Доказателства

5

Той върви и си пее.

Върви по Лятната градина в плътната черна сянка на дърветата. Стогодишни дървета, сто и петдесет годишни дървета, мраморни статуи на двеста години, светъл, едва потъмнял от времето мрамор, алегорични фигури. Изкуство и Мореплаване, Архитектура и Геометрия, мраморни бюстове, императори и полковници, Нерон, Клавдий, Тиберий, Агрипина, майката на Нерон, сладострастната безпътница — нейното честолюбие й струваше живота, беше убита от своя син. Ян Собески, Калигула; музи и богини — бедрата им са твърде тежички и поставят под съмнение легендарната красота на древните представителки на прекрасния пол; отвличането на сабинянките; Флора, Летният дворец, Кафената къщичка, платненият сенник на откритото кафене, продавачите на сладолед със своята студена стока, смес на ярко реалното с възвишеното и отвлеченото. В тази градина леко, както може би никъде другаде, живеят съвместно крайностите, извикани за живот в различни епохи и от различни култури, и това настройва Съчов на странна, фантастична и в същото време малко лекомислена гама.

Напоследък той някак често се отдава на фантазиите си. Прекалено често. Не е на добро това, не е. Нему, на Съчов, фантазиите му се струват явление от по-ниско качество, отколкото знанията. Те са гарнитура към месното ястие. Гарнитурата подобрява вкуса на месото, но няма самостоятелно значение. Знанията съставляват основата на живота, а фантазиите показват само недостиг на знания. Те са игра на въображението, не получило действителна храна. Времето за придобиване на трайни, систематизирани познания за Съчов беше минало. Той беше получил техническо образование, маса технологически навици и сведения, но нямаше обща култура и това му причиняваше всекидневни страдания. Неговата необразованост беше бездънно блато, в което, доколкото му стигаха силите, той хвърляше камъчета откъслечни знания, чиято случайност можеше да се сравнява само с тяхното разнообразие: история и философия, литература и живопис — странен, мъчно разбираем конгломерат, съвсем несмилаема смес от разпокъсани факти, без връзка помежду си. Съчов никога не надценяваше хранителността на тази смес, но нямаше на какво да се надява, освен временно на здравия си стомах. А стомахът му беше здрав и той го тъпчеше с каквото можеше и когато можеше. Повечето от поглъщаните сведения му бяха съвсем безполезни, не се предвиждаше никаква възможност някога да ги приложи за практически цели, но той беше пълен с любопитство. Той вярваше, че всяка стъпка, направена към знанията, му открива нови, тънещи в необгледната далечина перспективи; по душа той беше идеалист и романтик.

И намерил се във фантастично-реалната градина, той можеше, ако пожелае, да си поиграе на странна игра, можеше да заменя недостигащите му знания с игра на фантазията. Тук, в градината, всичко наоколо предразполагаше към тази игра. И ако пожелаеше, можеше да прехвърли мостче от втората половина на нашия двадесети век към глъбините на вековете. Така и направи. Той се пренесе в дванадесети век. Вървеше из градината в центъра на големия съвременен град, а се намираше в Шеруудската гора и пееше на измислен от него мотив песенчица за знаменития разбойник и велик стрелец с лък Робин Худ, който също някога бе живял в зелената Шеруудска гора.

Спомняте ли си за Робин, спомняме ли си ние за Робин, за Робин Худ? Вие си спомняте? Не? Та нали толкова го обичахте като деца. Е, а пък Съчов го помнеше винаги. „Робин — пееше той, — веселият Робин.“ Не изглежда ли това странно? Не си ли въобразява Съчов бог знае какво? За какво този възрастен човек над трийсет години изведнъж се разпя като влюбен щиглец? Ако на Съчов му се случеше да чуе нещо такова, би свил рамене — не без горчивина впрочем. Вие обичате жена си, а вие — „Двойното златно“ в пивница „До заставата“; нашата любов е необяснима, това чувство е ирационално. Така би отговорил Съчов вчера и по-завчера, възможно е и днес — но преди срещата с ваксаджията.

След тази среща обаче, оставил зад себе си правото да недоумява, той може би щеше да отвърне другояче. Любовта му към Робин Худ беше обяснима. Днес той знаеше повече за чувствата, които изпитваше — може би го обичаше, защото Робин стоеше на земята, без да се издига и без дори да прави опит да се издигне на някаква мнима височина (точно като самия Съчов) и весело, с достойнство, както подобава на свободен човек, вършеше добро според силите си. Със зелената трева под нозете си и синьото небе над главата си той искаше справедливост, нищо повече не искаше. Човек с чувство за собствено достойнство, който прави добро, образец на достоен човек, неизменен през годините и хилядолетията. Едва ли е мислил за следващите поколения, едва ли е бил честолюбив. Съчов беше честолюбив, но не можеше да върши добро. Или не знаеше как става това. А виж, Робин е знаел. Е, и какво?

Ето какво: той беше останал. Бил ли е или не е бил, живял ли е или не е живял, но беше останал в историята; историята — единственият съдник, единствената инстанция, която произнася присъди, неподлежащи на отмяна — го признаваше за достоен да остане в паметта на следващите поколения. Забравени са много крале и папи, светски и небесни князе, пророци и архангели, и пълководци — от онези, които са били по-скромни, а той си останал веселият разбойник. Той не е допускал да бъдат обиждани слабите, навярно е бил голям хитрец, навярно му се приписват немалко грехове — големи и малки, но той е бил човек, разбрал необходимостта от доброто. А освен това е умеел да стреля с лък… И ето, никой не разбираше Робин така, както Съчов. И ние, никога непипналите лък, също не можем да го разберем докрай — няма да разберем какво значи да убиеш кралския елен със стрела от петстотин стъпки, не.

Фантазии, фантазии. Съчов като че ли ги презираше. Но ето резултатът, който показва, че от въображението, опиращо се на познания, до най-чистата фантазия има само една крачка: Съчов се увлече и ето вече не Съчов, а Робин Худ върви из Шеруудската гора, бързайки към Нотингам. Робин Худ се прокрадва предпазливо сред стогодишните дървета и няма кой да иде сутринта в понеделник в проектантския институт „Гипроград“. (Вестниците ще излязат със заглавие: „Тайнственото изчезване на ръководител на транспортна група“, Съчов ще стане герой на деня, ще си спомнят за летящите чинии, чуждопланетните жители ще бъдат обвинени във всички смъртни грехове. Отдел „кадри“ ще го зачеркне от своите списъци и ще впише неговата длъжност пред входа в рубриката „Търсят се“.)

Фантазиите? Не са бог знае какви. Тях ги извинява — ако въобще имат нужда от извинение — само това, че в действителност често са правили по-приятен живота на някой ръководител на транспортна група, позволявайки му някога с чест, а някога просто без голяма загуба да се измъкне от някои деликатни положения. Трябваше само да направи тази невидима за окото подмяна и на въпроса на главния специалист по транспорта в института отговаряше вече не Съчов, избягал от редовното свръх мудно заседание на транспортната секция в Дома на научно-техническата пропаганда, а невиновният за нищо Робин, който се взираше в тази хартиена джунгла с напълно понятно недоумение. А виновникът за подмяната в същото време, сякаш нищо не е било, надяваше своята зелена премяна и стискайки в лявата ръка правия английски лък с тетива от еленови жили, като си подсвиркваше, припяваше:

Ето с какво се занимаваше той по това време — и тогава му беше абсолютно безразличен и Домът за техническа пропаганда, и аспирантурата, към която с неумолима ръка го подтикваше главният специалист по транспорта. За какво му е аспирантура на волния стрелец с лък? Зелената гора му беше по-мила от хартиената, тя беше истинска, жива. В колчана му имаше две дузини стрели със заострен стоманен връх, пробиващ всякаква кожа, дори ако е изплетена от стоманени бримки. Така е било с Робин, така беше със Съчов. Той тичаше из омагьосаната хартиена гора. Това не беше вече фантазия, с него бяха лъкът и стрелите му. Друг лък и други стрели. Той не би могъл да улучи със стрелата си цел на петстотин стъпки, сред приятелите си нямаше монаси и не се налагаше да ги ограбва. Но имаше приятели из цялата необятна страна, те също стреляха с лък: никога не се свършваха хората, ценители на старинното волно занимание. В разни краища на света различни хора само чакаха да свирне тръбата, за да излязат на просторната ливада, на зелената морава и да застанат рамо до рамо под високото светлосиньо небе.

В минута на опасност ти отиваш в този спасителен свят, а после, когато мине бурята, ще се върнеш, като че ли нищо не е било. Това незабелязано изчезване и връщане неведнъж му бяха помагали да избягва неприятности: нали през време на тези неприятни разговори той просто отсъствуваше, нямаше го. И това беше една от причините, поради които Съчов винаги помнеше своя патрон и покровител, веселия и точен стрелец. Що се отнася до точността, той не беше достигнал такива върхове; обаче това не беше беда, нямаше защо да се отчайва. Окончателно утешение му носеше философията. Един философ бе живял в стари времена, обичаше човечеството, което не подозираше това. Човеколюбието беше всякога опасно, защото винаги се намираха хора, които да се отнасят подозрително към чуждото човеколюбие. Това навеждаше философа на тъжни размисли и го доведе дотам, че се прочу като мизантроп. И веднъж беше написал думи, които Съчов би издълбал на своя герб, ако имаше герб, или би ушил на знамето си, ако имаше:

„Достоен за презрение е не онзи човек — пишеше философът, — който не е достигнал целта си, а онзи, който не се е стремил към нея.“

Сега вече знаем малко повече за Съчов — ето го, върви из парка, фантазьор и поклонник на френската философия; оставиш ли го на воля той наистина ще хукне към Шеруудската гора, като че ли няма по света други достойни места. Ето града — огромен и прекрасен, ето широката река — железният свод на моста съединява полегатите й брегове, леко издигайки се над синьо-сивата повърхност на водата. Ето прекрасната гледка, откриваща се пред погледа от върха на железния свод: надясно и наляво — връх, златен меч, врязващ се в небето, от синята и сива вода израстват безмълвните стени на старинна крепост. Малко по-далеч — мъничко гърбаво мостче върху губещия се в далечината криволичещ проток, мостче със старинни фенери, стълбове с форма на ликторски пръти; към стълбовете са заковани щитове, на всеки щит — глава на Горгона. Главата гледа гневно минувачите, нямащи никаква представа за нея.

И наистина — кого може да интересува сега някаква си Горгона!

Друга работа са хубавичките крачка. Хубавичките крачка бързат напред по споменатото гърбаво мостче през протока. Стройни, прави крачка, подчертани, и то доста високо, от скромна тъмна поличка, която на свой ред се съчетава сполучливо с тъмновишневия кадифен жакет. Това не е Горгона, не е някаква измислена Медуза. Това е съвсем друга работа, още повече че има съвсем пряко отношение към нашето повествование: при вида на тези крачка, при звука на трелите, изтръгвани от острите и, уви, не съвсем по модата високи токчета Съчов потръпна и ускори крачките. Острите токчета зачукаха по дървената настилка на моста, после звукът заглъхна, токчетата затънаха в пясъка, насипан пред входа, пред вратите — сянка и хлад, токчетата зачукаха сякаш по каменни плочки — и спряха. Ехото звънко разнесе нагоре гъгнивия глас на Съчов: „Тези врати са били издигнати в хиляда седемстотин и четиридесета година със средствата на нейно величество…“ — Гласът му звучеше особено богохулно и противно под високия каменен свод, после гласът се измени, гъгнивостта бе заменена с тържествено високомерие: „А сега, другари екскурзианти, погледнете наляво…“

И тогава се яви светлина. Зелените очи с редки кафяви точици (беше отдавна минало и едва ли не съвсем забравено времето, когато бегло той зърна тичешком за пръв път този необикновен цвят на налитаща морска вълна) го гледаха с онова странно изражение, което той не можеше да определи с думи и което така му харесваше.

— Господи — каза тя, — господи, веселият Робин, как ме изплаши!

Нищо не можеше да го подкупи така, както тези думи. „Веселият Робин“ — каза тя. Той само веднъж се изпусна да й каже за зелената Шеруудска гора, а тя веднага, сякаш другояче не можеше и да бъде, го беше разбрала и всичко, което стоеше зад тези думи, беше взела за сериозно, сякаш иначе и не можеше да бъде. Ето каква беше тя, притежателката на стройните крачка — но, разбира се, тя имаше не само крачка, тя имаше и име — Елена Николаевна, вероятно от онези Елени, заради които от време на време стават троянски войни. Поради закриването на царските длъжности съвременната Елена работеше като екскурзовод в музея при Петропавловската крепост — именно там, където и той я беше видял — ах, колко отдавна беше това! — Съчов я беше видял тичешком, бегло, обкръжена от мургави хора с обшити със злато тюбетейки и раирани източни халати. Едва после той се сети, че и това не е било случайност. Елените винаги са свързани с Азия. Парис е бил азиатски принц, пристигнал от Троя, за да получи обещаната му награда. Той не знаел тогава как ще свърши всичко. Носел е сигурно разкошна азиатска дреха — а дали не е бил с раиран халат и тюбетейка или може би е предпочел тюрбан? Така или иначе, но близкото познанство с Елена не му е било от полза — вечната история, която не носи добро. И винаги в нея, така или иначе, са замесени жени и плодове, главно ябълки: жените умират за ябълки и за източни принцове. Трябва да си нащрек, трябва да бягаш, видиш ли, че жена протяга ръка към клонче. Ах, Робин, какви са тези обвинения? Ябълки и жени — а тя защо е тук? Съчов знаеше, че е трудно да го вземат за Парис, пък и не би успял да спечели разположението на боговете, та затова се стараеше с всички сили.

— Ябълки — със съмнение рече той. — Вие сте права, някои специалисти по Стария завет твърдят, че това са били зарзали. Или портокали — не е установено точно. — „И това също — за Елена ли е?“ Излезе, че става дума вече за някоя Ева, която наистина била от същия род. Много, много интересно. И все пак тя не е виновна. А и той казва — разбира се, не е виновна. Затова и всичко трябва да почне отначало. Сега — казва той, — сега ще почнем всичко отначало. Къде е Парис, къде е безчестният съблазнител-професионалист? Няма го. Ябълки или други плодове, които биха могли да послужат като повод за раздор — също няма. А що се отнася до тщеславни жени, с които само при споменаването на ябълки може да се случи всичко, каквото ви е угодно, нали — и тогава той подскочи, погледна наляво, погледна надясно, хитър шмекер и хитрец такъв, — нали няма и жени наоколо, не е ли вярно, Балтазар?

— Е, Робин — само каза тя и вече се смееше. — Балтазар! Как ти дойде на ум?

Но на него му трябваше това — да я смути, да я слиса, да отвлече и завладее вниманието й; не е важно как, не е важно с какво; да си признае, той страшно се стесняваше. За волния стрелец, за отчаяния храбрец това беше доста странно, затова и се смущаваше и само така можеше да се спаси — със скороговорка — и тогава издрънка глупостта за Балтазар. Той е сам и си остава Робин, а ето тя сега е Балтазар — нима не е чувала за него? Е да, разбира се, Балтазар Коса, бъдещият папа Йоан XXIII, авантюрист и пират, хитрец и смелчага. Тя не се шегува, тя наистина не е чувала за него. Ах, каква история, за нея ще е интересно, нека бъде като игра: Балтазар и Робин се срещат веднъж на един укрепителен насип… Откъде знае той ли — защо, просто съвсем случайно, може би са отивали на работа, срещнали са се и тогава той, Робин, казва: ах, Балтазар, ах, мили мой, колко се радвам, че те виждам — тук сърцето му се сви и едва когато му поолекна, пое дъх, — и ето вие също се радвате, приятелю Балтазар, елате да ви прегърна… — И тогава той я прегърна, завъртя я, небето над главата им се завъртя и разлюля, косите й дъхаха на мед, тя самата беше като мед и устните й бяха като мед, до тях той се докосна сякаш случайно, докосна се и отскочи, сякаш се ужили. А по-нататък продължи да се държи, като че ли нищо не е било, взе ръката й в своята и започна лекичко да милва тази тясна ръка, тя беше хладна и суха, дори не забеляза изведнъж тънкия венчален пръстен.

— Балтазар, друже мой — каза той, — да вървим, да вървим.

Беше му трудно да скрива надигащото се смущение под избраната набързо маска, все не можеше да забрави, все си мислеше за отлетелия парещ миг, дъхът на мед го преследваше. Към него се прибавяше чистият мирис на току-що окосена трева. Тази жена, беше като зелена морава. Синьото небе над него все още продължаваше да се върти. Той се опитваше да се убеди, че нищо особено не се е случило и няма да се случи. И целувката (впрочем каква целувка беше то — лъхна вятър, беше ли или не беше), и това милване, тази ръка, която той не би се съгласил да пусне за нищо на света… Елена Николаевна погледна Съчов и се заинтересува между другото:

— А какво значеше всичко това, Робин?

Нямаше никаква обида — въпросът беше другарско обръщение накрая, цялата тежест беше пренесена върху същността на въпроса, не беше изключено питащият да се обръща към себе си: какво значеше всичко това? И нежното галене на ръката, и този твърде съмнителен Балтазар Коса, и целувката, която тя предпочиташе да смята за несъстояла се; не й беше известно как трябва да приема тази внезапна и подозрителна игра. Във всичко се чувствуваше някакъв трескав умисъл, сякаш във вид на изкушение й се предлагаше нещо изпитателно. Тук нещо беше нечисто и тя искаше да знае какво.

— Отговорете — каза тя.

Налагаше се да се подчини и да си признае вината.

Разбира се, той е разкрит, призна си Съчов, той беше смъкнат от висините на романтиката долу, на земята. Той отново стана самият себе си, за Робин не можеше и дума да става — беше разкрит, беше го подмамил лукавият, той се разкайва, изпълнен е със смирение — тя, Елена Николаевна, със свойствената си проницателност, разбира се, вижда това…

Той мислеше, че ще се отърве с това, но тя пожела — по-нататък.

Измами. Интриги. Чиста военна хитрост, започна да изрежда грешникът. А какво ще заповядате да сторя? Само хитрината може да помогне. Дори Парис трябвало да почака, докато мъжът на Елена иде да плува в басейна. И той е използвал хитрост. Менелай побягнал така, както майка го е родила, през целия град, а корабът с Парис и Елена се виждал още на хоризонта, нищо повече, а нали той, Съчов, не е Парис…

— По-нататък.

— Измама. Под булото на свещена простота да приспя бдителността Ви, да обсадя прелестната цел на посегателството си с отвличаща вниманието привидна безопасност, да скрия възмутителната дързост на попълзновенията си под фамилиарност, шутовска разпуснатост и по този начин в най-кратък срок да прескоча няколкото степени, отделящи ни един от друг, тъй като остават още доста.

— А след това?

— О, коварството на мъжа, който се вглежда в жена, въобще няма граници — уверяваше Съчов; това беше казано доста дръзко и същевременно уклончиво. Той беше нащрек, не искаше да рискува и беше готов всяка минута да превърне в развалини издигнатата с толкова усилия сграда. — На вас както на Елена не трябва да се говори за това.

Във всичко, което казваше, сякаш без да смее да вдигне очи, в неговото съкрушено разкаяние имаше толкова много истинска топлота, толкова много добродушно лукавство, че като се смееше, тя съвсем пренебрегваше онази част от неочакваната изповед, която би могла да се окаже чиста истина.

— Добре — проговори тя, — прощавам ви. — И протегна на разкаялия се хитрец освободената си преди малко ръка. Понеже сам той разкриваше своите интриги, тя се надяваше, че разкаянието му е толкова искрено, колкото и обзелият го срам („Да имаш да вземаш“ — помисли той), тя му прощава и тогава някаква нова нотка, прозвучала в гласа й, накара Съчов да вдигне глава.

— Какво се случи — попита той и разбра, че е пропуснал някакъв момент: нещо се е изменило, в очите на Елена Николаевна имаше нещо — отчаяние? тъга? тревога? — А нима не ви е весело? — каза той.

— Не — каза Елена Николаевна и това „не“ звучеше като откровеност за откровеност. Тя таеше това „не“ в себе си и вероятно то не биваше да се изтръгне. Сега Елена Николаевна гледаше с подозрение, дори мрачно Съчов, смятайки може би, че с една своя дума беше казала твърде много, но Съчов вече не се шегуваше. Тази минута на доверие беше резултат на неговите усилия. Той мълчеше, съчувствуваше й мълком, съчувстваше й с цялата си душа и тя му се усмихна. Но усмивката й беше вяла и не го излъга. — Не — повтори тя, не й е весело, би казала може би, че съвсем не й е весело, а Съчов я гледаше, гледаше и паузата, която запълни това мълчание, ги сближи повече, отколкото биха могли да сторят това всякакви думи.

Не й беше весело. Тя никога по-рано не беше говорила с него за себе си, тя никога не говореше с него за своите работи и, разбира се, никога не говореше с него за мъжа си, би било странно, ако тя би говорила със Съчов за своя мъж. Той не знаеше въобще нищо за мъжа на Елена Николаевна и естествено не знаеше нищо за докторската му дисертация; той я беше защитил преди една година, но завчера беше дошло потвърждението и в този ден новоизлюпеният доктор на науките беше напомнил на жена си техния стар договор. Договорът беше сключен отдавна. Тогава докторът тъкмо беше станал кандидат, но още тогава се целеше нависоко, гледаше напред, прозираше в бъдещето. В бъдещето той трябваше да има прелестна жена, която да си стои в къщи и да осигурява на дома му съответния престиж; да — и именно тогава тя ще може, ако не й липсва желание, да си роди и дете. Тя беше забравила този разговор, бяха минали толкова години, а пък и, да си каже право, никога не го беше вземала сериозно. Мъжът й гледаше на всичко сериозно, защото сериозността беше негова отличителна черта. Той беше дяволски сериозен, беше красив, занимаваше се с алпинизъм, обичаше своята наука, много работеше, обичаше много Елена Николаевна и тя го обичаше много. Пък и как да не го обича: той беше идеален мъж и идеален партньор в брака — дори не възразяваше сега да си роди дете. Детето — това е сериозен въпрос, към него не бива да се подхожда, така да се каже, емпирично. Сега можеше вече да роди, но на нея сега не й се искаше, не й се искаше сега да гледа дете, както се гледа куче или коте — по-рано тя много го искаше, но нещо беше прегоряло в нея и тя вече нямала желание за нищо. Но това беше вече несериозно. Така или иначе разговорът се състоял или по-точно бил възобновен, или още по-точно — бил продължен. Отсега тя е жена на доктор на техническите науки и отива да си подаде оставката. Какво беше казала тя на Съчов, какво беше премълчала, по-късно не можеше да си спомни, а той не й каза. Той разбра главното. Главното беше възстановеното доверие: за повече той и не мечтаеше. И тогава тя го запита с някакво предизвикателство: какво, да няма намерение да я държи цял ден пред вратата? Той като че ли й предлагаше да отидат някъде? Предлагаше или не, ще идат или не? — Тя беше напрегната, гласът й звънтеше.

Разбира се, че ще идат, при това недалеч, но той преувеличава. Въобще не е нужно да отиват никъде, защото от самото начало са там — на мястото — и той й показа отворен прозорец.

— Какво има там? — попита Елена Николаевна.

— Разбира се, вертеп — отвърна Съчов.

А прозорецът? Трябва ли да се катери?

— Да, именно — потвърди Съчов, — именно в прозореца.

— Забавно…

— Не се страхувайте — каза Съчов, — не е високо.

И бедната Елена Николаевна трябваше да хване късата си поличка и да се качи на прозореца.