Доказателства

10

Опознавайки другите, не опознаваме ли така самите себе си, въплътени в другия, по-достъпен за наблюдение образ; по такъв начин се навеждаме над водата и нейната меняща се повърхност показва собствения ни образ, но мъничко изменен. Но и това малко изменение е достатъчно, за да се появи на повърхността всичко, старателно и тайно пазено от нас.

Но какво пазим в себе си? Какви съкровища се крият в потайнините на душата ни — скъпоценни камъни или прах и пепел? И какво представлява нашата памет — не оная, от която всеки ден се ползуваме утилитарно и просто като ключ на пощенска кутия, а оная, другата, истинската памет, която помни наистина всичко — какво представлява тя, ако не същото онова скривалище, в което може да се намери всичко, което ни е нужно и еднакво може да ни прослави и погуби? Има ли на света човек, който с чиста съвест не би се побоял да измъкне от тъмнината нещо от онова, което години наред събира в това скривалище? Има ли някой, който да пожелае животът му, такъв, какъвто е всъщност и известен докрай само нему, да стане известен и още някому?

Такива вероятно няма.

Да разровиш старото — това е непочтено, понякога направо опасно занимание. Но то е необходимо за онзи, който наистина желае да опознае себе си непосредствено от самите извори, а след като се опознае, да разбере причините за своето днешно величие или падение. Какво би могъл да изрови, какво би могъл да узнае за себе си Съчов? Наистина сутринта, напуснал обетованата земя и разделил се на ъгъла на улица „Астронавтска“ с Елена Николаевна (пристъпвайки плахо, залитайки, тя влезе във входа на своя дом и вече изчезвайки от неговото зрително поле, трепнаха — сякаш ей сега щеше да се върне — нейните тесни рамене под тъмновишневия жакет… но не, не се върна), застанал неподвижно и загледан след нея с насълзени от напрежението очи, Съчов все още беше там, горе, на широкото и твърдо ложе, сковано от дъски, редом с тази, чиито непокрити с нищо рамене бяха до него, под ръцете му. И нейните думи, онези, които го принудиха да се реши изведнъж и да измъкне от забраненото досега скривалище своето разбъркано минало, думите, които като заповед за помилване възвръщаха човека за живот. Бяха ли казани тези думи? По-точно, бяха ли произнесени те на глас или това беше случай, когато ухото долавяше произнесени с едва помръдващи устни думи, а може би и със съвсем непомръдващи? Но тогава редом с тях имаше и други думи. И тези други думи бяха като нож на гилотина, като закривено и безчувствено острие, спускащо се надолу при най-леко, незабележимо движение. „Няма да се видим с теб никога вече“ — тези думи бяха произнесени и колкото и да се опитваше с цялото си същество да ги отхвърли или да им придаде някакво друго тълкование, не можеше и не можеше. Оставаше само един изход — да се разруши, да се неутрализира или поне да се спре тяхното действие; ето тогава в отчаянието си той разкри пред нея, а едновременно с това и пред себе си цялото съдържание на занемареното и забравено скривалище. Тогава именно започна да разравя старото, опитвайки се да намери в него нещо, което да послужи като причина да отсрочи произнесената присъда.

Сега всичко, разказано от него през нощта на Елена Николаевна, му се представяше в друга светлина. Но тогава, в тъмнината, той вероятно чисто инстинктивно се опитваше да въздействува на най-отзивчивата от струните, винаги обтегната в напрегнатата женска душа — струната на съчувствието. Иначе защо би си спомнил изведнъж за малкото момченце, лежащо в голямото студено легло и гледащо в немигащата синкава светлина на нощната лампа. Той си спомни за това и отново — за пръв път през последните тридесет години — видя всичко с очите си: малкото момченце, което се страхуваше. Страхуваше се и тъгуваше самичко сред белите, по-точно синкави от светлината на нощната лампа легла на всички ония, които в събота и неделя се прибираха по домовете при родители и роднини. А момченцето, лежащо на тъничко клъбце в прекалено широкото за него легло, нямаше родители.

Не се ли породиха тук у него страхът и неувереността в себе си — двата звяра, с които той с непостоянен успех трябваше после да се бори през целия си живот, до тоя час, като ту побеждаваше, ту претърпяваше поражение. Страхът и неувереността се раждаха от странните звукове, долитащи иззад плътно затворените с щори прозорци, усилваха се от тревожната неразгадаемост на сенките, беззвучно пълзящи по стените, и от странния блясък в очите на надвесената над него дежурна лелка, от която лъхаше едновременно на вино, тютюн и одеколон, а може би най-много от думите: „Горкичкият, горкичкият!“, от едрата хладна ръка, поставена върху челото му. Много по-късно той разбра значението на това „горкичкият, горкичкият!“. Тогава той разбра и друго: че надеждите да види ония, на които дължеше живота си, бяха напразни.

Помнеше ли ги? И да, и не. Той смяташе, че ги помни, и жал — към себе си или към тях — стискаше гърлото и пареше очите му. И макар че с разума си разбираше, че не може да ги помни, първоначалната увереност на чувствата тържествуваше над доводите на разсъдъка и той, вглеждайки се в избелялата любителска снимка, ги виждаше и ги помнеше живи.

Какво още пазеше неговата памет?…

Чудати бяха тези дреболии, така ясно отпечатани и съхранени три десетилетия. Например той помнеше пумпала, въртележката в червено и синьо, която веднъж му бяха подарили за Нова година… само че през коя година — четиридесета или четиридесет и първа? Тогава беше или на пет, или на шест години. Беше затворено дете, но лесно се привързваше. И сестрата, оная същата, подготвяше документите, за да го осинови. Но нещо се случи след това, тя изчезна от детския дом и той никога не успя да узнае каква бе участта на оная, която в синята светлина на нощната лампа стоеше над него, поставила на челото му своята хладна добра ръка, и ронейки неясни, нетрезви сълзи, повтаряше „горкичкият, горкичкият!“.

Пълен смут владееше Съчов, когато, гледайки съсредоточено в тъмния отвор на главния вход, в който преди няколко минути влезе Елена Николаевна, той се поддаде на спомените си. В нещастната му глава цареше хаос — тук бяха и спомените за прекалено широкия креват, в който („горкичкият, горкичкият“) лежеше малкото момче, метнало върху очите си сиво одеяло. Тук беше и споменът за странния стенещ вик и само като намек, като слаба пълзяща сянка — отзвуци на невероятните, подобни на богохулство думи, произнесени преди няколко часа — всичко това на фона на тъмната празнина на главния вход, в който току-що бе изчезнало цялото му минало — и далечно, и близко. Всичко това се поместваше едновременно в него. Но при това чувствуваше, че остават още непопълнени кътчета, защото колкото и да беше погълнат от своето минало, далечно и близко, колкото и да приковаваше поглед в главния вход, все пак успя да погледне часовника и с трезв, делови разсъдък, какъвто не би трябвало да му е останал след миналата нощ, да забележи, че до излитането на самолета остават не повече от три часа; и тогава мисълта за излитането повлече след себе си някаква друга практическа мисъл, а след нея трета, четвърта… и ето вече в мислите му започна да се образува нов, изместващ всичко друго слой…

Тогава се обърна и тръгна… тръгна… малък човек, разкъсван едновременно от няколко слоя на времето, както някога престъпникът е бивал разкъсван от тичащи в различни посоки коне.

Но той не беше престъпник, а жив човек. И ето тази способност да остава в три различни времена и да мисли едновременно, без всякаква логична връзка за толкова различни предмети — за жената, казала „никога вече“, за момчето в огромната стая, залята от студена синя светлина, и за самолета, който щеше да се откъсне от земята след три часа и нещо (без да се споменава и още по-големият брой дребни и извънредно дребни по значимост или по-точно по незначителност подробности) — тази способност огорчи Съчов, в нея той видя образец на бездушие и жестокост, които се определят изцяло с думата „практицизъм“, а оттук пък следваше, че качеството, което той така не харесваше у другите, беше присъщо и на самия него в пълна мяра.