Доказателства

12

„Уважаеми другари пътници…“ Гласът на стюардесата беше професионално бодър и стерилен. В самолета беше задушно и за да се избавят от противното усещане, оставаше само едно проверено средство — да се опитат да заспят. Съчов се протегна за ръчката долу вдясно и се отпусна, притворил очи. „Едно, две, три… — започна той да брои, — четири, пет, шест…“ — това средство винаги даваше резултат, макар че всеки път действуваше различно. „Четиридесет и едно, четиридесет и две, четиридесет и три — изглежда днес това средство ще се окаже по-малко ефикасно, отколкото обикновено, — петдесет и осем, петдесет и девет, шестдесет.“

„… Рейсът се изпълнява от харковски екипаж, командир на кораба е другарят Прокопенко.“

„… Седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест…“ Съзнанието му работеше необикновено ясно. Броенето вървеше от само себе си, някъде в третия план, все едно, рано или късно то трябваше да окаже своето приспивателно действие, да заработи като бомба със закъснител. Неизвестно кога. А засега слушаше всяка дума, произнасяна от стоящата до него девойка в синя лятна униформа. „Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет“.

„… Рейсът се изпълнява на височина…“

„Никой не се интересува от това — помисли той. — Друга е работата, ако тя разказваше нещо за себе си, вместо да повтаря едно и също в трите салона. Ако тя изведнъж кажеше така: «Драги другари пътници! Аз съм родена — нека бъде някое малко зелено приветливо градче… да кажем Полтава, и така: — Родена съм в Полтава в…»“ — Тогава той разбра, че не може да реши в коя година би могла да се роди тази чистичка и малко високомерна дългокрака девойка с вирнат нос, остри колена и шапчица, смело килната настрани. Тя беше на двайсет, е, най-много двайсет и две, значи… По дяволите, значи е родена веднага след войната. Като помислиш само, вече успя да израсне и да възмъжее цяло поколение, което съвсем — невероятно! — съвсем не беше закачило от войната. Поколение, което не знае какво е артилерийски обстрел, бомбардировка, евакуация; поколение, нечуло никога спокойните и тържествени думи: „От съветското информбюро“…, от които дори и сега потрепваше сърцето му.

Какво поколение беше това? Нали за тях миналата велика война беше просто история — например такава, каквато е войната с Наполеон. И все пак това поколение, следващо след неговото, израсна. Момчета и момичета, родени няколко години след свършването на най-кръвопролитната в историята на човечеството война, израснаха и станаха възрастни мъже и жени със свой поглед върху света. Какъв именно? Какво искат те от този свят, как си представят те бъдещето? — Уви, той не знаеше това, защото не познаваше поколението, идващо на смяна.

Ето защо най-добре беше девойката с остри колена да разкаже за себе си.

„Сто и двадесет, сто и тридесет, сто и четиридесет…“

А много ли знаем ние за собственото си поколение?

Половин час той стоя на летището сред бъркотия и свистене, шум, бучене и грохот на металическите думи, изсипващи се като градушка от уредбите на високоговорителите. „За сведение на пътниците, излитащи с рейс 9448… Вашето излитане ще се забави до осемнадесет нула-нула… Внимание, посрещачи!… Пристига самолет «Ту-104», рейс 2137 от Магадан… повтарям…“ Така си стояха те, той и малобройният им отряд, за който би трябвало да знае всичко, и не само защото вече пет години пътуваше с тях на десетки състезания; но и за тях — разбра той сега, опитвайки се да заспи сред методично мяркащите се някъде в задния план цифри, — дори и за тях той не знаеше нищо. Не, знаеше, разбира се, нещо, но това бяха само външни сведения, непроникващи в същността на нещата. Той знаеше не самите хора, а сведенията за тях. А това е съвсем друго. Той можеше, ако би трябвало, да съобщи някакви факти за личния им живот — женен, омъжена, разведена, с дете, някакви щрихи, едва изменящи общата окраска, но само едва-едва: сприхава, отличен инженер, обидчив, живее в държавна квартира, прекарала е в Ленинград цялата блокада. Но всичко това не му казваше нищо: това бяха само звуци и зад тях не се криеше нищо — човекът се губеше напълно. А на него му се искаше да разгледа човека, губещ се неизвестно къде. Тайната, ето какво ни мами винаги и няма нищо по-интересно от отгадаването на загадки, които дори не ти се задават — отначало ти трябва да отгатнеш самата загадка, а после да се опиташ да я разгадаеш.

Тук идва естественият въпрос — защо? Защо един човек да знае какво става в душата на другия? Навярно затова — и Съчов не виждаше друг отговор, — че само така можем да почувствуваме общото ни с другите. И да разберем сами себе си.

А може би тяхната скрита общност се изразяваше външно в тяхното странно и трогателно увлечение, увлечение подобно на любов. Ето и сега вляво и вдясно от него се чуваха тези упоени задавени гласове.

„… И ето че когато увивах седлото с лавсан…“

„… Не, слушайте: в последния брой…“

„Видях такава магнитна поличка — да умреш!“

„… Когато теглиш стрелата през шведския кликер, това колелце подскача и…“

„… Този Харди Уорт знаеш ли колко изстреля миналия месец на мача САЩ–Канада? Триста двадесет и осем на петдесет метра, дванайсет точки над световния, а той няма още и деветнадесет години. А ти казваше…“

„Триста и осемнадесет, триста и деветнадесет, триста и двадесет“… Ако ги оставиш, ще разговарят за лъкове чак до Владивосток и обратно. И Съчов се усмихва сънно с щастлива усмивка. Та и самият той е такъв и колко е приятно, че не си само ти такъв. С гъста лепкава лента сънят следва миглите, гласовете наоколо се чуват все по-приглушено, като отдалеч и всеки миг, отдалечавайки се, стават все по-тихи, по-тихи, по-тихи. Той успява да помисли за Харди. Тази година той се закле да спечели световното първенство. Той, Харди, писа на Съчов, че тренира всеки ден по шест часа; би тренирал и повече, ако не бяха занятията му в колежа — затова, макар че Харди обещава да спечели световното първенство, всъщност иска да стане само лекар. Ето защо тренира само по шест часа.

„Млад е — мисли Съчов с неочаквано старческо огорчение, — той може да си позволи това. Младостта може да си позволи много. Не би рискувал да каже така за себе си. По-рано… а впрочем — и сега също. Добре е да си млад. Добре е да си млад, добре е да знаеш какво искаш и да се занимаваш с работа, която ти е по сърце“.

А с какво би искал да се занимава той?

Сега се занимава с подготвяне на храна за архивните мишки. А каквото не изядат мишките, ще се покрие с дебел пласт прах. Е, добре, разбира се, не е точно така, призна пред себе си той, и все пак… Тук очевидно цялата работа беше в способността да се задоволяваш с абстракции. Това не е нито порок, нито положително качество, това е просто начин на мислене, с корекция на темперамента. За едного правоъгълникът, нарисуван на хартия, е жилищен дом, а за другиго — само правоъгълник. Ето, той е от другите. Обичаше работа, в която участвуват всички органи на чувствата, а не само зрението. Работа, от която те болят ръцете и гърбът, работа, след която остава нещо с вид, форма, обем, цвят, нещо, което може да се пипне… Не е ли трябвало да стане книговезец?

Работа на ръцете… Има ли по-голямо щастие от възможността да се докоснеш до работата с ръцете си — независимо дали е книга, болт или облицовка на космически кораб? Не произтича ли оттук онова себеуважение на човека, комуто се е паднало такова щастие? А на него какво му се е паднало? В най-добрия случай — съмнителното щастие да види своя проект на макет. Всичко, с което се занимава, е на хартия. Хм. Той й нямаше доверие. Непорочната й белота беше измамна. Не, хартията и работата върху хартия не будеха у него доверие, не пълнеха душата му. Тази празнота можеше да бъде попълнена само с труд, чийто смисъл му е понятен. Архивните мишки?… Той сам си беше виновен, никой друг. Трябваше да мисли за това, докато беше млад. Та невинаги е бил такъв… Той усети изведнъж възостро-сладкия дъх на току-що скован кофраж и тежката влажност на втвърдяващ се бетон и сърцето му се сви — нали това е било, всичко е било: тежестта на бетонните пръстени, поставяни в тръба през веселия хладен ручей, прахът, набиващ се в порите, мазолите по дланите и глътката вода направо от ручея — ръцете се опират в червеникавата от желязна руда земя и ти пиеш, легнал по корем, а над теб шумят дърветата, белязани вече от твоята брадва — и ти си щастлив.

Трябва нещо да прави, да прави, да прави нещо…, но какво? Трябва нещо да направи с този живот, трябва да се махне от шушнещата хартиена гора. Не е ли късно? Той беше вече забравил как в ранно утро по хлад излизат по трасето пикьори, как те дърпа назад огромният сандък на теодолита, как мирише тревата, съхнеща на слънцето… Ще му стигнат ли силите да се върне към миналото… или може би трябва да търси друга пътека? Къде е тя, тази пътека? Къде го чакат с нетърпение? Къде той, Съчов, е незаменим и нужен до смърт? Къде е онази работа, където, задъхвайки се от радост, той ще отива един час преди работното време и оглеждайки се със съжаление, ще си отива вечер. Не, разбира се, той е несправедлив към своята работа. Да вземем, например, архитектите… Не, той не е прав… За тях проектите не са хартиена гора. Но нали всеки трябва да търси своята работа и да се успокои едва когато я намери.

А той, той какво да прави? Би могъл да работи като треньор. Би събрал около себе си дечица — момченца и момиченца. Ще ги накара да се зачудят, като им разказва приказки за отдавна минали времена, за далечни страни, за хора, живели много отдавна, за такива, които се различават от нас, и за такива, които приличат на нас. Би им разказал за древния Рим, за Крас, чието честолюбие го бе погубило; за Спартак, чието тяло не било намерено след битката, и за Юлий Цезар, убит от Марк Юлий Брут, който сигурно… Впрочем, не, едва ли… За онова, което трябва да черпим от миналото, наричано история… Едва сега той се сети, че това може би съвсем не влиза в треньорската работа… но твърде дръзка му се стори тази мисъл. Историята… не, това е невъзможно, това е прекалено хубаво, за да може да се осъществи. Не бива при пълна скорост рязко да завиеш встрани, това винаги води до катастрофа, не бива изведнъж да се изменя посоката на жизнения път, определена от изминалите тридесет и три години.

„Какво да правя, какво да правя аз? — прошепна той, като зовеше за спасителна помощ неизвестно откъде. — Длъжен съм, трябва да направя нещо. Но какво?“

Някъде невъобразимо надалеч тих глас отброи вместо отговор: „Петстотин четиридесет и четири…“

И той заспа.

Присъни му се коридор. В съня той му се струва безкрайно дълъг — много по-дълъг, отколкото беше всъщност, когато той го видя за пръв път преди двадесет и пет години. Наистина може би нереалното усещане за тази безкрайна дължина се породи впоследствие, през безкрайните десетки и стотици дни, когато му се налагаше да се запознае по-отблизо с този коридор, така да се каже, непосредствено — или като размазва с четка тъмночервен или янтарножълт паркетин, или като пълзи с мокър парцал и гони пред себе си черната, вдигаща пара вода с мраморни жилчици сапунена пяна, или като си жули до кръв колената, когато с вълнен парцал и четка лъска до блясък ъгълниците на дъбовия паркет. Но всичко това беше по-късно, през следващите седем години, а по онова време, към което се отнасяше днешният му сън, той не знаеше още нищо, защото, както беше вече казано, то беше преди двадесет и пет години, тоест през есента на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Училището беше току-що организирано.

Той беше запомнил тези дни много ясно, защото контрастът между неотдавнашното минало на Съчов и това неправдоподобно бляскаво и сияещо настояще беше извънредно голям, още повече че интервалът от време тук беше минимален. Какво значи това, би могла може би да разбере само Пепеляшка, попаднала на кралския бал направо от кухненската печка с бобената чорбица. Всичко станало със Съчов беше толкова неправдоподобно или във всеки случай толкова непредвидено. Но все пак беше действително.

Цялата тази старинна сграда, подобна на кораб, с широки дълги коридори, с медни перила, които съвсем не бяха перила, а бордови въжета, с величественото, постлано с килим стълбище, което също, разбира се, беше не стълбище, а вита корабна стълба, с безбройните тайнствени галерии, стълбички, големи и малки стаи, килери и изби, с огромните прозорци в сложни решетки, гледащи към Нева, всички класни стаи с новички чинове, покрити с нежен златист лак — всичко това беше действителност, още по-осезаема и прекрасна, защото това щастие го беше осенило съвсем неочаквано, внезапно и без всякакви видими причини. Затова понякога той чувствуваше, че не е в състояние да понесе товара на посипалите се върху му неизвестно откъде блага, и ако по онова време можеше да подозира съществуването на висши сили, навярно би повярвал в бога.

Но апотеозът на цялото това нечувано великолепие и разкош — или така му се стори на него — беше денят, който му се присъни сега, в минутата, когато, отпуснал се назад в мекото кресло, той се носеше над облаците в съвременния суперлайнер със скорост деветстотин километра в час, а именно денят, когато им раздадоха парадните обувки. По-късно имаше и други, прекрасни за момчешкото сърце и запомнящи се събития — например раздаването на парадните мундири, ушити от най-добрите шивачи точно по мярка — великолепни произведения на шивашкото изкуство, с изпъкнали гърди, с два реда по шест копчета отпред и още четири копчета на задните поли и изумително бял кант на изпънатите, като направени от ламарина панталони, т.е. деня, когато всеки от възпитаниците, а не само бедният Съчов, попаднал от средна ръка детски дом в училището, по някакъв свръхестествен начин се чувствуваше едва ли не парализиран от възхищение (отчасти поради смътното усещане за недостоверността на случилото се). Но всичко това, както беше вече казано, стана после, по-късно, когато душата му вече се беше пообръгнала малко и притъпила във възприемането на явления, недостъпни за разума — а ето деня на раздаването на парадните обувки той не би могъл да забрави никога.

И не го забравяше. От време на време, впрочем съвсем неочаквано, този ден изплуваше в паметта му съвсем ясно и непомрачено, сякаш не можеха да го докоснат наносите през следващите двадесет и пет години, както беше и в днешния му сън.

Те бързо се строиха по командата на старшината, по гърдите на който нямаше място без сребърни и бронзови медали — строиха се бързо, макар и някак суетливо, защото не бяха придобили още дошлата много по-късно чисто механическа похватност. И постигнали относителен ред, тръгнаха по коридора към най-далечния му край към някаква врата, водеща неизвестно накъде. И докато старшината, скрит зад вратата, вършеше магическото действие, те стояха, тъпчеха на едно място и протегнали дълги детски шии, се опитваха да познаят какво ги очаква, като не забравяха да хвърлят косо поглед и към съседа си, тъй като за двете седмици, които бяха прекарали в училището, те едва ли бяха успели да се вгледат един в друг и да научат нещо повече един за друг. Затова отношенията им засега се оформяха чисто стихийно, по принципа, който беше най-ясен и можеше да се характеризира разбираемо и просто: „А-кой-е-ба-ща-ти?“ — и така наистина стана съвсем стихийно, че ония, които можеха някак си с по-голяма или по-малка убедителност да отговорят на този въпрос или които просто имаха родители, се държаха заедно, а ония, които въобще нямаха родители като Съчов, общата съдба ги приобщаваше към такива като тях, особено в тези съвсем първоначални дни. И затова в тези минути на очакване на новото чудо, границите на което той дори не се опитваше да отгатне, Съчов непрестанно поглеждаше крадешком към своя случаен съсед и въртейки глава и наострил уши, вече долавяше тайнственото прекрасно шумолене, носещо се иззад вратата. Като си кривеше устата, той все пак се изхитри с известно запъване да зададе на съседа си, загледан встрани с доволно надменно-равнодушен вид, онзи най-сакраментален въпрос, който в ония дни им служеше като отличителен знак. В отговор съседът му, опулил очи, попипа внимателно носа си и като завъртя кръглата си остригана глава, процеди презимето си, което направи толкова силно впечатление, че насмалко Съчов не забрави очакващото го зад вратата чудо. И то беше съвсем понятно, защото прозвучалото и така небрежно произнесено име принадлежеше на командващия военноморския флот. При такова име кръглоглавият съвсем не трябваше да стои редом с безродния Съчов. Но от тази предизвикателна увереност, с която се отдели от „своята“ група и застана именно до Съчов, можеше да се разбере, че това беше демонстрация с оттенък на дръзко предизвикателство, а нищожността на самия Съчов беше необходима само за да подчертае величината на тази дързост. Самият Съчов обаче в тази минута простодушно не мислеше за нищо подобно. Сърцето му ту литваше, ту се спускаше и възможността само на предположението, че кръглоглавият може да пожелае да се сближи с него, заставяше Съчов да се отвлича от съзерцанието на затворената врата и с риск да си повреди зрението да отправя коси погледи към кръглоглавия, замирайки от неясни предчувствия. И кой знае как би могло да свърши това раздвоение, ако внезапно не се бе отворила вратата и не бе се появил старшината, придружен от тежко дишащия интендант. По-вярно ще бъде да се каже, че присъствието на интенданта само се предполагаше, а вместо него — или поне вместо горната му половина, стърчеше, разпръсквайки на много метри наоколо с нищо несравнима по мирис на нова хромова кожа огромна грамада лъскащи с тъмния си хром обувки — истински кожени обувки с восъчножълт цвят на подметката, върху която беше отбелязан номерът. Една партида, втора, трета — интендантът се мушваше в своята врата като в пещерата на Али Баба и скоро пред строя, който по това време се беше съвсем развалил, също като зле изпечен пирог, се извиси кула, пирамида, планина от обувки.

Тогава Съчов забрави всичко друго на света, дори кръглоглавия си съсед, който също загуби временно своя високомерно-равнодушен израз. Дори той — чудно ли е тогава какво ставаше със Съчов. Струваше му се, че спи или бълнува. И когато беше дадена команда да се пристъпи към мерене на обувките, той не се хвърли като другите напред, а остана на мястото си — безмълвен и вцепенен… Стоеше така, неспособен да мръдне от мястото си, защото до тази минута не само не беше имал, но дори и в ръце не беше държал нови кожени обувки — и колкото години да преживее още, дори и сто, никога няма да забрави този миг. Именно тогава постоянно мъчещото го усещане за самота започна малко по малко да напуска душата му, да изчезва и да се разтваря напук на всичко, което се случваше или можеше още да се случи с него…