До Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

След обяда се заприказвах с онези сътрапезници, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Но около дванадесет се прибрах в стаята си. Считах, че Баркър непременно ще се появи, дори ако не е успял да се снабди с кефтиу. Но щом останах сам, споменът за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да ме покажат на пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхем да ме види?

На първите два въпроса можеше да има само един отговор. Това бе просто предупреждение. Значи, моето обяснение не бе го удовлетворило напълно. Но ако бе така, нима не би взел и други мерки? Сатаната нищо не остава на голия случай. Аз помислих, че е задоволен, но въпреки това бе решил да ме предупреди, какво би станало с мен, ако престане да бъде доволен.

Не можех да разбера, защо трябваше да ме види Кобхъм. Нали паметта му ще бъде унищожена. Разумен отговор сякаш нямаше, освен още един каприз. Но доколкото Сатаната проявяваше капризите си, то винаги имаше някаква причина. Макар и с нежелание и тревога, но се предадох.

В дванадесет и половина чух ликуващ шепот от спалнята:

— Капитане, доставих питието!

Изтичах в спалнята. Нервите ми се напрегнаха, а гърлото ми пресъхна. Започва се! Път за отстъпление няма повече. Картите са раздадени. А противник ще ни бъде самата смърт.

— Ето го! — Баркър пъхна в ръката ми полупинтова дамаджана. И в нея се полюшваше онази зеленикава течност, която Сатаната даваше на робите в мраморната зала.

Кефтиу!

Течността бе прозрачна и вътре в нея микроскопични частички с дребни искрици отразяваха светлината. Аз отвинтих капачката и усетих слаба кисела миризма с намек на мускус. Вече се канех да опитам, но Баркър ме спря.

— Не се докосвайте, капитане — побърза да ми каже. — Това питие са го варили в Ада дяволите. Вие и така сте близо до тях.

— Добре де — завинтих капачката. — Кога тръгваме?

— Веднага — отвърна той. — Момчетата се сменят точно в дванадесет. Сега е най-подходящото време. О, да… — той порови в джоба си. — Помислих си, че най-добре ще бъде да се придържаме към сценария — и се усмихна. В ръката му се появиха две златни купи, в които забулена фигура разливаше наркотика по чашите.

— Трудно ли ти бе да ги намериш, Хари?

— Работа за няколко минути — презрително отвърна той. — Не искам да мисля, че ще трябва да ги връщам, но май ще се наложи. А иначе, зная си добре работата — добави той с гордост и надежда.

— Да, ти поне това можеш, Хари.

Той се поколеба.

— Капитане — каза накрая Хари. — Няма да крия от вас. Но ми се струва, че ще отидем в стая, където по ъглите съскат отровни змии.

— Е, може да намерим защитни дрехи — отвърнах бодро.

— Тогава да вървим? — почти запита той.

— Да вървим!

Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него се насочихме към асансьора. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано се спря и освети стената, после натисна на едно място. Панелът се плъзна настрани. И се показа вдлъбнатина с множество превключватели.

— Контролният пулт — обясни ми Баркър на ухото. — Ние се намираме точно зад стола на който вие седяхте. Лягай!

Аз се проснах на пода. Той безшумно се разположи до мен. Още един панел с фут дължина и шест дюйма ширина се отвори с бързината на фотографски затвор.

Погледнах в храма.

Пролуката, през която се взирах, се намираше на височината на пода. Тя се закриваше от креслото, в което бях проследил изкачването на Картрайт. Като извих врата си, успях между краката на креслата да видя хоризонталния разрез на помещението.

Ярка светлина падаше право на черния трон. Той бе празен, но страшен. Отстрани на десетина фута разстояние стояха двама роби. Високите и яки мъже държаха в ръцете си готовите за удряне камшици с примки на краищата. Бледите им лица изглеждаха като мъртви. Очите им без вежди и мигли не примигваха.

А зад трона видях блясъка на сини очи. Каменният Сатана ме гледаше злобно. Побързах да отместя поглед от този образ и тогава видях задната част на храма.

Тя също бе ярко осветено. И дори повече, отколкото мислех. В плътен полукръг се изправяха черните облегалки и броят им бе поне триста.

Цепнатината се затвори. Баркър ме докосна с ръка и аз се изправих на крака.

— Дай ми наркотика — прошепна той.

Дадох му съдината с кефтиу. При мен останаха златните купи. Той отново освети пулта. Хвана ме за ръка и постави пръстите ми на две лостчета.

— Бройте до шестдесет — каза той. — После ги превключете. Светлината ще угасне. Не си махайте от тях ръката, докато не се върна. Започвайте… едно… две…

Той изключи фенерчето си. И макар да не чух никакъв шум, знаех, че бе изчезнал. Като стигнах шестдесет обърнах лостчетата. Струваше ми се, че времето в тъмнината върви много бавно. Но да съм престоял така най-много три до четири минути. И Баркър, по същия начин, без звук, се появи. Дръпна ръката ми и включи светлината в храма.

— Погледни долу — прошепна той.

Легнахме на пода. И още веднъж се отвори наблюдателната цепнатина. Двамата пазачи на черния трон стояха на същото място. Те примигваха от внезапната светлина. И се въртяха нервно като ловджийски гончета усетили наблизо плячка. Те трепереха от възбуда и размахваха примките наляво и надясно; оглеждаха се на всички страни.

На черния трон стояха двете златни купи пълни с кефтиу.

В същия миг и робите ги видяха. Те не повярваха на очите си. После се спогледаха. Като два прецизни автомата, привеждани в движение от един и същ импулс, те направиха крачка напред и отново погледнаха блестящата примамка. Неочаквано на лицата им се изписа чувството на страшен глад. Нишката се скъса и те се хвърлиха към черния трон.

Сграбчиха купите!

Изпиха ги на един дъх!

— Боже! — прошепна Баркър и задиша тежко като човек напъхан внезапно в ледена вода.

Аз не се чувствах по-добре. Имаше нещо ужасяващо в това спускане към зелената течност. Нещо адско и неудържимо бе унищожило всичко друго в мозъка, освен един единствен порив — да изпият наркотика.

Те се обърнаха, като още държаха купите в ръце. Отначало единият, после другият се отпуснаха на стъпалата и очите им се затвориха, телата се отпуснаха, но пръстите продължаваха да стискат купите.

— Време е — каза Баркър.

Той затвори пролуката и контролния пулт. Обърна се и бързо ме поведе по тъмния коридор. Рязко се обърнахме. Чу се слабо съскане. От тесният отвор се устреми лъч светлина.

— По-бързо! — подтикваше ме шепнешком Баркър.

Ние застанахме на моста към черния трон. Под нас лежаха телата на двамата пазачи.

Седемте стъпки святкаха примамливо.

Баркър коленичи. Лостът, с който Сатаната задействаше механизма на стъпките, лежеше хоризонтално в специално ложе в камъка. Дребният човечец заработи бързо нещо в основата му. Някаква пластина бе дръпната настрана. Под нея видях множество малки зъбни колелца и механизми. Ловка ръка се протегна и нещо придвижи. Контролното кълбо се спусна от тавана.

Баркър внимателно отпусна лоста. После го вдигна и натисна, както това правеше Сатаната. Не чух онова бръмчене, както тогава, изглежда той бе изключил още нещо.

— Ще трябва да се качите и да се спуснете по стъпалата, капитане — нареди той. — И по-бързо, сър. Стъпвайте на всеки отпечатък!

Изтичах до стъпалата, обърнах се с лице към стълбата и започнах бързо да се изкачвам, като натисках силно всяка стъпка. На върха спрях и погледнах контролното кълбо. На бялата половина святкаха три символа, на черната — четири. Сърцето ми се сви.

— Стегнете се — каза Хари. — Сякаш паднахте духом. Не е нужно. Нали го очаквахме. Още една минута.

Той отново се наведе над зъбните колела и нещо заработи. После възкликна радостно и скочи на крака, а лицето му просветна и очите загоряха от задоволство. Веднага изтича до черния трон и започна да го мирише като възбуден териер. Неочаквано се настани на трона и с ръце натискаше на различни места.

— Елате — повика ме той при себе си. — Седнете на моето място. Сложете си пръстите тук… и тук. Когато кажа, натиснете силно.

Той скочи назад, а аз седнах на черния трон. Поставих пръстите си на посочените места и те се оказаха във вдлъбнатини, които едвам се виждаха и усещаха. Като ги пипах леко поддаваха. Бяха меки.

Баркър се върна при механизма и продължи да прави нещо.

— Сега натиснете, но едно по едно — нареди ми той.

Изпълних заповедта му.

— Господи, каква свиня! — възкликна Баркър. — Мръсна, кръвожадна свиня! Подла гадина! Капитане, елате и вижте.

Слязох при него и погледнах зъбните колела и лостовете. После обърнах очи към бялото кълбо. И отново се върнах на зъбците, като не вярвах на видяното.

— Хванахме го! — прошепна Баркър. — Хванахме го!

Той бързо превъртя колелата на старите им места и затвори кутията. Кълбото се върна на старото си място на тавана.

— Купите — подсети ме Баркър, но сам изтича до неподвижните роби и ги измъкна от безжизнените им сега пръсти.

— Хванахме го! — повтори той отново.

Минахме зад черния трон. Баркър отмести панела през който бяхме влезли и отново се оказахме в мрачния коридор. Обхвана ме диво ликуване. Но в него имаше и сянка на съжаление, красиво ехо на следобедните очарователни часове. Това което открихме, лишаваше Сатаната от властта му над неговите поданици.

Ние го лишихме от неговия трон!