Доказателства

8

В стая номер седем веселието продължаваше: един пее, друг се смее, трети чертае — само Съчов, както се залепи, така и не можа да се отлепи от картона. Сякаш беше готов да седи там дълги часове, да седи и да гледа лицето, от което му се искаше да плаче. Татишчев — редом с него — беше доволен. Знаеше сам — портретът е сполучлив. Но възхищението на Съчов му беше приятно: на художника е винаги приятен одобряващият поглед, друга награда Татишчев не искаше. Днес денят беше успешен, портретът излезе сполучлив. Освен това мерна му се една мисъл, след малко ще я провери, сполуката идваше след сполука. Проектът за застрояване центъра на Сантяго ще бъде изпълнен на високо равнище, ако ще да работят всички съботи и недели. „Транспортното движение в центъра — мисли Татишчев — трябва да се вдигне горе — именно там.“ Отначало мислеха да поместят всичко под земята, центъра на града да направят зелена пешеходна зона — освен велосипедисти и пешеходци никой да не се среща в тази зона. Такъв беше първоначалният замисъл — за съжаление, трябва да се откажат от него: в тунелите отработените газове ще задушат всички автомобилисти, освен това стойността на подземните работи беше фантастична; не, новата идея е по-добра: транспортният поток трябва да се издигне на гигантски естакади горе, а как да се разгърне движението на различни равнища — това е грижа на Съчов. Жалко, че той заминава така не навреме.

— Ти кога ще пътуваш, а? — пита той Съчов. Без да откъсва поглед от картона, той избучава нещо.

— Ще пътуваш ли или не?

— Ще пътувам.

— Кога?

— Утре.

— И ще се върнеш?

— След една седмица… Случило ли се е нещо?

— Не — каза Татишчев. — Нищо не се е случило. — Седмица ще почака. — Имам една идея… — Какво ли ще каже той за решението на четири равнища? Съчов: „На четири равнища! Та в цял свят само на няколко места го има. Ще оплешивееш от изчисления… Ти си мислиш, че ние…“

— Именно така — каза Татишчев — погледни…

След това те започват да драскат на парче хартия и ето — нещо започва да се оформя…

После мълчат. Татишчев е затънал цял в своята идея. Състезанието по стрелба на лък — трябва да има нещо в това, щом Съчов така се стреми натам, но, разбира се, не може да се сравнява с конкурса за Сантяго. Нима Съчов не разбира това! И Татишчев пита:

— Много ли е важно за теб състезанието?

— Да — казва Съчов.

— А защо?

— Ха сега и ти — казва Съчов — какъв въпрос! — Той някак се обърка. Татишчев бе от малцината, които Съчов бе приобщил към тайните на свободното братство стрелци, живеещи в Шеруудската гора. Само затова вече би могъл да не задава подобни въпроси. „Защо?“ Нима това трябва да се обяснява, толкова е ясно… — Защото — започва той и млъква. — Защото… — повтаря той. Думите избликват от мозъка му, те са много, избликват и се изпаряват. Той желае да ги облече в някаква звукова форма, ясно му е — защо, но къде да намери тежки, убедителни думи — такива, че да стане ясно на Татишчев? Търси ги и не ги намира. „Хармоничност на развитието — мярка се в главата му — древните гърци, Питагор бил олимпийски шампион по юмручен бой, древните олимпийци…“ Не, не това. Олимпийският шампион бил носен на ръце до родния му град, в негова чест на стената правели отвор, всеобщият мир… Не, какво общо има тук мирът. Това не е конгрес по разоръжаване…

— Ако мога да вляза в националния отбор — внезапно казва той и сам се ужасява от тази явна нелепост. Той — в националния. Е, макар и хипотетично. Добре, нима цялото значение се свежда до това да влезе в националния? Затова и Татишчев пита направо. Съчов: За националния — точно така. Това е на теория, за да стане по-ясно. А Татишчев — на своето: Влизаш в националния. А после? По-нататък — националният заминава за световно първенство във Вели Фордж, щата Пенсилвания, САЩ. Не изведнъж, разбира се. Първо подготовка, пробна стрелба — а там вече, който случи. Значи той просто иска да постои в чужбина. Съчов се обижда — не, важно е съвсем не заради пътуването. Как мислиш, без чужбина няма да преживея ли? А освен това то съвсем не е екскурзия. Няма да се развличаш там, съвсем не; напразно някои си мислят, че спортистите се разхождат в чужбина на държавна сметка — да имат да вземат! Те сядат в самолета, пресичат океани и континенти, пристигат в хотела, идват на себе си, отиват на пробна стрелба, стрелят, а вечер, едва влачейки крака, се връщат в хотела — утре трябва отново да се стреля, трябва да бъдат напълно готови, трябва да бъдат във форма, треньорите гледат с четири очи — „Режим, режим и пак режим, дошли сте тук не да се забавлявате“ — казват треньорите и те са съвсем прави. Рио де Жанейро, Люксембург, Париж, Прага — хотел, пробна стрелба, тренировки, състезания; европейско и световно първенство, международни срещи, каква разлика — дали под палещо слънце и проливен дъжд, по всяко време, навсякъде след шест-седем часа, прекарани на полето, остава само едно желание — да се дотътриш до леглото, почивка, режим. „Дошли сте тук не за да…“

— И какъв е смисълът тогава?

Не, той не може да обясни това. И все пак има смисъл. Спортът, казва Съчов, е, как да ти кажа… Това е друг свят, той също не е идеален, идеали не съществуват навярно въобще. Но ако би имало свят, близък до идеалния, това би бил светът на спорта. Там всеки струва това, което е — това е главното. Това е като с парите: има книжни, а има и златни и сребърни. На книжните пише: „Намират се в обращение наред със златото“. — Я се опитай да обмениш. А златото — то си е злато. Не зависи от това, какво е писано на него. Така е и в спорта — там книжните не се пускат в ход. Там златото е злато, среброто — сребро, всичко — всекиму според заслугите. Имат се предвид действителните заслуги, това трябва да се подчертае особено. Спортът не признава никакви йерархии, установени отвън. Никого не могат да назначат за шампион. Такъв трябва да стане сам. Там няма нито вечни чинове, нито вечни звания. Пред спорта както пред природата всички са равни, всички са равни пред дъжда, вятъра и палещото слънце. Произходът няма значение, вятърът духа, той отнася стрелите, слънцето заслепява, първата серия, втората, третата… Покажи ми какво умееш и аз ще ти кажа кой си. Хиляда и четиридесет точки — норма за майстор на спорта. Тя е еднаква за народния артист и за авиомеханика. Хиляда и осемдесет точки — за майстор от международна класа… Ето защо е важно. Човек в света на еднаквите възможности. Ние зависим само от себе си и от своите способности. Секундомерът или броят на точките — ето най-висшият авторитет; ако възникне съмнение, къде е правото, винаги може да се поставят двама души на деветдесет метра от щита и да се изясни кой от тях е по-добър…

Каза ли това на глас или само искаше да го каже? Както и да е, той се изказа. Провървя му: намери своя Робин.

А би могло да се случи да се роди художник — като Татишчев. Художникът не може въобще нищо да докаже, та ако ще и да е много умен човек. Гений ли е или епигон — решават другите. С какви критерии ще си служат — не е известно. Отначало освиркваха импресионистите, после ги превъзнасяха. Модилиани умря в нищета, сега работите му струват милиони. Къде са авторитетите, които му се присмиваха, над кого се смеят днес, с каква мярка мерят и кои са те, тези съдии? Те имат фалшиви бради и изкуствени носове, те са анонимни и всесилни, те изричат от името на народа: „Масите не разбират какво сте искали да кажете с това“, а понякога въобще нищо не казват. Три повече ли е от две или по-малко? Не е известно. Петнадесет по-малко ли е от единица или е равно? Всичко е възможно. Всичко може да се случи и да остане в анонимния свят на изкуствените носове, на желаещия да дочака истината остава само да се уповава на времето. Времето подобно на природата също създава свой свят. Ако не идеален, то близък до този. Книжните знаци за достойнство там не са в обращение, там се разпадат на прах званията и длъжностите, произходът и титлите, там остават само делата, достойни за потомствата, и обесеният с име Франсоа Вийон пие там нектара на безсмъртието на една маса с господин министъра Гьоте и кавалера Глук.

Ето, значи, в какво се състои работата. В това, да определим своята истинска цена още преди да се оставим във властта на времето и да получим окончателна, неподлежаща на преразглеждане оценка.

Така обясни Съчов. А Татишчев отвърна, че всичко това намирисва на обикновено честолюбие — и нищо повече. Той, Съчов, иска да изтича напред и да узнае своята оценка, преди тя да е показана окончателно, ако го е разбрал правилно.

— И въобще — забеляза Татишчев философски — колкото честолюбци съм срещал, все са били хора, неуверени в себе си. Нима и ти си такъв?

— Да, такъв съм — каза Съчов, — какво от това? Но в твоето наблюдение има и нещо поучително. Недоволството от себе си нима не е важен двигател на човешкия прогрес? А може би то е и вечният двигател. Онзи, който е доволен от себе си, не търси съвършенство, такива хора живеят в съгласие само със себе си, не търсят никакви доказателства. За тях е все едно дали земята е плоска или квадратна, на тях няма да им дойде на ум да се замислят на какво е равен сборът от квадрата на катетите — защо им са нужни тези катети, те са безплодни смоковници… Аз не съм уверен в себе си. А с какво да бъда уверен? С какво ме е надарил господ-бог? Тебе ти е лесно да говориш, ти не трябва да си задаваш въпроса „защо съм аз?“ — и Съчов кимна към картона. — На теб всичко ти е ясно. А на мен — никога не ми е било ясно защо съм аз, какво е призванието ми? Какво струвам? Трябва да разбера това рано или късно. Оттук идва всичко. Оттук — и честолюбието. Честолюбието възниква в течение на работата. Отначало ти просто се бориш за нещо, просто искаш да докажеш на себе си, че си способен да направиш това, просто си способен. После не забелязваш как това ти е станало малко…

Татишчев отбеляза със съмнение:

— Струва ми се, че ти сам не знаеш ясно какво искаш. Затова искаш всичко, а това е невъзможно.

Съчов отговори:

— Само като искаме невъзможното, можем да се приближим към постигането на възможното. Онова пък, което е леснопостижимо, не си струва да се желае? — И добави: — Искам да разбера на какво съм способен. Искам да разбера какво струвам, истинската си цена. А мога да я узная само по един начин — да стигна до предела.

— Е, а като стигнеш?

Тук Съчов се замисли. Наистина, а по-нататък? Постановката на въпроса изглеждаше абсурдна: пределът си е предел, но има и застой като прообраз на смъртта. Антитеза на смъртта е безсмъртието и отговорът се роди от само себе си.

— А не си ли струва да се опитаме да погледнем зад предела? — попита той.

Това беше и отговорът му.