Доказателства

13

Къде попаднаха те? Колкото и да беше странен този въпрос, беше напълно уместен, защото всичко, което можеха да видят — като се почне от онази минута, когато по стълбата, потреперваща от силните пристъпи на вятъра, слязоха на земята и примижавайки от ярката светлина, се насочиха към изхода, притискайки към себе си дългите калъфи с лъковете, всичко видяно от тях или попадащо бегло пред погледа им не даваше ясен отговор и дори можеше да постави всеки човек в твърде затруднено положение. Защото всичко това — и летището със стандартната двуетажна постройка, с ресторант, багажно отделение, с решетка, ограждаща малка градинка, където бяха наказани да се мъчат очакващите своя самолет пътници, и площадът пред сградата на летището, неизменната кръгла цветна градинка по средата, и спирката на такситата, и жените на неопределена възраст с тъмни набръчкани лица, шумолящи с пищни букети, и ваксаджията, чието стъклено жилище обикновено се прилепваше към входа за вестибюла, и самият вестибюл с указания за ресторанта, пощата и телеграфа, но повече от всичко кътът за сувенири, където на стъклени полици лежаха изработени от равнодушна ръка и може би именно затова с голяма прилика бюстове на велики хора с акуратно люлееща се на бял конец цена: Белински — 5 рубли и 40 копейки, Пушкин — 12 рубли и 20 копейки, Лев Толстой — 4 рубли и 80 копейки, — всичко това беше някак оскърбително и приличаше на подигравка. Градът, в който те се оказаха, нямаше свое собствено лице и можеше, ако се съди по външни признаци, еднакво да бъде и Смоленск, и Воронеж, и Полоцк, и Гомел, но съвсем не непременно Харков, където никой от тях не беше идвал по-рано.

По асфалтираната и сенчеста улица край сгради с неизменните пет етажа, украсени ту с чукано стъкло, ту с трошени тухли, ту с обикновена мозайка, не особено лесно се добраха до градския комитет за физкултура и спорт. Това беше непривлекателна двуетажна постройка, приличаща едновременно и на баня, и на пералня, дадена за ползуване на комитета за физкултура и спорт само заради пълната си непригодност за някакви други цели — позната картина, която неведнъж им се случваше да наблюдават в най-различни области и градове. И инструкторът на комитета, отговарящ пред своите по-висши началници за провеждането на тези състезания, човек с неопределена възраст и посърнало от всекидневната умора лице, който приемаше пристигащите отбори и ги разпределяше за нощуване и храна („Колко души пристигнахте? Попълнете тези, да, да, и ето още тези бланки — не. Мандатната комисия ще бъде по-късно. — Ало, ало, хотел «Първомайски» ли е? Не, питах хотела, хотела питах — къде е вашето командировъчно? Ах, ето го простете, другари, не може ли по-тихо — талони ще получите от счетоводството; тук — по коридора, втората врата вля… Хотела? Всичко запазено за стрелците с лък… Да, да… Е, ето, тръгвайте. Хотел «Първомайски», тролейбус до центъра… оттук втория трамвай — няма какво — аз сам съм бил там, да. В Четиридесет и втора… Извинявайте, какво? Автобус? Какъв автобус… Петришчев? Как… другари, имайте съвест, нищо не се чува… Какво? Ах, да — в ресторант «Спорт», не, близо е, тук, талони по рубла — всичко, всичко хубаво. Аз… ало…!“), беше такъв, какъвто във всеки друг нормално работещ комитет за физкултура и спорт (с изключение може би на столичния). Т.е., нещастен вълшебник, който върши чудеса с помощта на протрития телефонен указател, записки на парченца хартия и други бележки. Той спи не повече от пет часа в денонощие и получава за това заплата, не много по-голяма от заплатата на добра чистачка.

Не, разбира се, не всичко беше така мрачно; малко по-после, вглеждайки се в предметите, изплъзнали се от погледа в първите минути, можеше да се разбере, че това е благодатна Украйна. Замяркаха се примамливо едва ли не на всеки ъгъл закусвални, започна явно да преобладава милващият ухото пеещо-провлачен говор; мернаха се няколко възтежки паметници, по южному щедро потънали в цветя — всичко беше така. А щом се намериха на пазара, за което се наложи доста да обикалят, те разбраха и се убедиха накрая, че наистина са в голям украински град. Като малко ручейче те се вляха в общия буен поток и той ги завъртя, увлече ги и ги понесе покрай подвижните човешки брегове, където съвсем не мълчаливо се демонстрираше изобилието и щедростта на плодородния украински чернозем.

Да, имаше по какво да се разтичат техните северни, затъжили се за ярки, живи цветове очи. Имаше за какво да въртят глава ту наляво, ту надясно, да се впускат напред и да се връщат, срамежливо да опитват щедро предлаганите мостри. Лятото вдигаше пара, беше в разгара си, а над всичко царяха вишните — вишни, вишни, сочни и твърди, и тук, и тук, и там, а стопанката на тези вишни беше готова — ей така, съвсем без пари, за рубла и половина да даде цяла кофа — едва ли не и с кофата в добавка. И вие вече се каните да вземете тази кофа с едри ярки плодове, но в това време погледът ви пада — съвсем случайно — на два метра по-нататък — и ръката ви с протегнати пари замира. Защото и там, на две крачки, също има вишни, и то какви! Чудо: още по-едри, черни, месести, тръпчивата им сладост се долавя, дори без да ги опитате, и вие, засрамени, все пак правите тези две крачки към онези вишни… Та след минута пак така покорно да идете към втори, трети… пети… А от тях да минете към сливите — ту аспидночерни, продълговати като малки лодчици, ту огромни, сиво-сини и кръгли, ту двуцветни: кафяво-жълти, разпръскващи гъст сладостен аромат. От сливите вече в пълно изтощение минавате към безкрайните редици ябълки — нежнобледи, яркожълти и пурпурночервени; ту огромни като два юмрука на здрав юначага, ту трогателно малки… А по-нататък вече настъпваха крушите — но не, за крушите на автора вече не му достигат думи, а пък там, в далечината, се разстилаха, все се точеха и точеха редици — и всичко това беше весело, гръмко, пеещо, открито, със столичен замах, но не със столично високомерие, а просто шумно и пъстро… И тогава си припомняш невисокия остронос човек, ходещ някога по безкрайния простор на друг такъв украински панаир. И ти се иска да обиколиш всичко отначало, защото тук някъде, можеш да не се съмняваш, трябваше да има и галушки със сметана, а при съвременната техника какво им струваше да заскачат сами в устата. Ето, такъв им се представи, след като ги измъчи в началото, този славен украински град и такъв го запомниха те, макар че несъмнено в този град имаше и много други неща, дори още по-достойни за запомняне; но повече от всичко те запомниха именно пазара — нима може да ги упрекнете за това?

Останали без крака, едва дишайки, те се дотътриха обратно в хотела; това беше странна и донякъде комична гледка, която спираше върху себе си всеобщото внимание и предизвикваше добродушни усмивки. Те носеха в ръце дини, подобни на отрязани глави, мрежите им се издуваха от сливи, ябълки, вишни и круши и смело можеше да се предположи, че ще е нужна помощта поне още на петнайсетина души, за да се надвие на всичко това. Два огромни пухкави, топли още самуни хляб легнаха после на масата в почетен ескорт от пурпурни домати, нежнозелени, скоро осолени краставички, картофи, сварени с препържен лук, чесън и подправени с копър, домашно приготвени свински наденици, меки, пикантни и ароматни, покорно легнаха тук и ето че неминуемо над цялото това великолепие блеснаха остро наточените ножове…

Не, никога не бяха изпитвали подобно наслаждение. Никога още храната не им се беше струвала толкова вкусна и чудовищният апетит, пред който би отстъпил и Гаргантюа, ги правеше всички равни в този момент пред многоцветното изобилие на храни, пред стълпотворението от храни върху неудобната маса в хотелската стая. В тази минута те започнаха дори да си приличат един на друг и това сходство ги навеждаше на мисълта, колко условни са всички разделения и градации пред чистото движение на природата, откъснато от всичко останало. О, как ядяха тия инженери и конструктори, тия майстори на спорта, тези мъже и жени, холерици и меланхолици, как се наслаждаваха, зариващи се в меките къшеи безтегловен хляб. Как се пръскаха с ярък доматен сок, дъвчеха, хрупаха, режеха още и още — никакви ресторантски деликатеси не можеха да се сравнят с това, което небцето и езикът им усещаха сега, което сдъвкваха сега зъбите им — простата, от векове позната на хората и любима от тях храна, сок и плът на земята, по-древна от самото човечество.

Дълго продължи тази вакханалия, този лукулов пир, в тясното пространство на двукреватната хотелска стая, на неудобната тясна маса, покрита с два вестника. Когато свършиха този пир, те се отдръпнаха от празната маса със съжаление, че не могат да продължат повече, и се пръснаха по стаите си. Но още дълго си спомняха този пазар и този ден и час, а когато се върнаха обратно и всичко станало с тях се превърна в невъзвратимо минало, срещайки се, те си казваха един на друг: „А помниш ли Харков?“ И тогава всеки от тях неволно набираше въздух в гърдите си, шумно въздишаше и усещайки как се премрежва погледът, казваше: „Харков ли? Че може ли да се забрави такова нещо?“