Доказателства

4

Будката за лъскане на обувки беше отворена. Тя беше стъклена. Може би това съвсем не беше будка, а терариум или особен вид клетка, стъклен паралелограм с отворена врата. И наистина вътре се мъчеше чудновата птица. Там седеше стар асириец. Очите му бяха полупритворени, а погледът — обърнат навътре. Зад него в тесния стъклен терариум се криеше хилядолетна история. Кръвта му отдавна беше изстинала. Нямаше нищо от този живот, което той да не знае, нищо не можеше да го учуди. И никой не би могъл да каже какво означава неговият обърнат навътре поглед. Възможно е той да оплаква смъртта на Асурбанипал, гибелта на Ниневия, може би очаква да дойде ангелът на смъртта. Съчов можеше да предполага всичко, каквото му е угодно, той принадлежеше към млада нация, кръвта му бързо течеше и го подбуждаше към любопитство. Той въобще беше любопитен и съвсем не беше загубил интерес към живота. Влезе в стъклената клетка.

Старият асириец дори не мръдна. Сякаш, мислеше си Съчов, той още вчера е знаел какво ще стане, а може пък и да не различава един човек от друг. На колко ли години е, мислеше Съчов. Нима този старец цял живот лъска обувки? Това беше класически ваксаджия. Професията му е така вечна, както и самата история, и нито времето, нито социалните катаклизми имаха власт над нея. Съвсем възможно беше да си представиш този старец с изпъкнали тъмновиолетови очи, дебели кафяви пръсти, обрасли с бели косми, седнал някъде в древния Рим да предлага своите услуги на легионерите на Помпей.

И не само в Рим, защото хората винаги са носели на краката си нещо, което има нужда от почистване, а прах и кал също е имало достатъчно. Винаги има излишък от мръсотия, следователно, където и да си го представиш, той си оставаше все той. „Дали не от това — мислеше Съчов, — дали не от съзнанието, че не са толкова много професиите, които могат да се похвалят с това, произлизаше неговото спокойствие и величие? Или те се дължаха на нещо друго?“

Какво ли не би дал Съчов, за да узнае какво мислеше ваксаджията, когато впери замисления си, все още наполовина насочен към себе си поглед в покритата с прах повърхност на обувките му. Ако въобще мислеше. Какви образи изплуваха във въображението му? Но не, Съчов не можеше да разбере това. Но и онова, което видя, беше достатъчно. Той беше виждал такива погледи: земекопачите гледаха така земята, където трябваше да се направи строителен изкоп; строителите гледаха така тухлите, от които трябваше да зидат стената, стругарят — детайла: човек върши цялата си работа най-напред наум. А може това да е онзи същият признак, който се смята за истински човешки: да мислиш, преди да пристъпиш към действие?

И така, Съчов не можа да узнае какво мислеше представителят на могъщия някога народ. Но той видя човек, пълен с достойнство; човек, живеещ във втората половина на двадесети век — тържество на физиката, лазери, черен хайвер от нефт, синхрофазотрон, век на техническия прогрес, престиж на професията, — а тук седи човек и чисти чужди обувки, изчетква праха, почиства калта, лъска до блясък… Ваксаджия на ботуши — анахронизъм, предразсъдък, безсмислие — скоро тази професия ще изчезне. Но той е пълен с достойнство — откъде и защо?

Точно тук, на това място, Съчов усети някакъв тласък. Мисъл, звук, невнимателен жест, леко подухване на вятъра — и ето малко камъче се търкулва от планината. Всичко започва с този тласък и с това малко камъче, което тихичко се търкаля по планината и в края на краищата предизвика срутване с всичките му последици, щетите, от които дори приблизително не могат да се предвидят. Това е накрая. Но по-интересно от всичко е именно началото. Защото именно в него се крие цялата последваща опасност. Дори лекото вътрешно сътресение е достатъчно. А понякога дори звук на глас или лек полъх на вятъра.

Ето такъв полъх на вятъра, толкова слаб, почти недоловим тласък за Съчов беше тази среща. Тя беше случайна, но случайността беше обусловена от някаква необходимост; хиляди камъчета се търкалят по планината, но не всяко предизвиква срутване. Съчов се беше срещал със стотици хора, но беше нужна тази среща, нужно беше да влезе в стъклената клетка. „На кого ми прилича той? — мъчително мислеше Съчов. — Виждал съм това лице, разбирам, че това е абсурд, и все пак съм го виждал.“ И тогава си спомни къде е виждал това лице — разбира се, то приличаше на апостол Петър в една от Кранаховите гравюри. Прилича ли? Та то е едно и също лице. Но това, което ги сближаваше повече от чисто външната прилика — апостол Петър, разглеждащ ключовете на райските врати, и старецът от стъклената будка, прокарващ по тъмношоколадовата си кожа сбръчкани кафяви пръсти — беше изразът на лицето. Ето какво ги правеше така удивително еднакви: лицето на всеки от тях беше замислено, беше пълно с внимание към вътрешен, нечуван от никого другиго глас.

Съчов седеше смутен на ниската пейка, долната част на крачолите му беше акуратно запретната. Наведен ниско над обувките му, тъмнокожият старец мълвеше нещо на неразбираем от никого език, мислите му, неизвестни на Съчов, течаха по реда си, а Съчов мислеше, че не чувствува, да, съвсем не чувствува никаква социална разлика между себе си — макар че беше само ръководител на транспортна група, и този човек, който в тази секунда си избърсваше показалеца с парцал.

Но в действителност разлика, различие в положението им трябваше да има. И той трябваше да го усеща. Той трябваше да чувствува, че стои неизмеримо по-високо: та той, дявол да го вземе, принадлежи към техническия потенциал на страната; той трябваше да струва повече и поради обстоятелството, че обучението му е струвало пари. Той трябваше да чувствува превъзходство поне за това, че всеобщо разпространеното мнение приписва на образования самостоятелна стойност.

Но той не чувствуваше никакво превъзходство, а, напротив — смущение. И плахост. Пред него беше неизвестен свят. Пред него беше врата, водеща към този свят. И човекът от този затворен за него свят беше пълен с чувство за собствено достойнство. На Съчов му се беше случвало да види много по-преуспяващи от гледището на еснафа хора, но при тях нямаше и помен от достойнство. Сам той невинаги можеше да се похвали с такова чувство. Пред него стоеше загадка и му се искаше да я разгадае. Какво може да се случи, та човек да стане ваксаджия? Наистина, като че ли никой не рекламира особено тази специалност. За нея не се споменава дори в най-педантичните социологични анкети. Дори и най-мудната или пипкава чертожничка, и то — според нея — стои много степени по-високо.

Съчов жадуваше да намери отговор. Пред него беше човек, той живееше в същия град, както и Съчов, ходеше по същите улици, дишаше същия въздух, четеше едни и същи вестници, едни и същи сигнали по радиото ги събуждаха, говорителят им пожелаваше „лека нощ“, човекът отиваше на работа, сядаше в стъклената клетка, седеше и лъскаше обувки ден след ден, ден след ден. Закусваше и обядваше, строяха се някъде градове и доменни пещи, някъде се заприщваха реки, вестниците съобщаваха за кацване на Луната, човекът проникна в космоса, съобщаваха вестниците, президентът Кенеди е убит в Далас, президентът Никсън посети Москва… закуска и обед. Прибираш се в къщи, лягаш да спиш и сънуваш… и сънуваш?

Нима този стар асириец сънува? Какво му се присънваше нощем? От какви далечини се връщаше той и към какви далечини отиваше? Съжаляваше ли той за пропуснатите възможности — нали животът му би могъл да бъде съвсем друг, но не беше, той беше вече изживян. Той би могъл да стане учител, лекар, дипломат — „… днес министерството на външните работи дава прием в чест на…“. Той можеше да стане посланик, в негова чест биха уреждали приеми — „в приема участваха…“. Той можеше да присъства на приеми, да решава въпроси на външната политика, той би могъл да стане учен — „ново блестящо постижение на съветската наука…“. Това би могло да бъде негово постижение, той би могъл да стане инженер, артист, военен, той би могъл…

Но не беше станал.

Не би могло той да не е мислил за това, човек не може да не мисли за възможните варианти, за това, какво може да стане и какво е станал, да съпоставя и да анализира, да прави изводи. Резултатът винаги е пред нас, резултатът показва, че човекът е останал ваксаджия, и неоспоримостта на този факт, този резултат от предишния живот би трябвало да убива… ако само…

… Ако само всичко това не е следствие на свободно осъзнат избор.

Ето го ключа. Ето откъде е това спокойствие и достойнство. Съчов хвърли поглед надолу, той се огледа наоколо от височината, до която беше стигнал до днес, и видя колко мизерна беше тя. Сега той би могъл да я нарича „височина“ само условно, поне само за да стане още по-понятна нейната мнимост — да, понятна още по-ясно и по-безнадеждно, отколкото като я гледаш отдолу нагоре. Всичко се смесваше. Височината изчезваше и това, че той я смяташе за височина, беше само фикция, мираж, игра на въображението. Те стояха рамо до рамо, степента на единия се различаваше от степента на другия по някаква мнима величина; ето защо той не чувствуваше никаква разлика: изобщо нямаше разлика. Те бяха равни един на друг, а над тях в недостъпната за погледа висота се криеха стъпала, стъпала, стъпала.

Не, и това все още не беше очакваното откровение, още не. Но ето тези мисли, още необсъдени докрай, породили се тогава в главата му, бяха онова малко камъче, което едва-едва се беше откъснало от мястото си и се търкаляше съвсем безопасно по полегатия склон, само, съвсем само — поне засега. Но само засега, временно, в което и самият Съчов, и всички, които го познаваха, скоро щяха да се убедят.