Доказателства

15

Времето е непостоянно и изменчиво, както впрочем всичко на този свят, единствения от безбройните светове, които ни е съдено да познаем. Съгласявайки се с това, налага се да се съгласим и с друго: да си представим нагледно тази изменчивост и непостоянство на времето е също толкова трудно, както и да си представим природата на разпръснатите галактики и белите звезди-джуджета. Обаче именно в това изменение — и вероятно само в него — можем някак да усетим прогреса, който е достигнало човечеството през последните три или четири хиляди години — нищожен, общо взето, срок, толкова слабо забележим върху безкрайните скрижали на историята, като драскотина върху един от блоковете на Хеопсовата пирамида.

Тези разсъждения, правилни в своята основа, но носещи донякъде общ характер, може и трябва да се направят по-разбираеми; затова се налага да се обърнем към човешките съдби и да разгледаме тяхната взаимна връзка с изменящите се времена. И понеже всичко, което засяга човешките съдби, винаги става по-разбираемо при известно увеличение, когато търсим пример, по-добре е да вземем изтъкнати представители на човешкия род, които ние, следвайки традицията, ще наричаме герои.

Какво е ставало с героите в началото на ония времена, от които, за наша гордост, сме се отдалечили толкова много? Ставало е следното: като почувствува в себе си сили за велики дела, героят тръгвал да върши подвизи. И понеже при това той е следвал призванието си, бил е готов да отсъствува години и десетилетия, при което славата от извършеното живеела след него дълги столетия. Такава е външната страна на събитията. Вътре в тази почтена обвивка винаги е протичало по-малко почтено по форма действие, но практически необходимо по съдържание. Героят готвел своите доспехи, давал разпореждания за дома си, при което се опитвал да предвиди и какво ще стане, ако изпълнението на подвига му се забави малко. След това сядал на дървен кораб, който в наше време би изглеждал като голяма лодка, и заедно с другите отплувал през девет земи в десета. Например на брега на далечна Троя, до която — това е известно само на вас и на нас, се стига само като си протегнеш ръката, дори и по-малко. След това в течение на десет години героят завоювал Троя и понеже десет години е значителен срок дори за ония времена, гореспоменатият герой, от чийто жизнен пример искаме да се възползуваме, волю-неволю ставал свидетел или действуващо лице на такива извънредно интересни и намерили място в историята събития, като гнева на Ахил, гибелта на Патрокъл и Хектор; случило му се дори да види и смъртта на Ахил, когото мнозина са склонни да смятат дори за по-велик герой от Херкулес. Именно нашият герой, след като му омръзнало да стои под непревземаемите стени, с помощта на дървен кон погребал всички надежди на азиатците, благодарение на което завършила тази история, почнала с открадването на хубавата Елена. Но завършвайки, тази история не сложила край на приключенията на нашия герой, който — ни повече, ни по-малко — още десет години пътувал обратно към дома си, претърпявайки нечувани несгоди, изкушения, както и превратности на съдбата до такава степен, че връщайки се най-после от странствуванията си, намира своя дом пълен с пияни безделници, присламчващи се нагло към жена му. Какво му оставало да стори, освен да порази женихите със своя знаменит лък, който никой, освен него не бил в състояние да опъне. Така или иначе лъкът присъствува в тази поучителна история и играе важна роля, служейки като оръжие на справедливостта… Или той си е служил с копие… Историята на нашия герой завършва тук.

Благодарната гръцка история, неподгонена тогава още от остър недостиг на време и с наивно-гордо добродушие считаща малкия народ върху педя земя достоен за най-голямо внимание, насочила погледите на всички свои глашатаи към описаните по-горе събития. Някакъв слепец, акомпанирайки си на музикален инструмент, пеел пред съчувствуващите си съграждани за странствуванията на Одисей, при което трябва да се предположи, че е пял не една и не две нощи — и това продължавало дотогава, докато не била — за наше щастие — изобретена писмеността и песнопенията на слепеца, скитащ се да търси подслон и хляб по напукалата се от зноя земя, не били записани по съответния начин. Едва тогава — съвсем не по-рано — се сетили и за самия певец, който се оказал изведнъж в центъра на световното внимание. Но понеже приживе никой и никога не се интересува от просяшки старци, то и истинското му име, загубено навеки, било заменено с друго — в което, разбира се, за малкия човек няма никаква трагедия, защото и за самия отдавна угаснал старец, и още повече за нас самите това е абсолютно без значение — така че нека да се нарича Омир.

И дълго още тези песнопения тревожели въображението на простодушните хора, непознаващи съблазните на съвременния, несъмнено по-прогресивен свят: нито суперлайнери, преминаващи за броени часове хиляди километри разстояния по линиите „Аерофлот“, „Луфтханза“ или „Панамерикен“, нито автомобили марка „Фолксваген“, „Волга“ или „Ситроен“, и още съвсем нямащи понятие за магнитофоните „Грундиг“ и ансамбъла „Битълз“. Само с това се обяснява защо ония наивни и не много развити хора, живеещи във времена, заслужаващи само съболезнование, още дълго изживявали събитията, нямащи сякаш отдавна вече никакво отношение към тях: злочестата съдба на Агамемнон, убит от собствената му жена; предчувствията на прозорливата Касандра и накрая страданията на Андромаха, в резултат на което още дълго време се явявали съчинения на тази — все на тази — тема, написани от някой си Софокъл, както и от някой си Еврипид, а след това — много по-късно — от някой си Вергилий.

На нас това ни се струва малко смешно. Сега всичко става съвсем иначе. Иначе — това значи и по-бързо, и по-просто.

Чудно ли е, че в пренаситеното с информация време при известна тревога за бъдещето никой — нека ни бъде позволено да кажем това съвсем положително, — никой не може да губи скъпоценни часове и минути за описание на преживяванията на съвременния герой, готвещ се например да премине някакви си хиляда километра. Толкова повече, че никой няма дотолкова свободно и ненужно време, че да го посвети на четенето на многостранични описания на такова пътешествие.

Ето защо според нашето мнение трябва да изпуснем всички произшествия, имащи значение само за героя, и като спестим времето на читателя, да поставим по-скоро героя в самолета, та скоростта от 900 километра в час да ускори така неоправдано забавения ход на повествованието. Защото ясно е, че днешният герой трябва да живее и с днешния ритъм.

Ето защо тук се пропускат няколкото дни, прекарани от Съчов (колко малко подхожда той за ролята на съвременен герой) в град Харков. Можеше да се опишат всички, а не само един, и то споменат между другото първи ден на състезанията. Можеше подробно — съвсем като в случая с доспехите на Ахил — да се опише как час след час и ден след ден продължаваше битката на съвременния герой на зеленото поле под горещото синьо небе. Как литваха нагоре и падаха с всяка изстреляна стрела надеждите им; как мина последният ден на състезанието, в навечерието на който Съчов прекара безсънна нощ. И как завършиха състезанията и нашият герой — налага се на читателя, волю-неволю условно да признае на Съчов правото на това звание, — вчера още никому неизвестен, застана на почетния пиедестал — не на най-високото стъпало, а на второто, редом с великия Остапчук и над французина и всички останали. Как стоеше той под знамето на родната си страна, вдигнато на мачтата в негова чест. Стоеше между веселата зеленина и спокойната синева, почти докосвайки с глава облаците, и сълзите, които не съумя да сдържи, се хлъзгаха по бузите му — да, би могло да се опише всичко това. И не само то. Но защо?

Защо? Толкова повече, че всички тези произшествия, засягащи отчасти Съчов, намериха отражение своевременно върху страниците на спортния печат в шест реда с не много едър, но не и много ситен шрифт, с което, трябва да се предполага, бе изчерпано напълно значението на споменатите събития за широката публика, в това число и за читателите на тази приближаваща към края си повест.

Но не и за Съчов. За него всички тези събития представляваха интерес не толкова сами по себе си, а и като пролог към други, много по-важни събития. Разбира се, и чувството на удовлетворено самолюбие, и обикновеното съзнание за добре извършена работа сами по себе си бяха приятни, но работата не се изчерпваше с това. Тук вече влизаха в сила съвсем други, много по-могъщи фактори.

Защото едно е да се перчиш на почетния пиедестал с букет в ръце под звуците на гърмящия оркестър и ръкоплясканията на другарите си, а съвсем друго — да се върнеш у дома, да лежиш в тъмнината и под вибриращото свистене в ушите ту да заспиваш, ту да се събуждаш, представяйки си, че се връщаш на работа в Йоановския равелин като обикновен ръководител на транспортна група, пуснат по благоволение на смръщеното началство в неплатен отпуск. Но най-много от всичко гнетеше нашия герой — защото дори лежейки в леглото, той беше още такъв — мисълта за необходимостта и неизбежността от нов разговор, а по-точно от нови разговори с началниците. И тук неговата, на Съчов, победа, задоволяваща отдавна жадуващото му за утешение самолюбие, беше онази причина, вследствие на която трябваше да се явят предстоящите разговори. И като си ги представяше, Съчов едва сега почваше да разбира, че именно тук ще бъде подложен на изпитание неговият героизъм.

След това му се присъни сън, която, както се полагаше, усили неговото схващане и задълбочи предчувствията му. Този сън се спусна над него като митологичен облак и му представи Одисей, странно приличащ на самия Съчов. Седнал на камък в малко неудобна поза, Одисей пишеше с химикалка на лист хартия:

Но едва беше поставил последната точка, неуспял дори да се подпише, когато внезапно от пространството се яви ръка с молив — съвсем обикновен червен, многостенен молив, какъвто винаги може да се види стърчащ в джоба на главния специалист по транспорта, и тази ръка, като се спусна в левия „Категорично възразявам, предвид сроковете за предаване проектната документация за град Красногорск“.

И това беше всичко! Това беше крушение на всички надежди на човека, подал заявление, независимо от това, какви основания посочваше той в поддръжка на своята молба — Троянската война или пътуване за световно първенство; няколкото думи, надраскани с червен молив, поставиха края на всичко — и на бъдещите подвизи на Одисей, които в дадения случай не беше съдено да се извършат, и на надеждите на Съчов, събудил се облян в гореща пот.

А зад прозоречните стъкла нощта живееше своя живот. После пристигна зората, която освети измъченото от кошмарните сънища лице на Съчов.