Доказателства

1

Те стояха на зелената трева, под синьото утринно небе на зелената трева. Тя беше гъста и влажна, росата не беше изсъхнала още; слънцето се показваше някъде отляво, от време на време налиташе вятър. Вятърът долиташе отдалеч, не беше тукашен, хлъзгаше се по тревата, люлееше листенцата на портокалите, извиваше се към небето. Сини и спокойни, транспарантите се надуваха като корабни платна и искаха да полетят след вятъра, но това не ставаше, той отлиташе бързо надалеч и знамената отново увисваха; по транспарантите пишеше на два езика — руски и английски: „Привет на участниците в международните състезания“. Участниците в състезанието стояха на влажната зелена трева и гледаха към вятъра — това беше вятърът на очакващите ги пътища, той вълнуваше въображението им, беше пълен с тревога за идващите боеве — предстоеше им участие в световното първенство. Те бяха много, а местата — само три, трима мъже трябваше да се отправят надалеч към задморските страни, в Америка, накъдето някога надутите от друг вятър корабни платна отнесоха Колумб — не се ли понесе натам, по утъпкания път, и вятърът…

Обявява се петминутна готовност!

Вятърът отмина, знамената клюмнаха, но вълнението остана. Вълнуваха се всички: от неговото място на дванадесетия щит, точно по средата на общата линия, се виждаше особено добре какво става наоколо, но първото нещо, което той видя, беше Феликс. Феликс Крее, Феликс Освалдович Крее, главният съдия на международните състезания, съдия от международна класа. Разбира се, сега никому не би дошло наум да го нарича само Феликс, той беше важен и недостъпен, затворен и отчужден като Великия инквизитор. Движеше се по линията на стрелбата отчуждено и право, с набито око за последен път проверяваше всичко ли е в ред, в съответствие ли е всичко с международните изисквания. Той не приличаше на веселия, насмешлив Феликс от ония дни. Неговата сдържаност и отчужденост сякаш повече от всичко друго показваха степента на вълнението: щом дори Феликс успя да се измени толкова, че да заприлича на Великия инквизитор, на какво ли пък бяха заприличали всички останали и на какво е заприличал той, Съчов?

Защото Феликс…

Защото обикновено Феликс беше самата приветливост. Седиш в кабинета му. Той е зает както винаги, ти го чакаш да се освободи и гледаш през прозореца; прозорецът е обърнат към залива и ти виждаш изкования от сребро простор, сред който неочаквано — както винаги неочаквано — се мярва внезапно и отново изчезва като забравен и върнал се за миг спомен нещо трогателно — или крило на чайка, или далечно платно. Или отиваш при него в къщи, в малката дървена къщичка сред гъсталака на стария парк, на улица „Лейнери“. Пред къщата му — цветя; и в двора — цветя; в къщичката — стерилна чистота и, разбира се, цветя, само че отрязани цветя в дебела глинена ваза. Приветливост и тишина. Ти пиеш кафе с каймак, каймакът е в сребърна кана — няма ли днес да идем на вариете?

И вие отивате на вариете.

Или вървиш с него из Стария град. Старият град е в краката ти, наляво и надясно тесните улички са покрити с дялан камък, сивите стени на кулите са иззидани от камък, крепостта, която виси над града, е също от камък. Ти си бил в този град десетки пъти. Останало ли е нещо, което да не си видял? Но ти си с Феликс и той те води някъде, където ти сам не би отишъл; той се е родил тук, живял е четиридесет години и винаги има какво да ти покаже дори ако дойдеш за стотен, та и за двустотен път.

Или вие — вече трима, защото с вас е Ингрид: ти, Феликс и Ингрид — вечер, тъмно е, палят се фенери, седите в кафенето, топящите се в устата соленки са цяла камара, за петак — пиано, барабан и саксофон свирят цяла вечер избистрени и печални мелодии. И ти виждаш как стават по-топли сивите очи на Ингрид; Феликс поправя своята вратовръзка-папионка. Сега той не прилича на главен инженер в завод „Раху“. Кой може да се сети, че е инженер-механик? Може би е кондотиер или дипломат, върнал се от далечни задморски страни, а може би и това кафене, едва осветено от потайни огньове, съвсем не е кафене, а кораб, сал, ковчег и ето го плува, плува между сивите каменни сгради в далечна тайнствена страна и наоколо няма нищо: само печалната мелодия, която саксофонът извива, само тъмните керемидени покриви, само сивите очи на Ингрид…

Така беше неотдавна и отдавна, така може и да бъде, но сега не е. Сега го няма всичко това, като че ли не е било, а ако пък е било — сигурно в друго измерение и в друг живот. Нима всичко се е изменило — тревата и вятърът, вятърът и слънцето. Коя е причината? Огледай се — каза си Съчов. — Нима наоколо е все същото?

Все същото е. Вятър, слънце и зелена трева, и хора, които той познава не от година — впрочем тук всички се познават не от вчера — звездите на световния спорт се знаят помежду си, дълго преди да се запознаят. Та те не бяха толкова много — в Европа и Азия, Африка и Америка, Австралия, — те бяха толкова малко, че се знаеха по име, честитяха си Нова година, разменяха си подаръци. И все пак те се изменяха в онзи именно момент, когато се чуваше свирката, обявява се петминутна готовност — и в този момент те се изменяха, и Феликс заприличваше на Великия инквизитор, ръката, стискаше дръжката на „Марксман“ или „Ягуар“, „Хойт“ или „Черната вдовица“1; Мариан Парулски все сваляше и нахлупваше до уши известния си на цял свят протрит зелен каскет. Малкият Бужо, шампионът на Франция, свирепо вдишваше и издишваше, като се кривеше наляво, където дългият и червенокос Метюз, шампион на Великобритания, натриваше с восък тетивата; така може би е правел и неговият прародител при Азенкур или Креси, а може би и при Поатие. В такъв случай прогресът беше налице, налице беше облагородяващото веяние на новото време; вековните врагове сега стояха не един срещу друг, а рамо до рамо с лъкове в ръце: англичанинът до французина и монголецът до русина; вестниците пишеха: „Спортът сближава сърцата“ и вероятно това беше вярно. Жалко само, че генералите не се увличат от спорта. Добре би било генералите да се състезават в бягане или хвърляне на копие, адмиралите — в плуване. Добре би било единствени оръжия на земята да останеха лъковете и стрелите. Лъковете и стрелите съвсем не бяха без пари, но естествено струваха много по-малко, отколкото танковете и подводниците, пък да не говорим за бомбите — обикновени и атомни. Въпросът за разоръжаването би станал много по-прост. Всеки от тях би могъл да стане по право генерал. И вече помежду си някак биха се разбрали. Но всичко това бяха мечти, отвлечени видения. Засега генералите стояха здраво по местата си, а оръдията за масово унищожение се усъвършенствуваха успешно. С това се занимаваха най-големите умове на човечеството, дипломатите правеха съвещанията си в обстановка на най-голяма секретност. Във Виетнам напалмът обгаряше човека, а бомбите го правеха на решето. Лъкът и стрелите бяха играчка, анахронизъм, странна прищявка и самите състезатели бяха чудаци — чудно беше, че им е хрумнало да се занимават със стрелба на лък, а още по-чудно, че занимавайки се с това, го вършеха съвсем сериозно. И наистина съвсем необяснимо беше тяхното вълнение — та причина за вълнение нямаше, дипломатическите недоразумения бяха абсолютно изключени, а и пари за тази работа не получаваха. И въпреки това се вълнуваха — дори и великият Остапчук — на шесто място в света и на второ в Европа; той мрачно помръдва масивни рамене и прекалено старателно натрива с талк дръжката на своя „Хорн“. И макар че О. Финкелщайн (от сборния отбор на Съветския съюз) е невъзмутим — и той, като седи обикновено до последната секунда на скамейката в неутралната ивица (пет метра от линията на стрелбата) и ловко си служи със спиците, този път безкрайно мърда устни, преброявайки дупките, и вече за кой ли път започва все отначало.

Е, а той, Съчов? Излизаше, че само той не се вълнува, сам сред звездите; та нали и той е звезда; не, разбира се, от първа или втора, дори не и от трета величина. Той беше „един от най-добрите“, както се казва, но съвсем не най-добър, беше звезда от мъглявина, съставяше Млечния път. Беше неразличим на общия фон — може би затова не се вълнуваше, тъй като нито сам той, нито неговото вълнение не се забелязваха от никого, не бяха интересни. Той беше десеторазредна звезда, средна среда. В звездните каталози на Европа и света не фигурираше наистина, защо пък да се вълнува… Тук устните му потрепнаха и предателски се изкривиха.

Да, нямаше защо да се вълнува. Да спечели — не можеше, а да загуби — нямаше какво. Ако на нещо беше привикнал за десет години, това бяха несполуките — по това би могъл да се мери с всеки. Единственото, което му оставаше, беше търпението. И сякаш то беше безгранично. Понякога дори то биваше възнаградено. Съдбата беше сляпа и от време на време той успяваше да се види там някъде на третото стъпало на пиедестала, но това ставаше толкова рядко, че не си струваше и да си спомня. Тук, в тази компания, нямаше на какво да се радва. Дори нямаше и на какво да се надява, това беше естествено, беше ясно дори за глупака, и за умния, и за трезвия или пияния, а той за нещастие изобщо не пиеше.

Така си говореше, увещаваше се сам, убеждаваше се и се успокояваше. Та това е толкова ясно! Рядко ние си позволяваме да си признаем истинските мотиви, които ни движат, ако тези мотиви, кой знае защо, ни се сторят съмнителни. Затова пък гълтаме разни успокоителни хапове. Охотно се самозалъгваме и бърборим нещо за недоузрялото грозде. Та и Съчов, като се намираше там, съвсем не се готвеше да блесне с нещо на тези състезания, главното за него беше да участвува. А щом е така, щом само ще участвува — защо да се вълнува.

Само че устните му потрепваха…

А ето че Феликс, Феликс Крее, някога добър приятел, а сега съдия и Велик инквизитор, достигна най-сетне края на ивицата, разделяща женския сектор от мъжкия. И в момента, когато дясната му ръка вдигаше рупора бавно към устата, той успя да хвърли бърз поглед наляво, там, където беше Ингрид, но погледът му отиде напразно, остана без отговор. Ингрид седеше съвсем наблизо, но не го видя. Тя гледаше право пред себе си, само напред, прехапала долната си устна. Тогава той се обърна, приближи рупора до устните си и над полето се разнесе металическият глас: „Внимание!“

Тогава Съчов усети как ситни тръпки пробягаха по тялото му — от шията до краката. Лявата му ръка, която държеше лъка, се изпоти и дръжката изведнъж стана хлъзгава: „Талк, трябва да взема талк“ — помисли той, но някак без сили; тази мисъл се появи в периферията на съзнанието му. А съзнанието му беше лениво, чуждо, не неговото. Негова беше само потната длан, хлъзгаща се по дръжката, нужен му беше талк, но той сякаш потъна в дрямка като вцепенен. „Талк“ — помисли още веднъж той; след това тази мисъл, също като пияница в горещ ден, лениво се промъкна по края и изчезна от погледа, а той се издигна внезапно над земята и зърна от високо цялата картина: огромно зелено поле и две неподвижни линии. Едната линия — линията на мишените — беше права, виждаха се отчетливо и щитовете, и самите мишени с огромни разноцветни кръгове, другата линия беше пречупена. Това бяха стрелците — мъже и жени. Мъжете стояха на деветдесет метра от мишените, а жените — на седемдесет, по средата имаше извивка и именно там, на тази крива, стоеше Феликс Крее, който приличаше отгоре на смешно насекомо с изтеглено хоботче.

„Внимание! — извика металическият глас с естонски акцент и празните трибуни послушно повториха след него думите му — Внимание!… Първа зачетна серия… стрелят индекси «А» и «Б»…“

И тънкият пронизителен звук на свирката отряза миналото от настоящето. Всеки един от онези, които стояха сега на линията, онези, които имаха индекс „А“ или индекс „Б“, имаше в миналото, преди тази свирка, свои работи, свои грижи, разни работи и разни грижи; в настоящето, което вече започваше веднага след свирката, вече нямаше нищо подобно. Сега, през следващите четири дни, те имаха само едно — двеста осемдесет и осем стрели, по трийсет и шест стрели за всяко разстояние, дванадесет серии по три стрели на деветдесет метра, и толкова — на седемдесет (тук завършваше първият ден); тридесет и шест стрели на петдесет метра и толкова — на тридесет метра (тук завършваше вторият ден и първият кръг); на третия ден — отново деветдесет и седемдесет, а на четвъртия — пак петдесет и тридесет — цялото омразно упражнение, двоен международен кръг на ФИТА. И от всички тези двеста осемдесет и осем стрели винаги се запомнят само две: първата стрела на първата серия на деветдесет метра и последната на тридесет метра, което впрочем е съвсем понятно, защото с тях са свързани началото и краят на вашите надежди…

Тази минута… Дори вятърът притихна сякаш от любопитство. И наоколо е тихо… толкова тихо. Време е да започнат, пък те все не се решават, а стрелката вече тича по кръга, измервайки първите секунди от онези две и половина минути, след които на светофара ще блесне червена светлина и онзи, който не е успял, трябва да се махне от линията и да отстъпи мястото на друг. Те стоят така и броят секундите, сред тях е и Съчов, докато най-после онова, което можеше да се изчака, мина.

Тогава той сложи стрелата в гнездото на тетивата. Опашката влезе и щракна като спуснат ударник. И ако онова, което сме ние, се определя от нашето минало, от този миг той престана да е самият той. И вече не беше важно какво е имало за него цена и значение в това недалечно минало — кръгът се завъртя, декорите изчезнаха и се появиха отново, но това бяха вече други декори и ролите на актьорите други: разбойник играеше порядъчен къщовник, а Пепеляшка — Баба Яга. Какъв беше Съчов на зелената арена — Съчов не знаеше, отдаден цял на усещания, чиято основа беше най-точният разчет, доведен на тренировките до автоматизъм. Лявата му ръка с лъка започна бавно да се издига, издигаше се плавно — плавността беше главното условие за хубавия изстрел, — надалеч пред него стоеше мишената със златна ябълка в средата и към тази ябълка се насочваше неговият мерник, мерникът и лявата ръка, а дясната леко теглеше тетивата към брадичката. И в тези отмерени мигове той успя да забележи знаменцето, разклащано от порива на вятъра на деветдесет метра от него; вляво върху слънцето увисна облаче; дръжката на лъка се хлъзна в ръката му, натискът беше малко по-високо от основата на палеца, мисълта за талка пак се появи някъде встрани, появи се и изчезна, тетивата легна ненамясто, не закачи края на носа му, а легна надясно, той не мислеше за всичко това, автоматът, който стоеше вътре в него, се справяше без него, а той само анализираше всичко, чувствуваше в това време как мерникът — черната точка — бавно пълзи по разноцветните кръгове към центъра. Бял, черен, син… червен и накрая златистожълт; допълзя и замря. Тогава автоматът направи поправка — заради облачето и ветреца. Мерникът неохотно припълзя надясно и надолу от средата, трепна и пак замря. „Проверка — каза си той, — проверка…“ Всичко беше наред. Всичко беше наред, мерникът не трептеше, изнасянето на тялото беше правилно, секундната стрелка тичаше, времето вървеше, можеше да стреля, трябваше да стреля, оставаше само да направи изстрела, лявата ръка трябваше да се задържи там, където си беше, вдясно и по-ниско от златистожълтия кръг, дясната ръка да изтегли тетивата, да я тегли и да я тегли, да се включи гърбът. Последното усилие трябва да дойде от само себе си: незабележимо движение на лопатката, меко и мощно, и в оня момент, когато щракне кликерът, китката сама ще се разхлаби, пръстите ще отпуснат тетивата, тя ще тръгне с меко съскане, ще се спусне напред, ще изхвърли стрелата в пространството, но това не се отнася още за теб — ти трябва да останеш неподвижен. Да, ти не бива дори да мръднеш — дотогава, докато стрелата с характерен звук — „тук-к-к“ — не се забоде в мишената.

Така и направи. Той прокара стрелата. Замря. Сега да опъне. Опъна. Сега лопатката. Лопатката отиде назад, сега ще щракне кликерът, той щракна и в момента, когато пръстите, като се разхлабваха, трябваше да пуснат тетивата, внезапно сякаш се вдървиха, залепнаха за тетивата, лявата ръка вече се придвижи от мястото си, мерникът се хлъзна надолу, а той все теглеше и теглеше, разбирайки, обхванат от странна смесица на ужас и изумление, че сега, ето сега, ще стане непоправимото. Но той не може да разтвори пръстите си, не може, не може. Беше нелепо, че не може да ги разтвори, беше така нелепо и безсмислено, че учудването надделя ужаса. Той гледаше на себе си отстрани. Отстрани това изглеждаше още по-нелепо и той едва се сдържаше да не поклати глава. Мина миг, не повече — и тогава до него достигнаха всичките ужасни последици от това положение. „Отмени, отмени изстрела!“ — викна на себе си той, но не успя да стори нищо. Лявата ръка беше свита, той вече не виждаше мерника, знаеше само, че не бива да стреля — в това време най-сетне пръстите му се разтвориха, той почувствува тласък, трепна целият, сякаш с това последно отчаяно движение искаше да поправи пътя на тетивата, но вече беше късно. Той можеше само да погледне иззад изкривения встрани лък, погледна и видя колко некрасиво, накриво, като се въртеше, стрелата се понесе към мишената, опитвайки се във въздуха да поправи полета си. На него му беше нетърпимо болезнено да гледа това и затвори очи.

И тогава звукът — жалък, сякаш някъде се скъса струна — долетя до него.

Всичко беше свършено. Не си струваше да отвори очи, не си струваше дори да вземе бинокъла, за да види такъв изстрел. Но той съвсем механично направи това — сне от колана си бинокъла и погледна: стрелата беше ударила в щита. Беше се забила така, както бе летяла — накриво, жалко. И сега висеше унило на самия край на мишената. Ръцете му трепереха, бинокълът подскачаше и известно време той не можеше дори да разбере дали е ударил поне единица или не, затова се наложи да подпре бинокъла на лъка. И тогава видя: беше ударил.

Единица!

Не десетка и не деветка, дори не и шестица, в най-лошия случай, а единица, една нещастна точка. Но той се зарадва толкова, сякаш бе попаднал в самия център на десетката. Единицата все пак не е нула, това е попадение, това е точка, точка, е, а не загуба. Не, не е загуба…

Не, той така лесно не се дава. Спокойно, каза си той, спокойно. Извади от колчана втората стрела. Стрелата легна на тетивата и опашката щракна; беше вършил това стотици пъти, беше го вършил хиляди пъти. Не беше звезда от първа величина, но и последен не беше. „Така — каза си той, — е, хайде сега!“ Весела злост на мехурчета се надигаше в гърдите му. „Значи, единица“ — каза си той и лявата му ръка неподвижно опря в центъра.

„Единица.“ — И пръстите му меко легнаха на тетивата.

„Единица.“ — И лопатката се дръпна назад — контрола, каза си той, но вече по-скоро по навик, злостта кипеше и се надигаше; контрола, проверка — но всичко беше в ред; лявото рамо беше на място, китката лежеше на дръжката като новородено в люлка, краят на носа му леко докосваше тетивата, а мерникът все стоеше и стоеше в центъра: така рибата стои над камък, едновременно жива и нежива, мърдаща и стояща на едно място; всичко беше в ред и той подръпна още едва-едва. Тогава щракна кликерът, тегленето продължи, пръстите се разтвориха от само себе си, движението беше меко и неуловимо за погледа, дясната китка свободно отиде назад, мерникът все още стоеше в центъра, а стрелата изчезна, тя се втурна и изчезна от зрителното му поле, преди да е успял да мигне. А той и не мигаше, нямаше защо да мига, както нямаше и защо да гледа накъде лети стрелата и къде ще попадне, защото в същия миг, когато стреля, в онзи миг, когато се разтвориха пръстите му и се хлъзна тетивата, той почувствува и разбра, беше напълно уверен, че тази стрела ще бъде „там“ — там, в средата, в самия център, — и така се случи, когато отдалеч достигна сладостното „тук-к-к“. Този път не му трябваше нито да превъзмогва себе си, нито да губи време, за да гледа в бинокъла. Не, сега няма да си губи времето, веселите и зли мехурчета все още се надигаха в него. Това беше възхитително чувство и докато не е още отминало, не биваше да губи нито секунда. И той само повтори всичко като автомат: лявата ръка, дясната ръка, мерника, проверката, опъването, лопатката, щракването и пускането. И отново отдалеч до него достигна „тук-к-к“. Той само стисна зъби, обърна се и тръгна от линията на стрелбата до своята скамейка. И едва тогава, именно тогава наистина се изплаши, обхвана го истински страх, също като че бе отскочил внезапно изпод колелата на автомобил и бе тръгнал по пътя си, сякаш нищо не е имало и може би дори подсвирквайки, а после се бе спрял с подкосени крака и пот бе потекла по гърдите и гърба му, стоеше цял мокър и мислеше: „Да, размина ми се. Но можеше да бъде и другояче“.

Точно така и тук — всичко можеше да бъде другояче. И още нестигнал до скамейката, коленете му се подкосиха. Все пак Съчов се беше измъкнал, а ето Зайдниекс, който идва насреща му, все още не беше стрелял. Зайдниекс идва срещу него, усмихвайки се с пребледнели от вълнение устни, той стреляше в същия щит, в който и Съчов, беше буква „В“. Отличен момък беше този Аугустинус Зайдниекс от Даугавпилс, шлосер-ремонтник. Винаги владееше нервите си, владее ги и сега, като се опитва да се усмихне на Съчов. А Съчов в отговор можа само да мигне.

Стреля буква „В“.

На скамейката седеше веселият както винаги Шарафутдин Ташибеков и гледаше в далекогледа.

— Е, какво — с пресипнал глас го пита Съчов. — Е, какво, Шурик?

Шарафутдин отвори примижалото си око и погледна Съчов. Очите му бяха тъмнокафяви, твърди и весели. На Съчов му олекна и се усмихна. Той се усмихна на Шарафутдин, както би се усмихнал на любим брат, и Шарафутдин, Шурик, му се усмихна в отговор. Тогава Съчов помисли, че ако би имал такива зъби, никога не би си затварял устата.

— Е, какво — рече, усмихвайки се, Съчов, — а, Шурик?

— Точка — каза Шарафутдин. — Добре, а? — Изглежда, на него много му се искаше да се засмее, дори сякаш подскачаше от нетърпение — така напираше в него радостта; та животът беше така хубав и гледайки в Шарафутдин, не можеше да не признае правилността на това донякъде общо положение. И Съчов се съгласи и каза:

— Да, Шурик, сякаш наистина не е лошо.

— Не е лошо ли? — каза Шарафутдин. — Не, това е направо хубаво, нали?

Те се засмяха и тогава Съчов дойде окончателно на себе си.

Забележителното беше това, че той не се разтрепери, не се разкисна, забележителното беше, че улучи и двата пъти десетка. Злите мехурчета в гърдите му изчезваха, нямаше злост, а увереност и топлота. „Всичко е хубаво — казваше си той, — всичко е хубаво“.

Искаше му се да каже това и на Шарафутдин, но онзи беше изчезнал, отминал, избягал и на Съчов не му оставаше нищо друго, освен да извади от колчана бележник и молив и с твърд отвесен почерк да напише:

Първа серия: 1 + 10+10 = 21.

Да, ето така започна. Отначало нравиш това, което трябва да направиш, после излизаш, след това се връщаш и вършиш тази работа отново. И още веднъж. И още… отиваш и се връщаш, но нима това е за пръв път? Нима цял живот не правим все това? Между слънцето и зелената морава, под синьото небе, святкайки, се носят стрелите, ти отиваш и се връщаш и отново отиваш, и слънцето те осветява, а може би след минута ще ливне дъжд — нима в това е смисълът? Ти си част от големия свят, ти вършиш своята работа. Земята се върти — някъде е ден, другаде — нощ. В земята лежи зърно, някъде е студ, другаде — зной, лее се стомана, копаят се въглища, добива се нефт, мъдрец седи, превит над лист хартия. Спи жена, върнала се от нощна смяна. Някъде се ражда дете — какво ли е то — бъдещ Сократ или нов Гагарин? Или може би от него ще излезе последен мерзавец? Летят стрели, животът върви по своя път, животът е вечен, но неизменно в него остава само едно — неговата изменчивост.

А ти стоиш на линията, ти си буква „А“ или буква „Б“.

Ти отиваш към щита по зеленото поле, по пъргавата трева, над тебе вятърът развява знамена, простират се надалеч транспаранти: „Привет на участниците в международната среща“, ти отиваш към щита, за да измъкнеш стрелата си.

А после отиваш отново, за да започнеш след няколко минути всичко отначало.

И мислиш за света — толкова е голям той, мислиш за потока, в който не може да се влезе повторно, и за това, че ти сам си капка в безкрайния океан. Би могло да се предположи, че капката не е интересна за никого, че може да се пренебрегне, а после ти си спомняш, че без капка няма ручей, без ручей — няма река и няма океан, и започваш да мислиш за света, в който живееш сега. И за онзи, в който си живял съвсем доскоро.

И ето че неочаквано за себе си Съчов си спомни за него, спомни си и забрави, и отново си спомни и забрави, и пак си спомни и започна да мисли за него и вече не забравяше онзи свят, който беше напуснал преди три дни. Светът тогава беше друг, той, Съчов, тогава беше друг и друга беше водата в потока.