Доказателства

3

Завист, завист, обикновена черна завист — ето какво почувствува той преди всичко. Може би искаше да стане риба? Да, каза си той, защо не. Старши инженер Съчов-скумрия, той се превърна в гъвкава раирана риба, мяташе се в общия пасаж, вече не завиждаше, свободно плуваше в безбрежните родни пространства, границите на държавите не го спираха, работната заплата не го интересуваше, митническите такси не съществуваха, той преминаваше огромни пространства, спасяваше се от опасности, избягваше тралите и акулите, подчиняваше се само на собствения си инстинкт, а когато го улавяха — изучаваха го, той беше в центъра на вниманието на световната общественост. Всичко живо е смъртно и след смъртта си раираната рибка — Съчов — става предмет на съсредоточено и усърдно проучване, след което целият свят узнаваше за изумителната полза от съществуването на Съчов, че в него се съдържали лесно усвоими белтъчини и мазнини, че бил необходим за нормалната жизнена дейност на човешкия организъм, че той… Впрочем изброеното е напълно достатъчно за задоволяване на всяко честолюбие. Ако би бил риба, това би могло да придаде смисъл на неговия живот. За съжаление той не беше и не изпитваше гордост от това, че не е риба. Той не чувствуваше и удовлетворение — по същата причина, той не чувствуваше нито едното, нито другото: изпълваше го завист, завист, завист. Та нима това беше откровението, което така дълго бе очаквал? Ако е това, то имаше горчив привкус. Завистта е напълно човешка, тя засягаше само Съчов, засягаше него и неговия живот. Той беше преживял на този свят над тридесет години и досега не би могъл да отговори на въпроса: нужен ли е (думата „необходим“ той дори не се осмеляваше да произнесе) — нужен ли е бил някому неговият живот, нужен ли е бил някому самият той и ако да — то защо? Какъв беше скритият смисъл на неговия живот, каква полза от него имаше самият той и цялото човечество? Той искаше да бъде полезен. Той искаше непременно да бъде полезен на цялото човечество. Той жадуваше да бъде нужен на някой друг, освен на анонимните отдели „кадри“ с техните написани на ръка съобщения „Учреждението има нужда…“ — това желание го измъчваше и пареше през дните на живота му, пълни с бързия кръговрат на неразличими едно от друго действия, „Нужен е Съчов“ — би искал да прочете той веднъж, но бяха нужни само опитни инженери.

Какъвто беше и той…

Тук като че ли настъпи време да се кажат няколко думи за героя на това повествование, като се уговорим предварително, че в него няма нищо геройско, а и няма и да има, защото досега на читателя беше известно само това, че презимето му е Съчов. В самото начало той като че ли пееше песента за веселия птицелов и още имаше известно, до определен момент неуточнено, отношение към стрелбата с лък. Макар че това вече — виж ти! — съвсем не е толкова малко, има хора, които са известни само затова, че носят някакво си име. А тук може да добавим, че Съчов се наричаше Игор и с оглед на това, че беше над тридесетте, би било уместно да го наричаме Игор Александрович, макар че средствата за информация, радиото и телевизията заедно с бързите на думи журналисти предпочитат да наричат мъжете на неговата възраст с обединяващото прозвище „момчета“ — например: „Нашите момчета през втория тайм показаха…“ и така нататък. Игор Александрович Съчов, тридесет и няколко годишен, едно от нашите „момчета“ — а какво по-нататък? Той е избран да бъде герой — но за какво, с какво е знаменит, с какво се отличава от другите, с какво ще послужи за пример? Кой ще приеме за идеал живота му, какво всъщност има в него?…

Нищо. Нищо подобно няма в него — авторът, който познава героя си по-добре от всички, казва това съвсем честно, жално му е, но е така. Той, Игор Александрович Съчов — това сте вие, това съм аз и нашият общ съсед в комуналната квартира. Става дума за обикновен човек, за най-обикновения, за тия, които са по дванадесет в дузина, е, може би единадесет, и ако авторът беше по-смел, би нарекъл своя разказ Повест за обикновения човек. Такъв именно беше Игор Александрович Съчов, най-малкото нищо в живота му не даваше основание нито на него, нито на другите да мислят другояче, нищо не даваше повод или предлог да се изтъкне от дузините или от стотиците. И вече само затова той решително не подхождаше за герой. Той сам мислеше така за себе си, та нали знаеше цената си. Умерена беше цената му. Или беше едва-едва по-висока от онази, която той получаваше като месечно възнаграждение за своя не особено тежък труд. Получаваше сто четиридесет и пет рубли на месец — без премиалните.

И така?

Той беше нормално, средно умен човек, но беше честен, прям, неспособен на подлост. Не беше подлизурко и в онези граници, между онези брегове, които животът му предоставяше, беше независим. Нима това е малко? И още — беше горд. Може би затова той не молеше никого и за нищо. За него моленето беше остър нож — кой знае, може би беше горд повече, отколкото трябва. Но и това не е порок, нито геройство. Той беше просто „от ония момчета“, детството му беше преминало през войната — сигурно това би могло да послужи за обяснение. По всичко останало животът му беше обикновен. В училище се учеше без тройки, но не и нещо повече, в институт постъпи там, където имаше по-малко конкурсни изпити, но постъпи; в института учеше нито зле, нито добре и на двайсет и пет години завърши висше образование с твърде умерен според собственото му мнение запас от знания, който обаче за негово учудване се бе оказал напълно достатъчен за работата му. След завършване на института поработи една година като майстор по строежите, строеше летище в голям южен град. Най-напред там имаше царевични посеви, ширнали се до самия хоризонт, но после се появиха зелени вагончета, малко по-късно вечните „временки“, после бараки за строителите, временни пътища, теснолинейка. Той ходеше с теодолит и нивелир, дълго се бъркаше при определяне на нивото: та всичко се различаваше от практиката в института. Той ходеше с ватенка, носачът на жалони местеше жалона. Копаеха изкопи за строежи, израстваха стени от дялан варовик, сроковете напираха, наесен прибраха царевицата и черната земя им се показа в печална голота. Той работеше по железопътното разклонение, полагаше тръби, изписваше наряди. Тогава се случи и първият му производствен конфликт, нормите и разценките бяха несъвършени. В нарядите се вписваше всичко, което, макар и странично, засягаше работата. Работниците не бяха тукашни и трябваше да изкарат обещаните им сто и петдесет рубли, каквото ще да стане. Той все пак се съгласяваше да измени малко категорията на почвата — все можеше да запише „Пренасяне на пръст ръчно на разстояние до десет метра“ — но да пише чернозем вместо камък или да допусне ръчно пренасяне на пръст едва ли не на километър — не можеше да се съгласи. Конфликтът беше локален, не се случи нищо страшно. Наряда подписа вместо него старшият отговорник. А той се премести в лабораторията; определяше най-добрия състав за бетона, вземаше проби, препоръчваше разтвори — вероятно и с тази работа се справяше нелошо. Изпитанията на бетонните плочи на пистите за излитане завършиха успешно. Летището бе завършено в рекорден срок, а Съчов се върна у дома си и потегли с проучвателна група — той нямаше семейство, страната имаше нужда от пътища, всяка година поради липса на пътища страната губеше милиард рубли. Съчов беше специалист с широк профил, а освен това при проучванията плащаха шейсет процентова добавка. Той работеше в гората: институтът обслужваше северната и северозападната част на страната; вологодските, кировските и карелските гори бяха обходени, ако не надлъж, то поне нашир. Той вече не бъркаше при определяне на нивото, работеше бързо, и хубаво, по теодолита и нивелира повърхностите се определяха от само себе си, шляпаше под краката му блатистата почва, огромните гумени ботуши стигаха до бедрата му. Беше славно време — той разбра това много по-късно. А тогава привикваше с работата на проучвател на пътища. В групите имаше всякакви хора, в града дори не са чували за такива хора — от пропили се и изгонени от университета студенти до бащи на семейство; от ловци, неразделящи се от оръжието, до разкайващи се рецидивисти. Време както винаги не достигаше; сроковете както винаги ги притискаха; хората както винаги бяха малко, така че не им беше до капризи; в работата се включваха и главите на семействата, и рецидивистите, и ловците, пък и самите те, двамата инженери и тримата техници. Правеха просеки, планираха трасето; пикетираха, нивелираха, правеха снимки на терена, ако трябваше, копаеха шурфи или мъкнеха тръби там, където кон не можеше да мине, или сандъци с геоложки проби, палатки, сандъци с инструменти, самуни хляб, захар, сол, брашно и булгур; ако беше възможно, оставаха по селата, ако ли не — разпъваха палатки и така мина година и още една, и още една. Съчов привикна с проучвателните групи. Работата беше тежка, но не беше сложна. Оказа се, че умее да работи с хората, излезе, че беше нелош организатор, вземаше на рамо най-тежкия чувал и поемаше пръв напред. Разбира се, неговият чувал беше не просто най-тежкият, а най-тежкият от ония, които той можеше да носи. Разбира се, някакъв си Дима Големия можеше да носи на своите широки плещи и самия Съчов заедно с чувала. Беше наистина чудно какви хора живееха там, далеч от градовете. Да, мислеше Съчов, чудно е все пак какви силни хора има. Виж, ако той беше толкова силен, щеше да стане световен шампион по борба, нямаше да пуфти, да се превива под четиридесет и пет килограмовия чувал. Но той се огъваше, вървеше, пот течеше по лицето, по очите, като тъмен облак около тях се виеха насекоми, кацаха по кожата, впиваха се, хапеха, смучеха, а те вървяха ли, вървяха.

Една година, че и още една, лято и зима, пролет и есен, север и северозапад, вологодски, костромски, карелски гори, архангелски блата. Трасета, площадки, мостови прелези. Бодлива хвойна, ароматна зеленина на брези, гумени ботуши до бедрата, подбити крака, триножник с теодолит, бръснене със студена вода, дни и месеци, месеци и дни, километри и стотици километри; Съчов — началник на проучвателен отряд; Съчов — помощник-началник на проучвателна група. Тяхната група е най-добра в института — постоянни работници, гарантирана дългосрочност на изпълнение на задачите, пътища, пътища, пътища… „А какво ще стане по-нататък — запита се той веднъж, — по-нататък?“ Той лежеше върху печката на овча кожа, очите му примижаваха, на двора задуха вятър, сухи снежинки се плъзгаха по застиналата земя. Катя, дъщерята на хазайката, седеше долу — до масата. Катя беше на шестнайсет години, учеше уроците си, къщата беше разтребена, малката й сестричка, успокоена, спеше. Катя седеше над тетрадката, прехапала малката си пълна устна, гърдите й бяха леко закръглени под тънкия пуловер. От мястото си Съчов виждаше малко красиво ухо. Катя беше много хубава. Съчов много й харесваше. Тя не можеше да се съсредоточи, лицето й гореше. „Какво по-нататък?“ — се питаше Съчов. Трябва да се прави нещо. Той чувствуваше, че тази работа го поглъща, тази работа нямаше да свърши, беше безкрайна, страната беше огромна, пътищата — малко, строителството вървеше бавно, работата щеше да стигне до края на живота му. Неговият живот ли беше това? На него ли беше отредена тази участ? Беше подходящ за този живот, но беше ли този живот подходящ за него? Вече беше почнал да отвиква от четенето, книгата не се задържаше в ръцете му след десетчасовите преходи, залови себе си, че започва да загрубява. Навярно това съвсем не беше страшно: той възмъжаваше, вършеше тежка мъжка работа, работата го каляваше, може би всичко вървеше така, както трябва, може би съмненията му са неоснователни и напразни. Напълно беше възможно да не се случи нищо ужасно, възможно е всичко да върви по предварително начертан път. Не е изключено именно на този път да го чака и неговото щастие: на следната година трябваше да му дадат самостоятелна група. Той би станал най-младият началник на група в института, би получил пълна самостоятелност, а има ли нещо по-хубаво от самостоятелността? Може би, мислеше си той, излегнат в приятна отмала, може би съдбата му е тук, до него, може би тя се нарича Катя, красивата Катя. Той си представя как ще станат мъж и жена, представя си нейното пропито от младост тяло и загрубелите й изпръхнали ръце. Вече се усещаше в нея ласкавост и нежност; от нея никога не би се разочаровал. Няма по-верни жени от тия тихи крайморки. За проучвателя това не е маловажно. Значи, ще бъде Катя… Катя. Значи, това ще бъде Катя. Определен е неговият път, ще си народят дузина деца, Катя ще прави пирог с морошки2 — къде ще намери тя морошки в града? Той ще потегля с експедицията, ще тръгва и ще се връща. Той ще бъде добър съпруг и добър началник на група; последното можеше да твърди напълно определено — това би било неговият връх. Той би останал вечен началник на група на тридесет, на четиридесет и на петдесет години. В проучвателните групи не може да стане нищо друго, защото началникът на група е подобен на господа-бога, който е началото и краят на всичко.

И тогава той разбра, че това не е неговият път. Този път беше прекалено прост и достъпен и следователно не за него. Бедната Катя! Тя все още си стоеше над тетрадката, мислеше за него, за Съчов. Той й се харесваше. Тя, разбира се, би се оженила за него, но докато тя мислеше за него, гледайки в чистата страница, всичко беше свършило. Съдбата простря ръката си над двамата и ги раздели. Не, няма да бъдат заедно, никога няма да бъдат, никога той няма да прегърне нейното здраво, стегнато, пъргаво тяло — те дори не бяха успели да се целунат, когато всичко беше свършено.

Това беше последната проучвателна група на Съчов. Той реши да смени течението на живота си. Като се върна, той напусна института и приключи с проучвателните работи. Достатъчно широкият му профил му даде възможност да усвои бързо инженерно-проектантската работа. Пътища се искаха не само в отделни райони. Страната се изграждаше, строежи се издигаха и растяха из всичките й краища. Градовете растяха, улиците бяха също като пътищата, а специалистът-проучвател бързо се ориентира във вертикалната планировка на градовете. Времето вървеше и носеше със себе си всичко, което е необходимо: от инженер той стана старши инженер. Тогава се оказа възможност и той се включи в кооперация, като потъна до уши в дългове. Нямаше време да размишлява — работа от тъмно до тъмно. След две години той разчисти дълговете, а след още една година го направиха ръководител на транспортна група. Цялата група се състоеше единствено от него. Но той се справяше и сам, работеше бързо и много и това не го уморяваше. Ако не се смята стрелбата с лък, той нямаше никакви особени работи, а отначало не вземаше насериозно и стрелбата.

И дните потекоха: на работа, от работа, на тренировка, у дома, той живееше сам, годините вървяха, имаше някакви девойки, но или той не беше подходящ за тях, или не подхождаше към тях, както трябва. Все още чакаше откровението. Животът все още приличаше на спокойна река, чието регулирано, отмерено течение успокоява. Времето минаваше край него, без да донесе никакви изменения. Понякога му се присънваше път, излизащ от гора или червеникаво блато, цялото в червените капчици на презряла клюква, понякога сънуваше Катя. Беше напълно лишен от поводи, за да роптае срещу съдбата. Пък и не роптаеше, защото беше човек справедлив. Той имаше всичко, което беше заслужил, докато в този прекрасен, в този неработен съботен ден, напълно свободен от всякакви задължения, той не се оказа изведнъж пред витрината на рибния магазин и не помисли за това, че няма да е излишно да установи защо съществува на този свят някой си Съчов и има ли в него нещо особено, негово, което да е необходимо за нечия жизнедеятелност. Засега всичко, което той вършеше, би могло да бъде направено от всеки друг човек. Засега той, Съчов, не беше индивидуализиран като личност, във всяка точка на живота би могъл да бъде заменен от друг човек — проучвател или инженер; той беше винтче, той беше капчица. Това, че беше капчица, още можеше да понесе, но това, че капчицата беше безлична… Ако веднъж бъде направен такъв опит, мислеше той, и покаже, че в него, в Съчов, няма нищо, което да е жизнено необходимо някому, е, какво, би било тежко, но справедливо. Бедата обаче беше там, че никой не можеше да направи такъв опит. И излизаше така, че сега той до края на живота си е обречен да се занимава с разработка на проекти за транспортните организации. Лошо ли беше това? Съвсем не. Беше лошо само за самия него: ами ако е седнал не в своя влак, чия би била вината и кого би могъл да обвини за това? Отново се възвърнаха съмненията му. Веднъж ги бе изпитал, когато лежеше на печката — сега печка нямаше. Тогава беше само на 26 години. Професията може да се изменя веднъж или дваж, но онова, което може на 26, не може на 33 години. И все пак съмненията оставаха. Искаше му се да разбере защо той… ах, как му се искаше да разбере това!

Не, той не роптаеше.

Искаше само да разбере — и толкоз. Най-трудното за него беше да се примири с ограничеността на съществуванието си. И Съчов изпитваше горчивина и досада, чувствуваше се толкова обиден, колкото и виновен, макар че не знаеше каква е вината му. И съвсем ясно му беше, че нищо не би могло да му послужи в този момент за утешение: нито гирляндите чуден кехлибар, нежно блещукащи от витрините на бижутерийния магазин, нито красивата девойка, застанала до вратите на бръснаро-фризьорския салон до висок младеж със спортна фигура в потресаващо изящно-грубо кожено мотоциклетно яке — нищо не можеше да го накара да забрави обидата, чувството за несправедливост, което изпитваше, застанал пред витрината на рибарския магазин, когато отново след онзи случай на печката, където това се случи с него за пръв път — отново възникна пред него въпросът за неговото, на Съчов, вътрешно предназначение. За това, доколко е оправдан и необходим животът му, като се изхожда от доказателствата, които биха могли да бъдат представени днес от него.

Край пивница „Кътчето“ бушуваше водовъртеж. Радостна тълпа се въртеше в огромните врати на фирмения магазин за колбаси. Съчов вървеше, обхванат от непонятна обида за своята съдба и за себе си, вървеше по въжделения път на свободата, а наоколо клокочеше животът. Слънцето се вдигаше все по-нагоре, въздухът се затопляше, във въздуха се носеше многогласната глъчка на огромния булевард, движеха се всевъзможни видове и размери автомобили. Човешкият поток ту го изпреварваше, ту със силата на прибоя се устремяваше срещу него; гръмко викаха продавачи, разпрострели своите сергии по необхватната дължина на булеварда. Чудно ли е тогава, че обидата не можа да го владее дълго, тя олекваше, изпаряваше се като етер от шише, което някой беше забравил да затвори. Той се успокояваше постепенно и заедно с обидата от душата му изчезваха съжалението и горчивината.

Това беше разумно. Милиони хора край него живееха спокоен, мирен живот, а този нормален човешки живот е наистина прекрасен и трябва да се помни това. Без него трудно бихме могли да си обясним смисъла на нашите дела.

Да, животът е прекрасен, макар че се случва така, че и просто добър не можеш да го наречеш: никой не е разбирал това така добре, както онзи древен тракиец, философ и музикант Орфей; стара история, древна като света. Той се спуснал в ада, в царството на духовете, за своята Евридика, за да я върне от вечния покой в пълния с болки и страдания свят. Движила го е любовта — искате да кажете вие, нали? Но тук нищо не противоречи на общата теза: да, да, любовта е движила нещастния Орфей.

Той пеел: „Загубих Евридика…“ Да, именно любовта, само че какво е любов? Нали това е и най-убедителното, най-съвършеното доказателство за това, че земният ни живот е непреходно прекрасен; иначе защо да се понасят толкова трудности по пътя на връщането към него?

Не, не поради лекомислието си Съчов забрави толкова бързо в този ден всички свои огорчения. Сам животът се разпореди с него. И в този момент, когато той се спря пред будката за лъскане на обувки, вече не се чувствуваше нещастен — все пак той беше оптимист по природа, макар че въпросът за избраността и предназначението все още оставаше открит.