Доказателства

9

Те излязоха оттам по същия начин, както влязоха — през прозореца; но много, много часове минаха оттогава. И много неща се поселиха в паметта им за бъдещите времена, когато това, вселило се в тях настояще ще се превърне в минало, даващо храна на размислите. Това беше необикновен ден. Сутринта той беше съвсем обикновен, но ето, вече е вечер — те вървят бавно един до друг, сякаш натоварени с непосилно бреме — особено тежко изглеждаше бремето на Елена Николаевна, която едва местеше краката си. На случаен човек, хвърлил бегло поглед, би могло да му се стори, че тя е пияна. Тя беше пияна, но не толкова от виното, а от този ден, който като чуден подарък неизвестно за какво й бе поднесла съдбата. Тя беше пияна от опиващия карнавал на вече отдавна забравени чувства, които бе пробудил този ден, объркан, безгрижен и весел. Колко мрачно бе започнал той за нея, с това предстоящо отиване до бившата й служба, разделянето с която излезе много по-тежко, отколкото тя би могла да предположи; да напусне, за да остане задълго в затворената сфера на доволството, където по-силно, отколкото материалните стени започват с времето да те задушават други, невидими стени. През време на своя брачен живот тя беше вече забравила, че може да се почувствува съвсем отпусната и свободна да върши каквото иска, без да рискува да срещне осъдителен поглед или високо вдигнати вежди. Този чуден ден, тези пълни с възхищение и желание — да, с желание — мъжки лица около нея и погледите, които я милваха като горещи длани… Чудно е, че не познаваме себе си и ония дълбини, които се крият в нас до определен момент; а може би ние съзнателно подхранваме погрешно мнение за себе си. Всичко, което стана с нея днес, решително всичко беше пълна противоположност на предишния й живот с ясно очертаните му граници за добро и зло, порок и добродетел, с непоклатимите, неоспорими и толкова точно и ясно очертани рамки, че й се струваше невероятна дори мисълта, че може да ги наруши.

И това, че тя така лесно и просто премина тези граници, без да почувствува нищо друго, освен дълбока и искрена радост и облекчително усещане за свобода, — всичко това би трябвало да я ужаси, да я доведе до мисълта за падение и разкаяние… Но вместо предполагаемия ужас имаше само радост, вместо разкаяние — смях, а вместо предполагаемите угризения на съвестта — лекомислено възхищение — от кого? — от тълпа момчета, които, подлудени от нейното присъствие, пееха, викаха, дрънкаха всякакви глупости и й хвърляха пълни с неподправено и недвусмислено възхищение погледи. Да, те се възхищаваха от нея като от жена и не се опитваха да го скрият. „Истинска мадама“ — така май се казва? Тя, Елена Николаевна, е „истинска мадама“… Глупост и нахалство; не можеше това да не я шокира, да не я възмути… Налагаше се обаче да признае, че не я възмути и не я шокира. Още повече тя, възпитаната от детинство, от млечните зъби, в отвращение към подобен род несдържани прояви на човешката природа — низки, както са я убеждавали, прояви, — след като се потопи в тях, съвсем не й се сториха низки. Тя хареса искреността им — и колко се различаваше всичко това от ония безбройни дълги дни на краткия момински и продължителния брачен живот, които бяха вписани в приходно-разходната книга на нейното монотонно съществуване.

Къде тогава трябваше да впише днешния ден — в прихода или в разхода? В разхода — без да мисли, би казала тя вчера и мисълта за някаква друга оценка би й се показала съвсем невъзможна. В прихода — разбра тя сега — и това решение не срещна никакви колебания. Само тъжната мисъл за възможна преоценка на останалите ценности се мярна някъде дълбоко в нея. Но какво беше това, ако не мъничко, бавно търкалящо се камъче, с каквото започваше всичко?

Скоро те се намериха при една пейка, първата попаднала им свободна пейка в парка, и седнаха, още по-вярно е да се каже, рухнаха на нея в изнемога, причините за която наистина бяха съвсем различни.

— Ах, Робин — каза Елена Николаевна, — ах, мили мой — В този миг главата й легна върху рамото на Съчов. И това — трябва да кажем — го хвърли в някакъв транс, от който не можа да излезе много скоро. Той заслуша водопада от рукналите над него признания. — Всичко беше прекрасно, мили Робин, всичко беше прекрасно. Обикнах ги всички, обикнах ги твоите приятели, те са така смешни… и този Демянич, о, той е толкова добър, вие му се присмивате, а той е просто нещастен. Той ми каза — но това е ужасна тайна, секрет — него наистина и на улицата го преследват жените… Ти се смееш? Но това е ужасно, аз му вярвам, той не лъже. Но най-много от всички, не, не се опитвай, никога няма да отгатнеш, знаеш ли кой ми се хареса най-много — Анатолий Иванович. Той е прелестно момче и, знаеш ли, убедена съм в това напълно — той никога не е имал момиче. Ето — ти пак се смееш, ти не си добър, не те обичам такъв… е, е, не се смей, моля ти се. Ах, знаеш ли, че аз съм съвсем, съвсем пияна. Сигурно съм ужасно порочна — ти чувстваш ли? Разбира се, ти си го почувствувал, нима инак би ме замъкнал там, не, нямаше да посмееш. Знаеш ли — каза тя със съвсем друг тон и без всякакъв преход, — ти знаеш ли, че у нас никога няма просто веселие. Ние приемаме гости… винаги приемаме гости… никой не идва у нас просто така, ние правим приеми, у нас винаги се канят хора с положение и няма нито един, който да идва така… просто… както тук.

Тя прокара дългите си тънки пръсти по лицето му. Нещо го жегна, той трепна, но вкопчилите се пръсти държаха здраво и тя цяла трепереше — тръпки или нещо друго — неизвестно. Странна сладостна упойваща омара ги обгръщаше: къде са, какво правят — всичко им беше безразлично, без значение. Нейната глава все по-силно се притискаше на рамото му, сякаш там търсеше защита — срещу какво? — докато накрая се плъзна по гърдите му. Той положи длан под бузата й и притихна. От време на време се навеждаше и целуваше едва белеещото в падащия мрак малко петънце зад ухото й — и слушаше припряния й шепот, прекъсван от чести и дълбоки въздишки. Така той изслуша нейната изповед за досегашния й живот — макар че едва ли не и половината от казаното той не дочуваше.

Не, тя не се оплакваше от миналите години и нямаше причини за това. По любов се беше омъжила. И тогава, и след това всичко ставало, както искала тя — само че не знаела какво й се иска. Сега може би тя малко по-другояче би оценила онова, което тогава беше сметнала за любов — но тогава, тогава тя си я представлявала именно такава и само такава — от пръв поглед. Не, не, всъщност паднал й се най-добрият от всички възможни варианти — мъжът й е прекрасен човек, не би могла да намери нито една дума, която да хвърли върху него някаква сянка. За мъжа й на света има две божества: науката и жена му; и до този момент той е готов да я носи на ръце, всяко нейно желание е закон за него, други жени за него не съществуват; научната му кариера, званията и степените му бяха нужни пак изключително за нея — така й казва той. Цялото си свободно време той прекарва с жена си… не пие, красив е, здрав е, истински мъж, алпинист и скиор, и тук накрая излизаше, че ако има на света човек, в който да са събрани всички възможни добродетели, то това е нейният мъж.

Тук въздишките станаха още по-дълбоки, на дланта, подложена на бузата й, капна нещо топло и въздишките преминаха в ридания, несдържани вече от нищо. „Загивам, Робин, загивам… Такъв живот… Лишава те от сили… от воля… Също като ласкаво блато, то те мами… поглъща те и ти… аз… пропадам.“

Несвързани, горчиви думи. Полетели като листа, те се слегнаха в краката им. И дълга гореща неумела целувка. Нещо отдавна забравено трепна вътре в Съчов, трепна, омекна и изплува. Мислите му спряха, всичко спря.

— Да вървим — каза Съчов с дрезгав, сподавен глас. И ставайки, повлече след себе си безволно подчиняващата се Елена Николаевна, която не преставаше да трепери. Той правеше всичко така, сякаш вътре в него се беше вселил съвсем чужд и непознат човек, комуто той бе дал тялото си под наем и който се разпореждаше с това тяло безжалостно и грубо. Следващите петнадесет минути те вървяха мълком, Съчов малко напред, Елена Николаевна — след него, мълчаливо и покорно. Така пресякоха един булевард, оставиха вдясно минарето на татарската джамия, излязоха по дълга крива улица при трамвайното депо, където вече се прибираха за нощта огромните туловища на вагоните, след това кривнаха вляво. Съчов се движеше като сомнамбул. Той дори не се замисляше какво върши, защото онзи, който се намираше сега в него, беше убеден, че всичко се прави по единствено правилния и възможен начин. Рамо до рамо те се изкачиха по тясна тъмна стълба, минавайки през етажите: първи, втори, трети… пети, шести. Над седмия етаж, на тавана, имаше ателие на художници. Съчов протегна ръка и в едва забележимата вдлъбнатина на стената напипа ключа.

Те влязоха вътре — беше тъмно като в рог — и неуспели да затворят вратата, жадно, трепетно и без свян те се притиснаха един към друг.

И така, свърши се. Защото тук завърши пътят, който бе започнат от тези двама души, независимо един от друг, от разни точки на огромния град и с разни цели — и това беше крайната точка на това странно движение. Какво пък, значи така е трябвало да се случи, така им било предписано и предопределено — или подобно предположение е само опит да снемем от себе си отговорността и да я прехвърлим върху плещите на така наречената съдба? Но може би предопределението се намира вътре в нас, невидимо до определен момент, както е невидимо заритото в земята зърно?

Тези разговори за предопределението намирисват на метафизика: винаги става така, когато човек не е в състояние да разбере нещо. Но нима не трябва да се опитаме наистина да разберем — ако не тези двамата, то поне ние — как, по какъв начин попаднаха те, сутринта едва спомнящи си един за друг мъж и жена, в тъмното и тайнствено помещение, високо над спящия град. Или пътеката на добродетелта е толкова тясна, че не могат да се разминат на нея двамина, срещнали се внезапно и неуспели поради тази внезапност да вземат мерки да се предпазят и защитят? Както и да е, пред очите й беше сложното преплитане на издигащите се нагоре плоскости на таванския покрив, сребристото сияние и до нея — едва очертаващото се в тъмнината лежащо тяло; от него, от това тяло, непознато за нея и същевременно до най-малките подробности познато, се излъчва мека, благодатна топлина. Струва й се, че викът, изтръгнал се от гърдите й преди няколко минути, още се блъска в пресечените плоскости на тавана като нощна пеперуда с невиждани досега цветове. Със своя вътрешен поглед тя вижда и чувствува многообразието на странния безтегловен свят вътре в себе си и се вслушва в него, като чувствува едновременно и ужас, и завладяващ душата възторг.

Не й се размишляваше. Тя вече нищо не искаше от този живот: в приходо-разходната й книга беше запълнена и последната страница и беше поставена последната точка. Налагаше се тази стара книга, книгата на предишния й живот, да бъде затворена и изпратена в архивата. Тя трябваше да започне отчета си отново, от този ден и от този час, защото това беше преддверието на очакващото я и още неизвестно за нея бъдеще.

А той? В този миг тя дори не се сещаше за него, но после, когато вълните се слегнаха, от облака на неведението изплува той, който сега нямаше пред лицето на затворената книга на миналото й ни име, ни звание, нищо; но и нямаше нужда от допълнителни означения. И изобщо нямаше нужда от нищо, защото тук, сред разпрострялата се във всички посоки вселена, се срещнаха най-накрая двама души, вече много години чезнещи от жажда и забелязали, когато вече всичко е изглеждало загубено, че те са в състояние да задоволят жаждата един на друг. И едва след това, когато и луната, уморена и скрита зад виолетовите облаци, им отне дори своето слабо сияние, заместващо им осветлението, когато, притискайки се един към друг с неочакваната остра и болезнена радост на откритието, утолили своята небивала жажда и обезсилени лежаха, разперили ръце, тогава малко по малко те започнаха да се връщат от намерената от тях обетована страна. И убийствената жажда, отнасяща се към сферите на духовното общение, бе заменена от глада — едва тогава в тишината се разнесоха гласове и смях. Пред тях се отваряше нова страница, в началото на която, макар и случайно, редом бяха вписани техните имена. Днес те не изменяха тук на своето минало. Миналото не съществуваше. И те самите бяха по-различни, отколкото в миналото — и ето, тези други хора се смееха…

А колко бяха гладни! За щастие в ателието имаше продукти, едва ли предназначени за тях, но дойдоха тъкмо на място. „Шляп, шляп, шляп“ — шляпайки с боси крака по дъските, Елена Николаевна се зае със спасителните работи. В края те провериха резултата, който се оказа толкова обилен, колкото неочакван и разнообразен: една трета бутилка перцовка, една водна чаша шартрьоз, твърд хляб, торбичка стафиди, маслини, две сардини в счупена чинийка, кутия консервирано месо, съвсем цял кокоши крак, две изсъхнали пирожки с мармалад, два кисели домата, един банан. Мандаринов конфитюр, бурканче калмари и накрая седем варени необелени картофа.

Те се нахвърлиха на яденето и ометоха всичко, както тайфун в Карибското крайбрежие помита бедняшките колиби. Стесняваха се, но бяха гладни и спряха едва тогава, когато и последният от седемте картофа беше честно и по братски разделен помежду им. После изтърсиха трохите на пода, чинно легнаха един до друг и потънали в облак дим, спокойно се стаиха, предчувствувайки смътно, че за дълго ще помнят тези минути като най-хубави в живота си.

А след това още веднъж разказаха един на друг за себе си. Правеха това така, сякаш единият от тях беше едновременно и другият — невъзможно и немислимо беше да говорят за друго. Това беше странно звучаща изповед, изпълнявана на два гласа. Тя попълваше пролуката между миналото, книгата за което беше завършена и затворена, и бъдещето, първата страница на което те започваха. И тази пролука можеше да се запълни само с чист, непримесен с нищо материал. Това беше изповед, непредназначена за чужди уши, звучаха признания, които биха били почти светотатствени, ако не се произнасяха с езика на любовта. И тези признания завинаги умираха там, в тъмната стая с нависнали черни плетеници на таванските плоскости.