Доказателства

7

Три продължителни изсвирвания — денят е завършил. Полето, живяло преди това с напрежението на последните изстрели, оживя, размърда се, заговори, зашумя: денят беше свършил. Стрелите от последната серия, неизмъкнати още, стърчат в щитовете. Още не е обявен резултатът за последната дистанция. Но вече се снема тетивата, лъкът се слага в калъфа, стрелите — в кутията; сега можеш да се отпуснеш, да се изпънеш, да дойдеш на себе си и да си поемеш дъх. Сега можеш да се огледаш, да размениш две-три думи. Сега вече няма съперници, а само приятели. Редом с нас е великият Остапчук, тук е Ося Финкелщайн (от сборния отбор на Съветския съюз) — накрая той може да сложи настрана проклетите спици, от които, изглежда, нервите се уморяват повече, отколкото от самата стрелба. Тялото лениво започва да усеща настъпващата умора, до късна нощ, дори и насън ръцете още стискат и усещат топлото дърво на дръжката. Вече няма възможност нещо да се поправи, поне за днес. Затова пък има възможност да се оплачеш от съдбата си и вече се чуват жалби: някой объркал мерника, някой не забелязал как в десета серия вятърът се променил, по тетивата на някого се развила намотката. Така е всеки път, това може да се случи на всеки. Всеки, пострадал днес, се изслушва съчувствено, защото кой знае кога ще дойде твоят ред да очакваш съчувствие за собствените си беди — може да се случи и утре. Това, разбира се, не са трагедии, а по-скоро трагикомедии. Но те се помнят и дълго още ще се припомнят в подходящи случаи: „Това се случи, когато се счупи новият «Хойт» на Лахтонен, нали помниш?“

Това наистина не се забравя.

Умората все повече и повече напомня за себе си. Едва сега всички си спомнят, че стрелбата е продължила повече от осем часа непрекъснато: започнаха в десет сутринта, а сега е вече шест. Всички са гладни, тялото боли, сякаш не са стреляли с лък, а са прехвърлили по няколко тона товари — впрочем нещо подобно са свършили.

Остава само да се изясни какво е направил всеки от тях. Въпросът е един и същ: „Ти колко заби?“

— Миша, ти колко?

— Двеста петдесет и три и двеста осемдесет и осем.

Не е лошо.

— Зайдниекс, ти колко?

— Двеста и четиридесет и двеста седемдесет и три.

Също добре.

— А ти?

Няма отговор. Всичко е ясно.

— А Витя? Момчета, колко има Остапчук на седемдесетте? Колко, а? Ех, и това…

Остапчук има триста двайсет и четири точки — повторение на световния рекорд. Впрочем затова е Остапчук, той може още.

— А как са чужденците?

— Засега по-долу, двама души в десетката.

— Ося! А ти колко завърза?

Но да подкачиш О. Финкелщайн не е лесно, той е невъзмутим, спокоен и казва:

— Спокойно, момчета, спокойно. Още не е вечер…

Вечер…

Това са игри. Това са детски игри за възрастни. Може би е достатъчно да вдигнеш рамене: възрастни мъже и жени, оставили семейство и работа, ходят по полето с молив в ръце и броят точките. Помислете само! Но за тези мъже и жени няма нищо необикновено в това. Като върви напряко през полето, Съчов слуша отвсякъде, отпред и отзад, отляво и отдясно: колко, колко, а ти, а сам на деветдесет, на седемдесет, колко? Е, това е клас, добре си.

Последното вече се отнася за него, за Съчов. Днес той е героят, към него се отнася така рядко навестяващият го късмет — е, дал е!

А какво е дал?

Дал е резултат. Резултатът наистина е висок, висок не само за него — Съчов, това е истински резултат за клас, за такъв той не е и мечтал: двеста седемдесет и шест точки на дистанция деветдесет метра, триста и четири — на седемдесет.

— Е, старче, даваш.

Старче! Съвсем идиотска дума, в устата си Съчов усеща вкус на прегоряло: „Е, старче, ти даде!“

Съчов само вдига рамене. Той върви спънато, уморен е, капнал е от умора, стомахът му се е свил от глад. Днес той е герой, станало е чудо — небесата са чули молбите му. Днес той показа резултат за класиране, няма лъжа, това е най-добрият резултат, който някога е показвал, той може спокойно да се гордее с този резултат. Особено ако забрави за миг, че освен него има и Остапчук, и французинът, и онзи висок слаб поляк с кръгло безбрадо лице.

— Е, ти даваш!

Тогава той вижда своя отбор, храбрата си разбита войска. В огъня на сражението той ги изгуби от погледа си. Те мислеха, че ги е забравил, това се виждаше по лицата им. По тях личи още, че няма да забравят това. „Струва им се, че съм се възгордял“ — мисли Съчов. И сега разбира — те са прави, той наистина ги забрави, да, те са прави. Той им казва: „Как е работата, момчета?“ — Това звучи като обяснение, то може да се разбере и така: Не се сърдете, случва се… Но никой не го упреква в нищо, никой не му казва нито дума. Това е по-лошо от всичко. Той също мълчи. Той знае, че не ще го упрекнат за нищо, той работи за отбора, но… Днес той е начело, високият резултат го отличава и… отделя. Това му е много неприятно. Той се чувствува неловко и стърчи, глупак с глупак, докато Вера не му казва през сълзи: „Е, защо стоиш? Седни!“

Това е прошката. Той се отпуска на изтъпканата трева, затваря очи и лежи неподвижно; до него плаче Вера. Тя плаче предпазливо, за да не се размаже гримът от сълзите й, и се бърше с кърпичка.

Трябва да вървят.

Те тръгват. На Съчов му се иска много да погледне на дъската с резултатите от първия ден. Много му се иска да узнае на кое място е. Не идват често такива случаи. „Добре ще е да се закача в десетката“ — мисли той. Двеста седемдесет и шест и триста и четири събрани дават петстотин и осемдесет точки. Дори не му се вярва, че този сбор е негов след първия ден, наистина е страшно много. Ако утре, продължава да мечтае той, на петдесет метра изкара двеста деветдесет и пет, то до резултата за най-високия клас — хиляда и двеста точки в единичен международен кръг — биха му останали всичко на всичко триста и петнайсет точки от тридесет метра. Мислено той вижда вече тези хиляда и двеста точки, изчислява наум колко точки трябва да получи във всяка серия и колко точки трябва да му донесе всяка стрела… Докато не се сепна. „Ех, брат — каза на себе си той, — какъв нахалник си. Как се замечта!“ Сега не е време за мечти, не трябва да мисли за точките, трябва сега да си почине, пък и утре не бива да мисли за точките, трябва да мисли за техниката, трябва да стреля технично, добре е, че така мина онази първа единица.

Той не приближи до дъската с показателите.

Освен всичко друго не се доближи до нея и защото би било нетактично заради приятелите. На въпроса: „А ти колко?“ — те не отговаряха нищо. Той също не може да им зададе този въпрос и изпитва необясним срам, сякаш е получил своите точки чрез измама.

А не е така.

Не е така. Той знае как постигна тези точки, а и те, ония, които вървят, сега редом с него, също знаят. Той тренираше като никой от тях, повече от всеки от тях, много повече. Цялата година той отдаде на тренировки. Тренировки и работа — ето как премина тази година. Той се опита и не можа да си спомни кога за последен път беше ходил на кино, ходеше само в Ермитажа на заниманията по средновековно изкуство. Това беше всичко. И все пак, все пак нещо не е както трябва: в това го убеждава постоянното чувство за вина. И наистина — кой може все така, ден след ден, без изключение, да посвещава своето време на тренировки — ден след ден, година след година. Той е сам човек, има право да разполага със себе си, пожела да ходи цяла година на тренировки и ходи. Но другите имат семейство, деца и се получава някакво неравенство, а всички се състезават на равна нога. Никой не се интересува можеш ли или не можеш да се откажеш от всичко друго заради тренировките, заради твърде проблематичната победа. Струва ли тя това?

Навярно струва. Иначе би било трудно да се обясни защо всички тези хора и самият той, заети от сутрин до вечер с работа, строители и механици, архитекти, преподаватели, художници и този говорител от телевизията, който крачи мрачно вдясно до него, или тази тук с разплаканите очи (гримът все пак се размаза) — физик-теоретик, всички те, забравяйки едва ли не всичко на света, си губят времето и парите, отказват се от толкова много неща и всичко само за това: дори и в неравни условия — да встъпят в борба, в която имат толкова малко шансове да се изкачат на пиедестала.

А може би те изобщо не се стремят да се изкачат.

По-рано той сам се убеждаваше в това, но едва сега разбра, че се опитва напразно да заблуди себе си: разбира се, не само заради участието в състезанията той беше прекарал стотици часове на стрелбището и на площадката, беше направил хиляди изстрели, поддържаше екипировка. Разбира се, той искаше да победи, беше нормален човек, мъжът трябва да е честолюбив, трябва да мисли за славата. Славата е крепост, която трябва да се превземе, не може да се завладее с хитрост или по някакъв обиколен път. Онзи, който иска да се изкачи на крепостта, трябва да разчита на себе си, на своето умение, мускули и воля. Крепостта не беше запустяла, тя беше заета от най-добрите между най-добрите. Тя беше недостъпна, почти недостъпна, защото от време на време се намираха юнаци, които я превземаха с пристъп. Това поощряваше другите: ако някой мъж може, мога значи и аз. Броят на смелчаците не намаляваше — някой отпадаше, някой отстъпваше, върхът изглеждаше толкова близък — още едно усилие, още едно, последното… Никога не ще се свършат хората, които искат да направят нещо необикновено, няма да се свършат, докато има крепости и върхове, които трябва да се превземат. Това се отнася до спорта точно в същата степен, както за всяка друга сфера на човешкия живот, която има свои върхове. С други думи, това се отнася до всички страни на нашия живот. И доста често щурмуването на непристъпните върхове започва още тогава, когато не разбираме добре какво правим всъщност.

Вероятно с тези разсъждения той подготвяше пътечката, по която би могъл при случай да притича в лагера на победителите, където навярно игрите бяха по-интересни. Той би могъл да каже за свое оправдание, че дълго време беше прекарал сред победените, но сега сам разбираше, че всичко това е само предлог. И тук отново се спря: за какво бяха всички негови мисли, когато рибата беше още в морето, а той приготвяше тигана. Той отрано се безпокоеше да оправдава свои постъпки, които още не беше извършил. Крепостта на славата се охраняваше доста добре и не можеше да се вземе с един удар, дори и да е сполучлив.

Така се въздържаше, така се увещаваше Съчов — не искаше да бъде нескромен. Вътрешното величие за него беше юзда, с която укротяваше така дълго дремещата прекомерна гордост, но можеше ли да насилва природата? Тази природа сега искаше съвсем друга рамка, която да не се състои от мрачна съсредоточеност и горестно изброяване на вече несъществени сега пропуски. И той не се обиди, когато забеляза, че е останал сам на масичката в ресторанта.

Това беше обикновен провинциален ресторант от такава категория, към каквато прикрепват за хранене пристигнали за състезания спортисти. Те се разполагаха по масичките полуживи от умора, можеха да ги хранят с каквото и да е — с по-завчерашни котлети и вчерашни супи. Те не бяха изгодни клиенти, не пиеха водка и коняк и плащаха с талони, с тях можеше и да не се церемонят, те можеха и да почакат. Отборът не искаше да чака, вместо борш и котлети си взеха шоколад и си отидоха, като оставиха Съчов. Те почувствуваха неговото настроение и без много приказки го оставиха сам. Той им беше благодарен. И изпитвайки по-раншния срам, същевременно изпитваше престъпно наслаждение от своето усамотение. То му даваше възможност да изживее сполетялото го кратковременно величие, което — той разбираше и приемаше това не без горчивина — все пак не беше от особено високо качество. Защото, макар че О. Финкелщайн, минавайки край масата му, вдигна два пръста, което означаваше, че той, Съчов, по резултата от първия ден е на второ място, въпреки тези два отдалечени дебели пръста Съчов трябваше да признае, че по отношение на истински великите дела, извършвани по това време в света, неговото величие, от което така се опиваше, изглеждаше доста призрачно, дребно и нищожно. Той беше само халиф за час и висотите, достигнати от него днес, вече му изглеждаха така мнимо значителни, както и ония, достигнати по стъпалата на служебната стълбица. Горните стъпала се скриваха в облаците, а той стоеше на земята. И това е всичко.

А може би все пак той не е прав? Нали неговото величие се изразява с цифри, точки. То може да се сравнява с нещо друго, което има същите показатели. Ако и това величие е глупост и лъжа, какво тогава да се смята за наистина значително? Способни ли сме за действително ценни дела или трябва да признаем, че всичко, което става с нас, е дребно и завинаги лишено дори от сянка на величие? И само затова ли, че се намираме както Съчов — просто на земята или, с други думи, много ниско.

Това третиране на въпроса е допустимо при едно условие: ако върху нас и нашите работи се хвърли поглед от космическите висини, хората изобщо не се виждат и животът им прилича повече на мравуняк. Обаче при условията на нашия живот на малцина е съдено подобно издигане над реалната действителност — може би само на силата на чистия дух, презиращ веществените обвивки. Всички останали — вие и аз — оставаме пленници на земното привличане. Затова и мерките ни трябва да бъдат други и не се ли обяснява с това непреходната ни любов към всичко земно?