Доказателства

6

На улицата беше ясно, а тук — хладно и тъмно. И тихо — никакъв звук. И само нещо шушнеше зад образуващите стена чертожни дъски, сякаш шумоляха мишки. Само че откъде толкова мишки — тишина и шумолене — шумолене и тишина?

Гласът на Елена Николаевна неволно притихна. Тя беше пълна с любопитство, но и озадачена.

— Няма ли никой тук?

— Тихо — шепнеше Съчов, — те са тук. Бъдете готови. Те са се притаили, сега…

И тогава се чу рев и хохот, Содом и Гомор или дявол знае какво. После за миг се възцари тишина — сякаш концертът вече бе репетиран и не се даваше за пръв път, после се разнесе учуден глас: „Погледнете кой ни е дошъл на обед“.

И после пак — някакъв колективен вопъл. Във въздуха явно лъхаше на канибализъм, Съчов видя, че Елена Николаевна сякаш примря, и реши, че вече й стига.

— Хей вие — викна той на ония, които шумолейки, се криеха в тъмнината, — стига. Дойдохме с Елена Николаевна при вас…

Хохот и вой.

— Лудница — каза Съчов в шумолящата тишина. Той знаеше ролята си като по вода, сърдеше се почти естествено, подаде на Елена Николаевна ръка и тя скочи на пода. — И ето тук, в тези естетически антисанитарни условия, тече живот — оплакваше се той и в гласа му звучеше разочарование. — А освен това какви са тези хора: его ги, крият се, никакви признаци на живот. Мерзавци с мерзавци. Забележете, че при всичко това те се боят от светлината и седят сами тихо в ъгъла. Там ви е мястото — викна той на ония безделници, — там ви е мястото, останете си там завинаги, деца на преизподнята, заклинам ви с магическите формули на Луцифер и Бегемот, дяволи на тъмнината, обричам ви на вечно мълчание, душите ви след безсмислен живот да идат в ада, докато аз, във висша степен достоен човек, ще се наслаждавам на рая.

— С Ева или с Елена? — заинтересува се някой.

— Какъв ужасен глас — каза Съчов, — нали сте съгласна? Това е Демянич. Добре, че не се вижда. Добре, че не виждате това лице, покрито със следи от всички най-позорни пороци. За себе си той мисли, че е добър и кротък — но кой, питам аз, съблазни келнерката Нюша от стол номер двадесет и три? А кой лиши от спокойствие продавачката в магазина за вино на ъгъла на булевард „Максим Горки“ с „Кировски“.

Те се хвърлиха от тъмнината към светлината като пирати на абордаж и разделиха Съчов от Елена Николаевна. „Ръчичката, позволете да целуна ръчичката ви“ — викаше един. „По рамото, по рамото, позволете ваша светлост“ — и те се спуснаха един към ръката, друг към рамото, пред ясните очи на Елена Николаевна се явяваха знаменитите обитатели на знаменитата стая номер седем на ателие номер едно в института „Гипроград“. В института те минаваха за нещо като запорожка сеч, свободни от всичко веселяци и драки, бачкатори с бачкатори, красота и гордост на първо ателие, срам и позор за първо ателие. Никой не знаеше да ги награждава ли за отличната работа или да им се кара за неуважението към архитектурния съвет в града, където пак бяха предизвикали скандал. Бяха им дали два месеца срок за участие в международния конкурс за застрояване центъра на Сантяго. Сега те прекарваха вечерите, съботите и неделите в ателието, бяха се заклели да натрият носа на всеки съперник и да получат първа награда. Те всички бяха по на трийсет или малко над трийсет години, бяха талантливи, честолюбиви, работеха като дяволи. Участието в конкурса не ги освобождаваше от постоянните им задължения. Началството, изглежда, знаеше какво върши, началството не беше вчерашно и знаеше от кого какво може да иска. Докато не завърши конкурсът, на ателието беше осигурен спокоен живот, което в края на краищата беше нужно на началството — тишина и спокойствие. Буйната стая номер седем е изолирана и неутрализирана, запорожката сеч — заета ден и нощ с работа, а тази работа — знаеше щастливото със своята гениалност началство, — тази работа щеше да бъде изпълнена на световно архитектурно равнище и точно в срок.

Оттук идваше и снизходителността, немислима на друго място, дори в рамките на „Гипроград“, без да се говори за някое друго предприятие с по-строг режим. Това изглеждаше чудно дори за неопитната в подобни работи екскурзоводка. Елена Николаевна оглеждаше с любопитство огромните рамки — те лежаха навсякъде — по масите, върху „магарета“, висяха по стените, стояха подпрени в ъглите. Навсякъде, където погледнеш, се търкаляха моливи, бои, шишета с туш, флакони с гваш, схеми и макети, купчини копирна и хелиографна хартия, а всред целия този Содом на чист лист ватманова хартия — пръстен от бледорозови колбаси и няколко бутилки…

Тук авторът прекъсва разказа си. Той замира от смущение, търси думи, за да се оправдае — търси и не намира, срам го е, мъчително неудобно му е. Какво е това — бутилки… Ръката вдига перото, за да впише след думата „бутилки“ чудесната и ликуваща дума „лимонада“ — и отново пада безсилна на масата. Уви! Това не било лимонада, дявол да го вземе — не съвсем педагогично възклицава авторът. Той предвижва възражения и упреци. Господи! Е, какво им струва пък да пият лимонада и да закусват колбаси. Упреците са съвсем справедливи; обаче Платон ми е приятел, но истината — повече — в бутилките имаше вино. И тук, щем не щем, се налага да дадем обяснение. Защото какво е това — бутилки… „Безобразие!“ — в гняв ще възкликнат едни и ще бъдат съвсем прави. „Неправдоподобна лъжа“ — ще кажат други и също ще имат право. Какво да се прави… Тук авторът вижда само едно оправдание, не — две: и двете са съмнителни и все пак… — първо, това става в събота, не в някаква „черна“ работна събота, а в най-свободната събота, това е празничен неработен ден, трудещите се от селото и града законно си почиват, още от петък вечерта са заминали извън града. Времето е подходящо за риболов, трудещите се спортуват по стадиони и спортни площадки, а който не иска, се разхожда семейно в извънградските паркове, посещава музеи и изложби, с една дума, възстановява своя трудов потенциал след напрегнатата трудова седмица. И ако биха се намерили такива — единици, единаци, разбира се, навярно и такива има, — които биха прекарали част от времето си пред чашка хубаво вино, то и те не биха били подложени на нашето гневно осъждане, защото, както справедливо е забелязал известният поет, жаждата на класата за водка не се задоволява с квас, следователно… Второто оправдание е, че тук става дума за не съвсем обикновен случай или по-точно за съвсем необикновен — за вчерашната скромна некръгла дата, рожден ден на един от сътрудниците: в работен ден не можеше да се отбележи, щом работите и така бяха твърде много. Въобще всичко това, разбира се, е чисто безобразие и никакво позоваване на това, че тук проектите се дават в срок или че качеството им е превъзходно, не служи за оправдание на споменатите по-горе бутилки.

Но засега — като изключение, с прискърбие, следвайки жизнената правда, следва да приемем този факт, че в неработен съботен ден в седма стая на ателие номер едно на института „Гипроград“ върху омазнен лист ватманова хартия лежаха едро нарязани парчета колбаси (цена две рубли и двайсет копейки) и няколко бутилки „Волжко крепко“, което, както е известно на всички, изобщо не е много крепко, затова пък обладава неоценими качества, като прекрасен рубинов цвят и рядка достъпност на цената.

Уместен въпрос — а къде е началството? Ръководителят на ателието, главният архитект, професионалната организация — накрая? Сещат ли се те, че подобен факт, както се казва, може да има място, дошло ли им е наум, когато са давали на бригадата от седма стая разрешение за достъп в служебното помещение за работа в извънработно време, могли ли са накрая всички споменати по-горе лица да предположат нещо подобно? И пак се налага да се подразделят отговорите на вечните (при увъртания) „първо“ и „второ“. Не, не са знаели. Не им е дошло наум. Не са предполагали. Но — и това се отнася еднакво както към честността на автора, така и към категорията на отговора „второ“: могли са. Да, могли са да предположат подобно нещо всички тези хора — и главният архитект, и профсъюзът, защо да скриваме, могли са да предположат. При това те са имали всички основания, нямало е и защо да предполагат, тъй като било установено точно, че съвсем наскоро по същия този повод не повече от месец преди това е имало, както се казва, анонимен сигнал. И тогава — колкото и да е неприятно да се признае това — цялата отговорност за невземането на мерки по сигнала легнала на раменете на ръководителя на ателие номер едно Иван Макарович Вертоносов. Неговите плещи не бяха много широки и беше трудно да се предположи, че ще понесат подобна отговорност. В конкретния случай тези плещи можаха да издържат. Въобще, гледайки на тесния в раменете и тих — съвсем не по началнически — Иван Макарович, беше трудно да се повярва, че има такава издръжливост, но тук се налага да повярваме на фактите: той беше рядко издръжлив — беше понесъл четири години война, бягство от концлагер, имаше повече рани, отколкото ордени, а ордени — повече, отколкото зъби; беше воювал във Франция и Италия, после в Югославия, беше партизанин, диверсант, командир на дивизия, комендант на град в Алпите, а когато свърши войната, беше на 24 години. След войната му се случило да преживее разни неща. Изменил беше много от възгледите си, но по отношение на едно не беше ги изменил и не можеше да ги измени — това беше отношението му към доносниците, най-лоши от които смяташе анонимните. В това отношение не можеше да направи нищо със себе си дори и да би пожелал. Но като че ли и не искаше. Във всичко останало той беше мек и деликатен човек и ако това не би звучало оскърбително, би било съвсем уместно да кажем, че беше либерален — кой знае, може би от партизанския живот и концлагера той беше извлякъл непоколебимо доверие в тържеството на доброто в човешката душа. Само към едно беше педантичен до жестокост — към умението да държиш на думата си: сроковете за предаване на проекта бяха за него свещени както черният камък Кааба за правоверния мохамеданин. Планът беше за него закон. Точното спазване на сроковете и качеството на работата служеха като пропуск за неговата добра душа. Към качеството той предявяваше най-немислими изисквания, тук той беше безпощаден — в името на справедливостта трябва да кажем, че почти не се налагаше да проявява тази безпощадност. Затова във всичко останало беше толкова мек, толкова търпелив; някои го смятаха за прекалено мек, мнозина мислеха, че е извънредно търпелив, пък трети се опитваха да го насочат към правия път — това бяха онези, които смятаха мекотата за слабост. Те мислеха съвсем иначе, искаха да го предпазят, изпълнени с най-дружески намерения. Целта им беше да отворят очите на началника на ателието (това било още в началото на пребиваването му на поста началник, Съчов още не работел в ателието). Човекът отишъл при началника, изпълнен с най-чистосърдечни намерения, но се случило нещо странно. Очевидно Вертоносов не бил разбрал всичко или не бил оценил чистосърдечността му, а може би не е искал да му отварят очите. Доброжелателят изказал подозрението си, бдителната му реч се леела бързо, процесът на отваряне на очите по начало протичал нормално, след това този процес се забавил, речевата машина забавила ход, почнала да боксува и след това спряла. Чистосърдечният човек гледал отначало началника на ателието с известно недоумение, после с известен страх. Началникът не вдигал очи, седял мълчаливо, почервенявал, челюстите му се движели конвулсивно, адамовата ябълка се повдигала нагоре и се спускала, мълком той преглъщал невидима буца. После заговорил и гласът му бил като бодлив тел. Той казал: — „Махайте се!“ — и преглътнал пак, а ръцете си държал зад гърба, сякаш се страхувал, че ще престанат да му се подчиняват. Той дори сякаш потрепервал, гласът му също потрепервал. После вдигнал поглед и човекът, дошъл да му отвори очите, се стъписал от израза на тези очи. — „Разбрахте ли“? — попитал Иван Макарович. — И като не последвал отговор, заеквайки, той казал: — „Ма-хай се от-тук, в-вън!…“

— К-к-къде? — също заеквайки, попитал обърканият доброжелател. Той съвсем не бил готов за такъв обрат на работата. Той бил инженер с двадесетгодишен стаж. Бил уважаван човек, това било възмутително, той дори искал да протестира гласно. Но точно тогава Иван Макарович станал и като се приближил съвсем близо до него, казал накъде именно да се махне… Във всеки случай това място било извън пределите на ателието.

Никой нищо не чул, никой нищо не видял, доброжелателният член на профсъюза напуснал службата по свое желание, обаче този разговор по някакъв чуден начин — иначе не може да се обясни — станал широко известен. Броят на доброжелателите рязко намалял и настъпил мир. По негласно решение случилото се беше сметнато за печален инцидент. Животът в ателие номер едно отново заприлича на река: единият бряг на реката беше срокът за предаване на проектната документация, другият — качеството на работата, повърхността на водата беше равна и гладка за всеобщо добро, а премиите се сипеха като звезди в звездопад. И ако сътрудниците от другите ателиета тичаха сутрин на работа, страхувайки се да не закъснеят и по такъв начин да хвърлят сянка върху себе си и върху престижа си, сътрудниците от ателие номер едно тичаха двойно по-бързо: ако закъснеят — това означаваше да нанесат удар върху престижа на Иван Макарович, а понеже самият Иван Макарович никога не ги укоряваше за закъсненията и не окачваше никакви черни списъци, наистина се налагаше да се бяга с всички сили; грехота беше да подведеш такъв човек — по този повод нямаше никакви разногласия и тогава, щеш не щеш, краката ти се спускаха да тичат и секундната стрелка оставаше винаги засрамена.

Началникът на ателието не пречеше и не протестираше също, ако някой от сътрудниците искаше да остане след работа, да постои час-два, да завърши онова, което не му се беше отдавало цял ден, да си провери мислиците, да си обсъди вариантчето. И макар че и тук може да се предположат възражения от страна на онези, които така разпалено се възмущаваха за недостойното появяване в работното помещение на бутилки и колбаси, — тези възражения ще имат в дадения случай съвсем друга основа. Защото забелязвано беше неведнъж, че у най-ревностния от пуританите и блюстителите на нравствеността по-рядко се мярва нещо, което изисква дообмисляне след работа, отколкото у другите. Пуританите се отнасят към своите права с голямо уважение, което се изразява в стриктната им работа от толкоз до толкоз. Пък ние в името на истината твърдим, че желаещите да останат и оставащи без всякакво принуждение в ателие номер едно бяха не съвсем малко: неведнъж и не дваж до късно светеха прозорците, които гледаха към зелената поляна на крепостта.

Ето какво място беше стая номер седем, където работеше Съчов като ръководител на транспортна група. Ето къде той по измамен начин — ах, мили мой Балтазар, ах, каква среща на крепостния вал, и т.н., и т.н., знаем ги ние тези работи! — отмъкна бившата екскурзоводка Елена Николаевна, жена на неизвестния доктор на техническите науки. Трябва да се предполага, че докторът на науките е твърде достоен човек, Елена Николаевна трябваше по право да стане най-хубавото украшение на дома му и едва ли той подозираше в тази минута с какво се занимава неговата скромна и винаги сдържана жена.

И добре — ще добавим ние вече от себе си. — И много добре, че не подозираше. Добре, че сега беше надалеч, занимаваше се със своите важни работи и нямаше възможност да надникне в прозорчето на първия етаж на един от развалините на старата крепост; едва ли би му се понравило това, което би видял там. Възможно е дори да загуби спокойствието си, с което да причини щети на науката. Добре че той не виждаше в тази минута своята очарователна жена — тя беше очарователна както преди, беше още по-очарователна от всякога, никой не би й дал нейните тридесет години и съвсем не приличаше на порядъчната съпруга на достопочтения доктор на науките. Тя приличаше на пакостник, попаднал неочаквано сред скитащи комедианти. Животът разкриваше пред нея нова, неочаквана страна, тя се отдаваше на този живот цялата, с цялата си душа. Тя беше щастлива и не се стараеше да го скрива. Тя възсядаше „магаретата“ от рамки, в едната си ръка имаше огромен, комат хляб с колбаси, а в другата ръка — чаша „Волжко крепко“. Ярки пурпурни петна горяха на обикновено бледите й бузи. Едва ли тази чаша беше първата, а твърде вероятно е да не е била и втората. Стая номер седем посрещаше гостенката си с присъщата на стаята сърдечност. Стая номер седем беше винаги спокойна мъжка обител, нашествието на бившата екскурзоводка нарушаваше плавното течение на мъжкия живот — внезапното нахлуване на марсианец не би произвело подобна суматоха. Тишината беше нарушена, уединението беше невъзможно, „магаретата“ с Елена Николаевна станаха център на въртенето на вселената, а вселената се стараеше с всички сили. Всеки от обитателите на тихата килия чувствуваше върху себе си известна отговорност, която беше трудно да се определи с думи. Те бяха мъже и приятели, всякога и във всичко рамо до рамо, един до друг — какво би могло тогава да бъде най-първото им задължение и отговорност, освен да се покажат кавалери във възможно най-галантната форма.

С това именно се заеха, кой както умееше и както смяташе за възможно. Демянич говореше неясно и многословно, многозначителна загадъчна мъгла обгръщаше ситуациите, за които той можеше да споменава само с намеци, а отгоре, над мъглата, се издигаше и изчезваше нещо съвсем поразително. Намеците за съблазнената продавачка той отхвърляше категорично, това били кални инсинуации, породени изключително от завист, след това той реши да попее и с цялата си решителност запя на италиански. Песента се наричаше „O, sole mio“. Това беше неаполитанска песен. Страст изпълваше певеца, гласът му трепереше, разнасяше се, гърмеше и застрашаваше да разруши стените на двестагодишната гранитна твърдина. Другият обитател на стаята беше Лев Давидян, потомък на древен род. Той беше изгряваща звезда на архитектурата; изгряващата звезда беше два метра висока и напомняше Антиной. Потомъкът на арменските князе леко и уж случайно демонстрираше силови номера, жонглираше с двупудови гири, усамотен в далечния ъгъл, и жонглирайки, хвърляше на Елена Николаевна погледи, способни да разтопят и невския гранит. Елена Николаевна не оставаше равнодушна, нежна руменина аленееше по бузите на Лев Давидян като зората на изток. Третият беше великият икономист Б. Зеленцов. Той беше магьосник и чародей. С цифри в ръце той можеше да докаже всичко, каквото пожелае, а още по-големи бяха успехите му, когато нямаше цифри. В него се криеше необикновен фокуснически талант, навярно беше роден за арената на цирка. Беше елегантен като английски принц-консорт, вършеше чудеса пред очите на всички — „само веднъж, по желание на публиката“. Навън беше август и Б. Зеленцов с небрежно движение на ръката извади от своята крокодилска — от истински кубински крокодил — чанта с размер на малка пещера, августовския брой на списание „ВОГ“, „ВОГ“ — законодателя на модата, последни новости, парижки шик, фирмата „Диор“ предсказваше увеличено търсене на самурени палта, брилянтите отново излизали на мода, а търсенето на изумруди малко намаляло. Елена Николаевна насмалко не падна от „магарето“, където трябваше да пази равновесие. Всичко, което препоръчваше, проповядваше, вещаеше и предсказваше списанието „ВОГ“, беше абсолютно необходимо за всяка уважаваща себе си жена и списанието веднага й беше подарено. Архитектът Анатолий Иванович Швед също беше тук. Той не умееше да жонглира с гири, не можеше да изнамира новини за парижката мода, но беше магьосник в света на научно-техническата информация. Той знаеше всичко, което може да се знае: бащиното име на майката на Чърчил, състава на мисията на Червения кръст в Габон, стойността на варел ирански нефт на нюйоркската борса. Знаеше седем езика, между които корейски и фински, гледаше Елена Николаевна иззад дебелите стъкла на очилата си с ненаситния поглед на тридесетгодишен праведник и чакаше да дойде неговият ред да завоюва нейното внимание с дълбоко аргументирана импровизация относно причините за изменяне стабилността на златния паритет.

Всичко това ставаше едновременно: пеенето на неаполитански песни, мяркането на гирите, блясъкът на гланцираните страници на „ВОГ“. Във въздуха звучаха самохвалство и буфонада, в ъгъла продължаваха цирковите номера. Само двама души не вземаха видимо участие в тържеството — косвеният негов виновник Съчов и най-добрият му приятел Татишчев. Този Татишчев беше номиналният отговорник на стая номер седем. Той беше главен архитект на проекта, с което много се гордееше. Според Съчов той имаше с какво да се гордее и без това. Ръководителят на транспортна група Съчов не беше специалист, той във всичко беше дилетант, но в Ермитажа беше ходил, знаеше Руския музей като петте си пръста, а пък по албуми — галерията Уфици и Мюнхенската пинакотека, и музея „Гугенхайм“, да не говорим за Лувъра и Прадо, за това не жалеше пари. Значи, все пак нещичко беше видял и можеше да съпоставя и да прави свои изводи. И изводът беше такъв: приятелят му Сергей Татишчев е гений. Съчов повярва това, когато видя рисунките на Татишчев: те бяха покрити с прах в стаичката, която онзи държеше под наем в Купчин. Татишчев не беше свидлив, той подаряваше работите си на ония, които му бяха близки. Съчов също имаше няколко негови рисунки с перо, въглен и гваш, две монотипии и три сангини, сложи им рамки и ги окачи по стените. Ако би имал пари, би купил всички рисунки на Татишчев. Той му завиждаше, сърдеше се на неговата небрежност и беше готов на всичко за него. Той дори прочете целия Томас Ман и завърши отдавнашния им спор, като призна, че Томас Ман пише не по-лошо от Хайнрих…

Той седеше до Татишчев и очарован наблюдаваше как от безсмисленото на пръв поглед преплитане на дебели и тънки въгленови линии се очертава (не, поправи се сам, не се очертава, а израства) тясното и слабо лице на мъчително позната нему жена с късо подстригана коса и странен поглед на едва разногледите си очи. Татишчев нанасяше линиите си, от време на време хвърляше на Елена Николаевна остър и проницателен поглед, отново поглеждаше към картона и мърмореше нещо под носа си. Изглежда, това беше одобрително мърморене — така поне се струваше на Съчов. Татишчев все още поглеждаше със свити очи към Елена Николаевна и отново ги спускаше към картона. Елена Николаевна се смееше звънко, въртеше глава, слушаше лекцията за златния паритет, а на картона тя беше тъжна и толкова красива, че Съчов едва не заплака. Той гледаше картона, гледаше и гледаше, после поглеждаше Елена Николаевна и лицето му се опъваше от напрежение. Елена Николаевна му се харесваше повече от всякога. Тя му кимаше от тайнствена далечина… а и Татишчев го погледна и прошепна: „А, та ти я желаеш — каза той, — и май наистина не си спал с нея“.

Съчов само се дръпна. Той не обичаше да се говори така — тези думички той не желаеше да слуша от никого. Татишчев беше най-добрият му приятел, на никой друг Съчов не би позволил такива неща. Сухият му отговор издаваше неговото вътрешно недоволство. С думи това не можеше да се обясни; желание — това е само дума, тя нищо не обяснява. Тя не обяснява защо там, вътре в него, нещо се свива; това нямаше нищо общо с физиологията. Хората могат да спят един с друг и да бъдат безкрайно далечни и чужди. В главата на Съчов се блъскаха някакви възвишени мисли, в тази минута той не мислеше за прегръдки и по това, което отговори на Татишчев, той показа, че за това изобщо не се беше сетил. „А това пък за какво?“ — учуди се Татишчев. Той наистина не разбра всичко от обърканите обяснения на Съчов. Жените много не го интересуваха. Той не признаваше онази мистична мъгла, с която обикновено се забулваше въпросът за половите отношения. Той беше земен човек, не усложняваше излишно простите неща. Харесваха му красивите жени, харесваше му да ги прегръща, природата беше измислила това и всяко усложнение му се струваше извращение на естествените основи на природата. А Съчов преплиташе към този прост въпрос някакви принципи, които звучаха на Татишчев неубедително. От една страна, Съчов признаваше, че Елена Николаевна му харесва, и това беше понятно, по-нататък следваше една бъркотия от понятия като „дружба“, „безкористно преклонение пред красотата“, „братско отношение към жената“ и „кристална чистота на помислите“. Татишчев слушаше внимателно, ръката му нанасяше на картона последните щрихи, той мислеше, че ако съществуваше действително кристалната чистота на помислите, тя би довела най-бързо до изчезване на човечеството. Той очакваше Съчов да се откаже от своите галиматии. И когато се убеди в противното, каза му съвсем недвусмислено, че ако всичко, което Съчов плещи, е истина, той е просто дръвник…

Но в тази минута Съчов вярваше свято във всяка своя дума и гледайки Елена Николаевна, която ласкаво му кимаше от „магарето“, с умиление и дори с някакво гордо себеотрицание продължаваше да убеждава — сега вече самия себе си — колко чисти и непорочни са намеренията му. И едва в онзи момент, когато от живата жена премести погледа си върху сивия картон, едва тогава в него започнаха да се прокрадват съмнения. И тогава някъде дълбоко в себе си той усети горещи и тревожни тласъци, подобни на далечно предизвестие за катастрофа — така странно сладострастно и нежно-жестоко стана това лице, тайнствено явило се пред очите му под черните щрихи на въглена.