полукръглите редици на каменните седалки? Знаех, че преди да произнеса и няколко думи, примките на робите ще ме задушат. Да се хвърля към Сатаната и да се опитам да го убия? Те ще ме спрат на половината път.

Оставаше ми само едно, да се качвам бавно. За четвърти и последен път да стъпя на шестия отпечатък. Той не е далеч от черния трон. По-близо е от седмия. И да скоча на Сатаната. Ще го хвана за гърлото и ще забия зъби в него. Добера ли се, не мисля, че лесно, жив или мъртъв, ще ме откъснат.

Какво ли прави Баркър? Сигурно и той има свой план. Не би подхождало на това дребно човече да се крие и спокойно да ми даде да мина. А Консърдайн? Знае ли нещо?

А Ева!

Мислите ми се объркаха. Не можех ясно да мисля. Хванах се за последната мисъл и не откъсвах очи от гърлото на Сатаната. Точно под ухото му ще забия зъбите си.

Но ще ми позволи ли, да се изкачвам по стъпалата?

— Джеймс Киркхайм — прогърмя се гласът на Сатаната. — На златния трон съм поставил короната и скиптъра на земната власт. Това да ви напомня за възможностите, от които вашето непокорство ви лишава завинаги.

Аз ги погледнах. За мен те сега не бяха повече от натрошени парчета разноцветно стъкло. Но от затъмнените места долетя ехото на многобройни въздишки.

— Джеймс Киркхайм вие ме предадохте! Вие сте изменник! Аз трябва да ви обява присъдата.

Той отново замълча. В храма настъпи пълна тишина. Тя направо ме потискаше. Прогони я остро свистене. Палачът бе прекарал ноктите си по камшика. Сатаната вдигна ръка и този звук също замря.

— Но аз съм склонен към милосърдие — може би само аз долових злобния блясък на твърдите като диамант очи. — Човек цени три неща най-много. И те всъщност са самият човек. Те са свързани едно с друго, но са различни. Това е душата на човека, личността му и неговият живот. Под душа разбирам онази невидима и неизвестно къде намираща се същност, която така ценят религиите и я смятат за безсмъртна, което може и да е истина и да не е истина. Под личност разбирам eгoто, мозъкът, който твърди „аз съм аз“, складираната памет, търсачът на нови впечатления. Животът няма нужда да определям.

И така, Джеймс Киркхайм, предлагам ви избор: На една страна поставям душата ви, на друга — мозъка и живота. Вие можете да се присъедините към моите поглъщачи на кефтиу. Пийте веществото и вашето eгo и живот ще бъдат в безопасност. Често ще бъдете така щастлив, както не сте били в обикновени условия. Но ще изгубите душата си! Вие няма да усетите тази загуба. Скоро кефтиуто ще стане по-желано от тази така неспокойна вътрешна гостенка.

Той замълча и отново ме прониза с тежкия си поглед.

— Ако не искате да пиете кефтиу, то ще трябва да се изкачите по стълбата. — продължи той тържествено. — Настъпите ли три мои стъпки, ще изгубите живота си бавно и мъчително от ръцете на Санчала. Но ако стъпите на четири щастливи — запазвате живота и душата. Но сте длъжен да ми оставите вашето eгo, същото това, което казва „аз съм аз“, вашите спомени. Това няма да бъде за вас нито опасно, нито болезнено. Няма да ви пратя при огледалата. Сън… и нож ще пререже нещо тук и там в мозъка ви. Вие ще се събудите като новороден. В буквалният смисъл на думата, ще ви отнемат спомените. И като дете ще се отправите на ново пътешествие по живота. Но така нито той, животът, нито драгоценната ви душа, няма да пострадат.

Отново се раздаде шепот из залата. Сатаната вдигна ръката си и всичко стихна.

— Такова е решението ми! — провъзгласи той. — Такава е моята воля! Нека пребъде!

— Аз избирам стълбата — не се поколебах нито за миг.

— Вашият ангел-пазител — отвърна ми с благ глас той, — несъмнено ви поздравява за вашето решение. Но помните ли, че ангелите нямат власт там, където действат правилата на Сатаната? Аз добре знаех, че такъв ще бъде изборът ви. А сега, доказвайки, колко е безгранично моето милосърдие, ви предлагам път към свободата, да, към свободата, при това с недокоснати мозък, личност и душа!

Гледах го и чувствата ми бяха напрегнати докрай. Прекрасно знаех, че милост от Сатаната, не мога да очаквам. Знаех и тайната на стъпалата и от това още по-зловеща ми се стори дяволската му насмешка. Каква ли адска измислица ще ми предложи? Скоро ще разбера.

— Вината на този човек — Сатаната обърна поглед към аудиторията, се корени в чувствата. Той прецени благополучието на един друг човек по-високо от моето. Нека това бъде урок за всички вас. Аз трябва да съм първи. Но аз съм справедлив. Той може да спаси други, но себе си — не! Но може би някой ще го спаси. И е възможно да се лиши от живота си, защото ще застане между мен и живота на други. Ще се изправи ли някой между мен и неговия живот?

От тъмата на храма се разнесе шепот, но този път доста по-силен.

— Чакайте — той вдигна ръце. — Ето какво имам предвид. Ако някой от вас го замести и стъпи на три отпечатъка на стълбата, ще стане следното. При две щастливи стъпки и двамата ще си отидат свободни и невредими. При това ще ги даря богато. Но ако има две мои — мъките им ще бъдат еднакви, същите, които обещах на Джеймс Киркхайм. Това е моето решение! Такава е моята воля! Да пребъде! А сега, ще се намери ли човек, който да се застъпи за него.

Шумът се усили. Изглежда Сатаната подозираше, че не съм сам. Това можеше да бъде капан за Баркър. Не знаех, колко силно е предаността на малкото човече, но подобно предложение е разчетено за невнимателни хора. Бързо се изправих и отидох до първото стъпало.

— Мога и сам да започна, Сатана — казах аз. — Играта започва.

Мърморенето се усили.

Невъзмутимостта напусна лицето на Сатаната. За пръв път виждах как се преобразува всекидневната маска. Отначало това бе абсолютно недоумение, а после гняв, който се надигна от самия адски огън. Ясно видях, как външната видимост се стопи и под нея се появи скрития досега демон. Усетих някой да ме докосва по ръката.

До мен стоеше Ева!

— Махни се! — прошепнах яростно. — Веднага си върви!

— Късно е! — отвърна ми тя спокойно, после погледна Сатаната и обяви на всеослушание: — Аз ще се кача вместо него, Сатана!

Сатаната се изправи от трона си и сви юмруци. После погледна палача си. Черният дявол се бе навел по обичая си напред и поклащаше примката на камшика си.

Аз застанах пред Ева.

— Вашата дума, Сатана — прозвуча непознат глас от амфитеатъра. — Какво е решението ви, Сатана?

Сатаната погледна в мрака, сякаш се стараеше да определи говорещия. Той направи знак на палача, който послушно отпусна примката. Огромната черна фигура се върна на трона си. И със страшно усилие на волята той усмири дявола, който за миг смъкна маската му. Лицето отново възвърна обичайната си неподвижност. Но огънят в очите не угасна.

— Решението ми е следното — произнесе той неизразително, но в гласа му се усещаше сподавеност. — Да пребъде! Вие, Ева Демерест, искате да се изкачите по стълбата вместо него?

— Да! — отвърна девойката.

— Защо?

— Обичам го — спокойно каза тя.

Ръцете на Сатаната, скрити под мантията, се разтрепериха. Тежките му устни се изкривиха. На гигантският плешив купол на главата му, се появиха капчици пот. Неочаквано той се протегна напред и вдигна лоста — отпечатъците засвяткаха, сякаш ги бяха запалили…

Но не чух познатото бръмчене на скритите зъбни колела!

Какво означава това? Погледнах Сатаната. Или греша, или овладелият го гняв, не му позволиха да го забележи. Но нямах време да разсъждавам.

— Ева Демерест — разкъса тишината гръмовният му глас, но този път звучеше доста странно, — вие ще се изкачите по стъпалата! И всичко ще бъде според решенията ми. Но ви го казвам — никой от тези, които са се качвали и загубвали, не е умрял от такава смърт, от каквато вие ще умрете. И смъртта ще бъде истински рай, в сравнение с това, което ще изпитате, ако загубите. Същото ще стане с вашия любовник.

Отначало вие ще видите неговата смърт. И той, преди да умре, ще ви обърне гръб с отвращение и ненавист… ще съжалява, че въобще ви е познавал. А после ще ви предам в ръцете на Санчал. Но не за да ви убие. Не и не! Когато ви се насити, ще ви дам на робите, на най-низшите… а после отново ще ви дам на Санчал, но не да ви обладава, а на камшика му с примка, на ножовете му, на нагорещеното желязо… за негово развлечение… и за мое.

Той дръпна яката на мантията си, така рязко сякаш се задъхваше. После направи знак на двата роба до най-долното стъпало. Последва заповед на непознат език. Те се приближиха до мен. Аз напрегнах мускулите си, като се опитах да направя отчаян скок към този синеок дявол на черния трон. Ева си затвори очите с ръце.

— Джим, скъпи — бързо прошепна тя под това укритие, — не се съпротивлявайте. Баркър! Нещо ще стане…

Робите ме сграбчиха. Позволих им, да ме издърпат към креслото, откъдето преди няколко дни гледах как Картрайт тръгна срещу съдбата си. Захвърлиха ме на него. Белезниците за краката и ръцете се стегнаха. Воалът се спусна на лицето ми. Робите се дръпнаха назад.

Измина само миг и отдолу дочух шепот:

— Капитане! Брънките не държат! В дясната цепнатина има пистолет. Аз трябва да бързам. Когато ме видите, вземете пистолета и действайте!

— Ева Демерест — провъзгласи Сатаната, — стъпките чакат! Време е да се изкачвате!

Тя тръгна напред. Без да се колебае постави кракът си на първия сияещ отпечатък. На щастливата половина на висящото кълбо се запали символ. Аз долових нарастващия ропот от затъмнения амфитеатър. Сатаната стоеше неподвижно.

Тя се изкачи още по-нагоре и стъпи на следващата детска стъпка…

Ясно забелязах, как Сатаната неочаквано се наведе напред, погледна кълбото и в очите му проблесна недоумение. Ропотът в залата се превърна в истински рев.

На щастливата страна се запали втори символ!Тя завоюва нашата свобода!Но как бе станало това? И какво прави Ева?…

Тя се изкачи към третата стъпка. И натисна яко с крак.Трети символ на кълбото се присъедини към другите два! Лицето на Сатаната направо се изкриви. Ревът в мрака се превърна в пълно объркване. Напразно Сатаната мърдаше ръцете си под мантията.

А Ева продължи да се изкачва. Стигайки до следващият отпечатък тя го настъпваше. И един след друг на щастливата половина на кълбото се появяваха сияещите символи.

Седем символи — на щастливата половина.

Нито един — на половината на Сатаната!

Шумът се превърна в оглушителен. Сатаната скочи от черния си трон. Стената зад него се разтвори. И от нея изскочи Баркър с пистолет в ръка. Оказа се до Сатаната и се прицели в корема му. Шумът в залата затихна, сякаш над помещението се спусна бял покров на тишината.

— Горе ръцете! — извика дребното човече. — Горе! Раз-два или ще ти разпръсна червата по стената!

Сатаната вдигна високо ръце.

Аз също се хвърлих напред. Белезниците се разтвориха така стремително, че се изтърсих на пода. Пъхнах ръка в цепнатината и напипах пистолета. Хванах го. А през това време палачът Санчал се приготви да скочи. Аз стрелях и точността ми бе радостна — уцелих го в главата, той падна и се търколи по стъпалата.

Робите кефтиу бяха като зашеметени и не помръдваха в очакване на заповед.

— Само едно мърдане на тези твари и ти ще се разлетиш на парченца — отново се разнесе гласът на Баркър. — Бързо ги предупреди! — и той яростно пъхна дулото в хълбока на Сатаната.

Господарят на живота и смъртта заговори. Гласът, който се изтръгваше от устните му, предизвикваше истински кошмар. И досега не обичам да си го спомням. Думите на заповедта бяха произнесени на непознатия език и в мен се появи съмнение, че в нея имаше нещо повече, от нареждането просто да не мърдат от мястото си. Те свалиха камшиците си и се дръпнаха до стената.

С един скок се изкачих по стълбата. Ева бе до Баркър. Тя заобиколи трона на Сатаната от другата му страна и ние се срещнахме.

Шумът и виковете в амфитеатъра се усилиха. В полумрака се водеше непонятна борба. Хората се мятаха по редовете. Краищата на светлия кръг се появиха множество фигури.

Напред излезе Консърдайн.

Лицето му бе по-бледо и от това на мъртвец. Очите му пламтяха по-силно от тези на Сатаната. Ръцете му се протягаха напред, пръстите се свиха, като на хищник и сякаш показаха ноктите си. Той напредваше като ходещата смърт. И погледът му не се откъсваше от Сатаната.

— Още не — прошепна Баркър. — Спрете го, капитане.

— Консърдайн! — извиках аз. — Стойте!

Той не обърна никакво внимание, вървеше напред бавно, като на сън и както преди не откъсваше очи от Сатаната.

— Консърдайн! — рязко изкрещях. — Спрете! Иначе ще ви застрелям! Казвам го напълно сериозно! Не искам да ви убивам, но направите ли още една крачка и ви застрелям. Кълна се в Господа!

Той се спря.

— Вие… не ще го убиете, нали? Ще го… оставите на мен! — гласът му бе стигнал непозната височина и с него приказваше самата смърт.

— Ако можем — отвърнах аз. — Но се постарайте да задържите останалите. Едно движение против нас и Сатаната ще умре. И някои от вас заедно с него. Ние няма да имаме възможност да отличаваме приятели от врагове.

Докторът се обърна и произнесе няколко думи. Всички млъкнаха.

— Сега, капитане — Баркър бе рязък, — пъхнете цевта на пистолета в ребрата му и го дайте насам. Аз ще покажа нещо на присъстващите.

Изпълних указанията на Хари и забих пистолета в областта на долните ребра. После го затиках към златния трон. Той не се съпротивляваше, вървеше спокойно, вяло и дори не поглеждаше към мен. Гледах го и ме обхващаше смътно предчувствие. А Сатаната бе вперил очи в Консърдайн. И лицето му оставаше неподвижно, но дяволът, уж покорен, но несмирен, надникваше през трепкащите зеници. Помислих си, че той смята доктора за главния предател, който бе организирал клопката. А ние сме просто оръдия в неговите ръце.

Но защо проявява такава покорност?

Дори под дулото на пистолета очаквах от него нещо друго. Стори ми се, че освен смъртоносна заплаха, в погледът му просветва някакво презрение. Може би има скрит коз? Безпокойството ми нарастваше.

— Сега вие гледайте насам. Ще ви покажа, какво правеше тази подла свиня с нас — говореше Баркър.

Аз не отмествах очи от Сатаната и следях непрекъснато, какво прави. Но както знаех, от това нямаше никаква необходимост.

— Той ни обещаваше и това и онова — продължаваше дребният човек с гъгнещия се глас на кокни. — Изпращаше ни в Ада! А сам през цялото време се е смял над нас, смял до смърт. А ние сме били като групичка доверчиви деца. Сега ще ви го покажа. Мис Демерест, слезте, моля ви, долу и после отново се качете.

Видях как Ева се спуска по стъпалата.

— Момент, моля — тя се спря пред стълбата. — Ето, аз седя на трона. Вдигам лоста. Но после натискам на това място седалката. Виждате ли добре? Сега, мис Демерест, изкачвайте се!

Ева се заизкачва, като настъпваше всяка детска стъпка. С крайчеца на окото си гледах бялото кълбо. На него не се появяваше нищо. Нито един символ не се пръкна на нито една от половините му.

Ни гък от присъстващите. Като зашеметени те очакваха продължението.

— Никаква разлика няма къде стъпваш — продължи обясненията си Баркър. — Не се отбелязва. Защо? Когато натискам края на трона, долу, където е механизма, се е издала малка пластинка. В същото време устройството, което сигнализира върху бялото кълбо, е изключено. Когато той е искал, всичко е работело добре и правилно. Механизмът е бил настроен вярно, докато на трона не е имало никой. Но сядайки на проклетата си табуретка, той криейки ръцете си под мантията е направлявал съоръжението. И цяло стадо слонове да премине в тържествен марш по стълбата, кълбото пак не би мигнало, ако той не пожелае.

Залата се разшумя отново. Мъже и жени с проклятия се устремиха напред.

— Стойте! — завиках аз. — Назад! Задръжте ги, Консърдайн!

— Чакайте! — почти зави Баркър. — Чакайте! Това не е всичко, което тази свиня е правила с нас!

Шумът бързо утихна. Погледите отново се насочиха към Баркър. Сега Консърдайн бе непосредствено пред стълбата. И лицето му бе пребледняло още повече. Очите му гледаха Сатаната през кръгове, които изглеждаха като нарисувани. Дишаше така тежко, че разбрах, Хари трябва да побърза, докторът няма да може дълго да се сдържа. А аз не исках да стрелям в него.

Но всичко това занимаваше само част от съзнанието ми. Неочаквано съзрях, че Сатаната се прислушва не към това което става в храма, а към някакви звуци извън него. Той иска с цялата си нечестива воля, да стане нещо. И забелязах огънчето на тържество на мраморното му лице.

— Сега ще ви покажа — продължаваше Баркър. — Тук, на този край се намират седем малки вдлъбнатини. Закрити са с каучук, който е поставен в тях и закрепен. Като разедини контактите на стъпките, той поставя пръсти на тези бутони. Три са съединени така с контактите, че на сигналното кълбо се появяват неговите Символи. Останалите четири предизвикват появата на символи на светлата половина. Когато настъпвате на отпечатък, той натиска нужното му копче. Така че, не вие предизвиквате появата на сигналите! Той е причината!

— Още миг само! — Баркър явно се наслаждаваше. — Сега аз ще седна в креслото и ще ви го демонстрирам. Нека вие се убедите, какви глупаци ни е правил.

— Джим! — Ева ме извика и в гласът и имаше тревога. — Джим! Само преди миг до стената имаше седем роби. Сега са шест. Един е изчезнал!

В същия миг разбрах, какво иска Сатаната. Бях прав, когато усетих в заповедта му към робите нещо повече от простата заповед да не помръдват. Той им бе заповядал, при първа възможност да се измъкнат и да вдигнат тревога.

Насъсквайки ги на непокорната тълпа своите безжалостни дяволи, за които бе истински бог, той само им откриваше вратата към Рая! И възползвайки се от вниманието ни към Сатаната, един от робите му, бе използвал момента. Но отдавна ли бе избягал?

Тези мисли преминаха през главата ми за части от секундата. В същия миг адът, който се бе подготвял отдавна в този храм, се разтвори. Без никакво предупреждение, бързо като нападаща змия, Сатаната удари отдолу. Хвана ме за ръката. Пистолетът ми отлетя настрани и стреля във въздуха. Викът на Ева се смеси с резкия възглас на Баркър.И същевременно видях Консърдайн да се хвърля нагоре по стълбата право към Сатаната. Неочаквано храма се заля в ярка светлина. За кратък миг се оказах в ада, огрян в избухнала мълния. Тези които следваха доктора и които останаха верни на господаря си се бяха вчепкали един в друг.

Сатаната се приготви да ме хване и хвърли срещу Консърдайн. Но аз се оказах по-бърз, паднах, извих тялото си и с цялата си тежест ударих яките крака. Той се заклати, стъпалото му се плъзна по края на подиума. Крачка напред, крачка назад в желание да запази равновесието си.

Консърдайн стигна до него и сграбчи веднага гърлото му. Могъщите ръце на Сатаната обвиха противника в немилосърдната си прегръдка. Двамата паднаха и като единно тяло се затъркаляха надолу.

Зазвуча истински вълчи вой. По всички стени на храма се отместиха панелите. И вътре се устремиха робите гълтачи на кефтиу.

— Бързо насам, капитане! — Баркър ме обърна и тласна към златния трон. — Натам! — извика с последни сили и побягна.

Хванах Ева за ръка и ние го последвахме. Той падна на колене и започна да прави нещо до стената. Разнесе се щракване и част от нея се отмести. Видях пред себе си тесен отвор, зад който започваше стръмна стълба.

— Вървете напред! — нареди Баркър. — И по-бързо!

Ева се напъха в отвора. Тръгвайки след нея за последен път през краката на трона погледнах храма. Бе се превърнал в арена на смъртта. Бляскаха ножовете на робите. Хората викаха отчаяно. Навсякъде се водеше отчаяна борба. Консърдайн и Сатаната не се виждаха. Към нас по стълбата бягаха роби…

Баркър със сила ме натика в отвора и почти се приземи на главата ми. Стената се затвори.

— По-бързо! — викаше Баркър. — Боже Господи! Сега ще се добере до нас!

Стъпалата ни заведоха в малка и празна каменна стая. Над главата ни продължаваше шумът на битката. Краката на биещите се, блъскаха по тавана, като палки барабана.

— Наблюдавайте стълбата. Къде е пистолетът ви? Няма го. Добре. Вземете моя!

Баркър ми пъхна пистолета си в ръката и веднага се обърна към стената и започна да я изучава. Аз изтичах до мястото, където стълбата стигаше до стаята. И чух, как горе се опитваха да отместят стената.

— Готово! — Възкликна Баркър. — Да бързаме!

Един от камъните на стената се измести. Ние влязохме вътре и веднага зад нас отвора се затвори. Нищо не виждах в непроницаемата тъмнина. Ние се намирахме в един от дългите и сумрачни коридори, които като улеи пронизваха навсякъде къщите на Сатаната.

Горе борбата продължаваше. После се донесоха пет резки взрива.

И като по команда шумът стихна.