Доказателства

16

И ето, той тръгна отново по утъпкания, добре познат път. Но това съвсем не е пътят на свободата, който му позволява бавно и замислено да минава дългото разстояние по радващите душата му места. Не — това е тясно ограничената пътека, по която не може да кривне встрани. Бегом, бегом, надолу, нагоре и пак бегом и едва пред старинния портал с ясно издълбаната на него дата — 1740 — се забелязва запасът от време, равен на две минути, когато е достатъчно една и половина. Тогава той забавя тичането и се слива с общия поток от колеги, отмерващи бърза стъпка по нащърбените каменни плочи.

Да, сега той съвсем не прилича на героя, който вчера стоеше на почетния пиедестал, притискайки към гърди цветята под знамето на своята страна, вдигнато в негова чест. Там беше един човек, тук — съвсем друг, без да говорим за знаме, каквото тук нямаше изобщо. Промъквайки се край портиерната, другият човек отива надясно, окачва на закачалката шлифера си, а после влиза в дълъг коридор, където по навик вдъхвайки дълбоко, стоят вече облегнати на стената първите пушачи, които жадно гълтат синия дим и обменят най-спешните, нетърпящи отлагане дори до обедната почивка новини. Тук той кима с глава наляво и надясно; правеше това всеки ден през всичките последни години и понеже неговото отсъствие, продължило по-малко от седмица, не беше дори забелязано, появяването му също не предизвика никаква реакция. Всичко беше точно така, както вчера, по-завчера, оная седмица, преди пет, десет, а може би и двайсет години: бавно се сваляше от рамките копирната хартия, бавно се нанизваха тъмните сатенени наръкавници, преразказваха се научените вчера вицове, остреха се моливи… Някой искаше да отвори прозореца, друг възразяваше, хлопваше врата, вдигайки от масите моливните отпадъци и местейки листовете хартия, звънеше вече телефонът, чуваха се прозевки, пукаха изпънати стави. Жените с неодобрително подозрение се гледаха в малките джобни огледала, а сладкият мирис на пудра гъделичкаше обонянието. През цялото огромно помещение се разнесе първият вик: „Гуляева, на телефона…“ С една дума, всичко беше така, сякаш на земята не можеше да се случи нищо, което би могло някак да разколебае и разбуди обичайното течение на тукашните работи. И, разбира се, не е по силите и на подвизите на Одисей, който така удивително приличаше на самия Съчов в неговите тревожни нощни съновидения. Пък и сам Съчов, внезапно поумърлушен, не без ловкост лавираше между огромните рамки, разпрострени в най-своенравен ред, научавайки по пътя последните новини. Някакви сведения, твърде различни, се носеха от всички страни, но за него — за това, къде е бил и какво е правил — нито дума. И едва когато, влизайки във втория коридор, като свърна наляво, наляво и пак наляво, накрая отвори своята врата, едва тогава се почувствува у дома си и въздъхна дълбоко, което в различна степен можеше да се сметне както за въздишка на разочарование, така и на облекчение.

Първият, когото видя, беше Сергей Татишчев. Все такъв закръглен и снажен, с подпухнали очи и уморено лице, той беше седнал на един кривокрак стол. Демянич, когото и тази сутрин бяха преследвали някакви моми, разказваше за това събитие крайно възбудено, като размахваше ръце и силно движеше адамовата си ябълка. Зърнали Съчов, двамата се понадигнаха, вдървиха се за миг, но веднага се опомниха, защото не бяха от хората, които дълго се оставят в такова състояние. Тогава се разбра, че двамата вече знаеха за подвизите на новоизпечения герой. Татишчев, примижавайки, предложи да викнат „ура“, но предложението не беше прието. Друга работа беше Демянич, не като Татишчев. Той беше солиден човек, положителен и сериозен. Потривайки ръце, с особено тържествен израз той поздрави Съчов с успеха, а после, гледайки някак встрани и надолу, скромно предложи своите услуги — би могъл да притича за нещо, понеже беше съвсем невероятно да не бъде отбелязан подобен успех.

— Трогнат съм — каза Съчов. — Много.

След няколко минути Демянич, като промъкна костеливата си фигура през прозореца, вече тичаше пъргаво в утринния хлад. Съчов се залови за чертежите си, успели за една седмица да се позапрашат. След това подостри молива и накратко разказа на Татишчев за всичко случило се.

Обедната почивка се промъкна сред многото работа. Заявлението за едномесечен отпуск за подготовка и участие в световното първенство, както се казваше в ходатайството на Комитета за физкултура и спорт, се намираше вече при секретаря; чертежите и схемите, които се отнасяха до транспортното развитие на град Красногорск, бяха приведени в относителен ред; що се отнася до доброволната мисия на Демянич, тя се увенча с пълен успех, в чест на което бяха произнесени съответствуващи на събитието речи, тостове и пожелания. През време на обеда те продължиха да работят; Съчов нахвърляше „детелината“ — транспортното решение на две нива. Демянич се връщаше постоянно към утринното си приключение и редеше на макета малки небостъргачи от пенопласт. Татишчев нанасяше гваш по копирната хартия.

— Съчов, а, Съчов — каза той внезапно ни в клин, ни в ръкав.

— Е, какво — обади се Съчов, движейки пергела. — А?

Но Татишчев пак се залови със своята копирна хартия.

И едва след пет минути измъкна изпод масата магнитофон и като промърмори нещо неразбираемо, натисна клавиша. Нещо засъска и замлъкна. След това се раздаде музика, музика на живот и смърт, реквием…

— Тихо — каза Татишчев.

Съчов го гледаше, намръщен от напрежение. Лицето на Татишчев с вече неусмихващи се пухкави вежди, започна да се оттегля в неясна далечина, служейки като фон, като екран, на който Съчов видя нещо отдавна забравено: просека в сърцевината на задрямалата северна гора и палатка в просеката, подобна на несигурна малка лодка, загубила се в безкрайното зелено море, под тъмносивите облаци, гонени стремително от студения вятър; жълтеникавосива брезентова завеса, готова да се откъсне и полети, а под тази завеса — четирима уморени мъже, лежащи във влажни спални чували от сплъстен памук на саморъчно направени нарове, опитващи се да се сгреят до настъпването на следващото утро, когато ще трябва да излязат от затоплилите се през нощта топло-влажни чували и нахлузили студени гумени ботуши, да вървят отново час след час из гората. Но докато лежаха, можеше и да не мислят за това и те не мислеха, а лежаха без желание и мисли и трещеше от овлажнелите батерии транзистор, който ги остави безучастни дотогава, докато не прозвуча тази същата музика и не бяха произнесени тези същите думи:

Той не можеше да предаде оная тръпка, която го обхвана при тези думи; започна да се вдървява, краката му се сковаха, сякаш замръзнаха. В този миг, като изключи магнитофона, Татишчев се обърна към него:

— Ти чу ли? „Правда — на земята“, разбра ли?

И Съчов разбра. На земята — ето къде е ударението, логическото ударение, смисълът на всичко — на земята. Тук беше солта, най-главната мисъл, тук беше утвърждаването и заедно с това удивлението… всички казват, няма правда… на земята — и се учудват: как така? И отново Татишчев:

— Сега тук ще има пауза — разбра ли защо?

Като застина още повече, Съчов отново разбра — да, тук е необходима пауза, която е размисъл и наполовина съжаление, неозначено докрай свиване на рамене, своеобразно „защо“, което е долетяло до него от друго време. Казано иначе, човешкото състрадание за предвечната и трудно отстранима несправедливост в отношенията между нищо неподозиращия гений и всичко разбиращото злодейство. „Всички казват“ — след това пауза; свиване на рамене, незавършено, след това учудване и страшна тишина; „няма правда“ (тук сякаш има забавяне, равняващо се при тези условия на смекчаващи вината обстоятелства, при които злодейството е принудено да действува) — „на земята“. И тук веднага след това злодейско разсъждение като срутване, лавина, взрив, помитащ всичко живо — вик на душа, препълнена от съмнения, която е престанала да вярва: „Но правда няма и по-горе!“ — и след това също като последните капки, изтичащи от изхвърлен и никому ненужен съд: „За мен това е ясно като обикновена гама…“

И тогава всичко изчезна, отново, задълго. Всичко изчезна и нямаше повече смисъл. Завъртя се и заплува — лицето на Татишчев, блестящият му и остър поглед, високата и слаба фигура на Демянич, разпъната на сивоперления фон на разтворения прозорец, съскането на магнетофонната лента; изчезнаха всички грижи, угнетяващи Съчов този ден и предишната нощ. И целият му всекидневен живот, минал и сегашен. Текстът и музиката завладяха Съчов, опияниха го по-силно от алкохола, завъртяха го така, както връхлитащият ураган вдига нагоре малко листенце или тресчица и ето вече то лети, откъснало се от земята, в радостно и зловещо упоение — ах, не е ли все едно какво ще стане после. И едва когато прозвуча последната дума и заглъхна последният звук и настъпи тишина, такава глуха, нелепа и неестествена, още дълго тръпките сковаваха скулите и гърлото му. Дълго още след това седеше той, опустошен, потиснат и безразличен, и движеше по масата треперещите си пръсти, като размазваше графита и се стараеше да преглътне заседналата в гърлото му буца… Тогава до него приближи Татишчев и без звук подхвърли пред него лист хартия.

Всичко, което чувствуваше, но не беше способен да изкаже, и всичко, което можеше да каже или се досещаше, нямайки възможност да облече своите догадки и предположения в разбираеми думи, всичко това Съчов видя изобразено на малкото пространство: там беше изобразено онова, за което говореха музиката и думите. Лицето на гения, сломено от Живота.

То беше показано полуобърнато. То по-скоро се загатваше, слабо и прекрасно. Добре се виждаха гърбът, дантелената яка и небрежно-изящната извивка на перуката и все пак главно, най-силно впечатление правеше това загатнато лице, пълно с предчувствия, по-силни от най-голямата увереност. В него се отразяваха току-що отзвучалите акорди на Реквиема; звуците не бяха още стихнали, но вече отчуждено, като че ли от друг свят, в тях се вслушваше техният създател, а те бяха отлетели… А редом, почти непосредствено до Моцарт стоеше Салиери — и всеки, който би могъл да види набразденото му с бръчки лице, би го запомнил завинаги, но повече от лицето се запомняха очите: огромни, те гледаха на крехко изящния човек, седнал неподвижно до пианото така, сякаш притежаваха магическия дар да проникват в бъдещето; тези очи бяха пълни с непресторени сълзи, защото те оплакваха и проклинаха това знание, което им позволяваше да видят мъртъв още живия, в същото време, когато тънките и твърди пръсти на музиканта вече сипваха в чашата смъртоносния прах, пазен за всеки случай — сега този случай беше дошъл. В това застиващо-изменящо се лице имаше всичко, за което пишеше поетът. Едно нямаше в него — злодейството, а освен него имаше всичко: и дългият път на познанието, и мъчителните следи, оставени от творчеството, приличащи на саблени удари, и вечното недоволство от себе си, и умората от много трудния, почти докрай преминат път, и несравнимата с нищо любов към музиката, и завист, и решителност, и съжаление — онзи, който върши престъпление, преследвайки една идея, може понякога да изпитва съжаление към жертвата си. „Прости ми — казваше този поглед, — прости ми, но иначе не може. Така трябва.“

„Каква полза, ако Моцарт бъде жив и достигне нова висота…“

Няма полза. „Тогава отлитай! Колкото по-скоро, толкова по-добре…“

Няма полза…

Безразлично престореният глас на Татишчев каза в ухото му:

— Е, какво, харесва ли ти?

Нещо стана с гласа на Съчов, когато отговаряше:

— Не бих останал тук и минута, когато бих… — И той махна с ръка. — Нито минута.

— Но ето че оставаш…

— Аз — каза Съчов и внимателно погледна листа с рисунката, — аз… Какво аз? Какво съм аз? Веселият Робин и толкоз. Стрелец на лък, а ти… — гласът му секна.

— Съчов! — чу се глас от коридора, а после вратата се отвори — Няма ли го Съчов? — и великият икономист Б. Зеленцов изникна на входния отвор като призрак. Той подуши въздуха със своя дълъг остър нос и каза: — Пили сте, мерзавци такива, без мене, а, и при това приятели… Е добре, ще запомним тая работа. А ти, Съчов, към Льова — бегом марш!

Льова — това беше прякор на главния специалист по транспорта. Лев Григориевич Задорнов — така се наричаше той в официалните документи. А Лев Задов го наричаха за удобство. И ето че той, Льова бивш колега на Съчов от института, искаше официално да го види в тази минута — в минутата, когато на самия Съчов най-малко му се искаше да види своя колега. Но работата беше свързана с червения молив, който му се присъни нощес, и като си спомни това, той вдигна рамене и със съжаление се изправи.

— Ще поговорим пак — каза той на Татишчев.

— Прати го по дяволите — каза Татишчев. — За какво си му потрябвал?

— Сега — каза Съчов — ще се решава въпросът, ще тръгне ли Одисей на Троянската война или не.

Великият икономист Б. Зеленцов слушаше тези идиотщини със зяпнала уста.

— А — каза Татишчев, — друга е работата, значи. Тогава върви. Върви.