Доказателства

2

Потокът е съществувал винаги, винаги е съществувал и светът, слънцето над главата, вятърът и звездите, и пътеката край ручея; юнак язди по пътека в тъмната гора, из равното поле, зелената трева и синьото небе с лък на гърба, с копие в ръка, юнакът язди по белия свят и стига до разклона, вижда, че пътят се разделя, тръгнеш ли надясно, коня ще загубиш, конят се дърпа, колебае се в ръката копието, мрачно е в сърцето му, тръгнеш ли наляво — у дома няма да се върнеш, белеят оглозгани от вятъра кости и врана мерзко се кикоти във висините. Минават минути и часове, трябва или да се връща, или да решава, проблемът за избора възниква рано или късно пред всекиго и всеки рано или късно прави своя избор.

Съществуваха няколко пътя и изборът на всеки от тях беше еднакво случаен и закономерен. Ако трябваше да им се дава име, единият от тях можеше да се нарече „път на необходимостта“ и като ругаеше, Съчов го наричаше така, макар че всеки термин бе неизразителен и безжизнен в сравнение с наситената, пулсираща действителност, която в този момент се разкриваше пред очите на нашия герой.

Работата е там, че този път се състоеше главно от аритмични скокове през препълнени с човешки тела пространства. Смяната на превозно средство прилича на щурмуване, кратките като удар на острие реплики се отблъсват от мълниеносни погледи. Тежко дишане, бавно разтварящи се врати на вагона, водовъртеж от насрещни противодействуващи си течения. Изкуствен въздух на подземно помещение и бърз — прекалено бърз бяг на часовниковите стрелки; времето лети, наближават девет, стрелките не чакат, вълнението увисва във въздуха като невидим, но действителен облак, от облака се явява червена шапчица, червената шапчица е поставена кокетно върху изрусени къдрици, висок от напрежението глас убеждава: „Граждани, не се тълпете, заставайте по двама по стъпалата на ескалатора…“

Ескалация на нетърпението. Стрелките бягат.

Ескалаторът не бърза, движението му е определено предварително, чуждо е за ескалатора нетърпението, лениво се движат нагоре рифелните стъпала, хората са чули гласа и стоят на стъпалата по двама, а някъде по трима, но червената шапчица вече я няма да ги види. Нагоре, нагоре, бавно нагоре, господи, колко бавно нагоре; всеки стои на стъпалата, с радост би помогнал на бавните небързащи стъпала, всеки се стреми нагоре към изхода, добре би било да има крила, добре е онзи, който има крила, добре е да не зависиш от техниката, да разпериш крила и да полетиш, но на човека не е дадено да лети. Ескалаторът пълзи. Бавно, отмерено изкачване, полупразни черни стъпала, пълзящи отсреща, слизащи надолу, към душната дълбина на тунела. Без да бързат, бронзовите масивни светилници се спускат надолу.

Но ето че вече просветва, виолетовата светлина на луминесцентните лампи се сблъсква с ярката естествена светлина, изкуствената светлина, която там, долу, изглежда толкова ярка, светлее, бледнее и изчезва съвсем. Последните стъпала се слягат, рифелният поток изчезва в дълбочината на машината. Неловка, спъната крачка — и ти си най-после горе, на твърда и равна земя, можеш да продължиш своя път.

Напред.

И ти се устремяваш напред — колко жалко, че все пак нямаш крила — бързо, по-бързо, още по-бързо, секундната стрелка се носи в галоп, ти не трябва да изоставаш, ти не можеш да летиш, пред тебе има парк, пътеките се преплитат, росата по тревата още не е изсъхнала, но ти тичаш, принуден си да тичаш след стрелката в надпревара с безжалостния механизъм и не виждаш, не забелязваш нищо: цветята са се прострели в чашите от сив гранит, изумрудената зеленина е пронизана от утринното слънце, златистите пътечки са посипани с нов скърцащ пясък, но ти не виждаш това, ти тичаш, дробовете ти жадно вдишват хладния въздух: вдишване, издишване, отново вдишване, ризата на гърба ти е вече мокра от пот.

А ето вече свършва жълтата поскърцваща пътечка. След нея е крайбрежната улица, кованата решетка, двуглавите орли, навели дълги печални шии. Но ти не забелязваш нищо, незабелязан остава и просторът на тъмносинята вода, която се открива внезапно и остро там, вляво, и червенокаменното туловище на Артилерийския музей, и излизащият вдясно тесен и криволичещ канал. Ти не виждаш нищо, няма дори небе над главата ти, нито земя под краката ти.

Бегом, бегом, бегом, по кънтящото мостче, под жълтата арка на вратите — над портала е издълбана дата: 1740 година — покрай екскурзианти, бог знае как попаднали тук така невъобразимо рано. Покрай тях, покрай тях, все по края, той не различава лицата им, те са като облак, обща неразгадаема мазка с четката: само златото на тюбетейките, само тъмнината на кожата, познала друго, далечно слънце; покрай, покрай тях. И наистина съвсем случайно при тичането, свръхестествено, с бегъл поглед веднъж той смогна да зърне и запомни тъмнорус кичур късо подстригани коси и стройни крака, високо очертани от тясна черна пола.

И още нещо — но по всяка вероятност то е от областта на догадките, предположенията и сладостната свободна фантазия — негодуващия поглед на зеленикавокафяви очи; дълго още помнеше този поглед зле възпитаният човек, блъснал жената. Той тичаше, бързаше, не успя дори да измърмори някакво извинение или то не беше чуто — този въпрос ще бъде изяснен много по-късно. Засега той успя само да се обърне, без да забавя скоростта и рискувайки да си строши врата, но втори поглед не му беше писано да дочака скоро.

А сега още един скок…

Винаги се налагаше да прави този скок в края на строго очертания си път. Това беше скок през утъпканата, осеяна с редки плешивини зелена площ и той беше съвсем естествен и необходим като точка в края на съчинение, защото и след него ти се оказваш на опашката на огромна тълпа. Ти се вливаш в тълпата като ручей в река, изчезваш, разтваряш се, ставаш подобен, присъединяваш се, сливаш се и изчезваш; „аз“ се заменя с „ние“, прикривайки се зад множественото число като зад щит, чувствувайки се неуязвим, защитен и невидим; „аз“ изчезва, остава само тежко дишащата многоглава хидра с глава и опашка, която бърза, пъхти, крачи с десетки нозе, тича последните метри в надпревара със секундната стрелка: тя вършеше това вчера и по-завчера, ще го прави утре и в другиден, а може би и след месец, след година, след сто години ще продължава тази игра, докато някому не омръзне. Аз тичам, ти тичаш, ние тичаме, вие тичате, те тичат, редуваме се ние и вие, ти и аз, редуват се мъже и жени, младежите се изскубват напред, силните мускули и здравото сърце са приспособени за пристъпа на финиша, входната врата автоматично се хлопва в оня момент, когато секундната стрелка пробягва последния кръг, спринт, още един пристъп, стрелката финишира, финишът е точно в девет при входната врата — този път тя не успя да се тръшне, съперникът е посрамен, увлечената от твоя пример хидра е набрала скорост, тя се тълпи пред вратите, пресича спасителната линия, така финишират колоездачите в групово състезание: местата на всички са различни, а времето е еднакво и само първите трима получават бонификация.

Така завършва този път, прекъсва пътеката на кервана, трасето на маратонското бягане. Никой не вика „победихме“ — никой не пада и не умира, победителят не получава нищо. А утре ще започнем отначало.

Съчов познаваше този път, много, много добре го познаваше, но той не го включваше в списъка на разглежданите варианти. Той вършеше това умишлено: необходимостта не се поддава на разглеждане. Безсмислено е да се говори за вариант, който не предоставя избор. Вие можете да си купите от нас всякакъв цвят кола, при условие че този цвят бъде черен.

Но понякога, рядко, имаше и други пътища. И те принадлежаха към онази страна от живота на Съчов, в която понятието необходимост, ако и да не отсъстваше съвсем, се разширяваше до онези мислими граници и предели, където то свършваше и сякаш се сливаше с понятието свобода.

Всеки неработен ден тези пътища започваха пред вратата на неговия вход. С небързащи крачки той излизаше на двора, четириъгълният кладенец протягаше нагоре своите пететажни стени, които бяха безжизнени и сиви. Отгоре като син емайлиран покрив лежеше небето. Посред двора се издигаше купчина сандъци. Те приличаха на отломъци от рухнала кула, а пъстрата тълпа, блъскаща се в сивата стена, напомняше вавилонско стълпотворение, но нямаше смесване на езиците. Общ език беше мълчанието. Опашката не обичаше безсъдържателните разговори, опашката предаваше празни бутилки. Блестяха етикети, виеха се надписи, потреперваха в ръце мрежи и куфарчета, раници и кошници. Дворът, началото на пътя, началото на всички пътища, имаше доста мръсен вид, преобладаваше сивият цвят, мелодично потракваше стъклото, котките тичаха по своите работи, гърчеше се в огъня изхвърлен стар диван, черният дим се вливаше красиво в небесната синева. Пътят извеждаше от двора, оказваше се, че сивият доминиращ цвят е временно явление. Той преобладаваше само временно, иначе не би могло и да бъде — сивото е цвят на тлеенето и смъртта, цвят на небитието, това става ясно веднага зад ъгъла, където през черните асфалтови цепнатини с неоспоримо тържество се промъкваха зелени струйки трева. После — още един завой и още — като свиеш надясно, можеше да излезеш на улицата, която тук именно, след някакви си десетина метра, се вливаше в огромния булевард, проточил се през целия град от север на юг. Тук именно се появяваха и първите варианти, тук почваше да се раздвоява или разтроява пътят, а краят му се криеше в мрака, в мъглата, в неизвестността. В неизвестността се криеше елемент на риск. Тук, на ъгъла, беше онзи бряг, от който отплуваха корабите, всички пътища бяха открити и достъпни и всички бяха еднакво радостни, еднакво желани.

Тогава всичко се решаваше от мига, от случайността, от импулса. Погледът можеше да попадне на тъмнозелената стена на парка и тогава, отдавайки се на моментния порив, Съчов можеше да върви и да върви, поскърцвайки по неотъпкания чакъл, по неравната пътечка, по сянката, от която слънцето ту тук, ту там изтръгваше назъбени късове. Можеше да тръгне по алея или пътечка, да пресича други алеи и пътечки ту широки, ту тесни. Край бюстове на масивни поставки, край фонтан — огромен венец от бронзови листа, — усещайки по лицето си ситната пудра на разсеяната във въздуха влага, да върви, да върви чак до онова място, където гипсовите лъвове, покрити с петна от избелял бронз, с недоумение и лека обида гледат със слепите си очи застоялата вода на изкуственото езеро. Привлекателен беше този път, но прекалено къс. Спирката на метрото беше край лъвовете, вятърът гонеше мазни хартийки: зиме и лете тук ставаше оживена търговия с пирожки. Пътят завършваше до плетените кошчета, а по-нататък очакваше пътешественика така познатата му от предишните дни подземна проза на метрото.

Нали именно затова той предпочиташе да се поддава на други импулси, тласкащи го по друг път?

Този ден той се спря веднага след ъгъла. Първият поглед го закова на тротоара, първият вдигнат нагоре поглед. Нещо беше пропълзяло по стената. Това бяха студени неонови тръбички. Като се сплитаха и разплитаха, те образуваха безкраен надпис, който се простираше над прашните витрини и изчезваше в далечината: Платове — Трикотаж — Бельо — Чорапи — Галантерия. Неоновите тръбички бяха сиви, мъртви. Мъртви неонови думи, появили се неизвестно по чие желание. И до тях тайнствената дума УРС. Тук се криеше загадка, може би някъде имаше скрита пещера, пълна със съкровища, която чакаше своето „Сезам, отвори се“. Думата УРС беше също покрита с прах. Вероятно това беше прахът на вековете. И той, Съчов, може би единственият човек, обърнал внимание на тази дума, съзнаваше ясно, че само неограничената свобода, с която сега разполагаше, му позволяваше да откъсне поглед от земята и издигайки го към небето, да забележи тази дума. Да види загадката в нея и да й се наслади. Тази дума го върна към детството, към онзи пъстър свят на необикновеното, където сивият цвят на всекидневието още не беше се появил.

Жалко, че не можеше да остане тук завинаги. Асфалтовата река течеше нататък, асфалтовата пътека зовеше напред. (Откровението още не беше дошло, драконът сигурно го чака някъде напред, някъде се крие той, готов за схватка, разпервайки на слънце ципести крила. Юнакът вече не можеше да разполага със себе си, трябваше да продължи пътя.) Но дори и това, което видя при първата си крачка, беше достатъчно, за да разбере слепотата си от предишните припрени дни. Сега той събираше зрънце по зрънце онова, което много години беше разпилявал нашироко, щедро и безразсъдно, без да подозира, че ще дойде време, когато най-чистата поезия щеше да му се открие просто в думата бакалия, а зад думата зеленчуци щеше да прозвучи вълшебна музика.

Продавачът на зеленчуци беше небесен пратеник, най-малко външно, зад широките му плещи вероятно се криеха свити крила, виеха се къдрици, гласът му бе подобен на тръбата, зовяща грешниците за страшния съд. „Домати — викаше той, — купувайте, граждани и гражданки!“ Гласът се издигаше разнасяше се по-надалеч и по-надалеч, увличаше и упояваше, звънеше, пълен със заплаха и страст: „Прекрасни, несравними домати, по изключителни, достъпни, намалени цени“ — гласът гърмеше, предвещаваше нещо нечувано, ръцете на архангела прехвърляха тежките щайги. „Само шейсет копейки килограма.“ Архангелът беше горд от себе си и имаше пълно основание да се гордее: вечерта щеше да има среща с девойка с неземна красота, завчера си беше купил мотоциклет „Ява-350“, печелеше над двеста рубли на месец. Доматите го водеха право към щастието. Нито веднъж не съжаляваше, че е направил такъв избор, сферата на обслужването беше неговото небе, пътят към щастието беше постлан с домати и картофи, зеле „колраби“ и патладжани. Забележителни, несравними, ненадминати домати!

Гласът на архангела вече огласяше земята и небето, страстта му покоряваше минувачите, като разкриваше пред погледа им онова, което се криеше в земните недра — беше утро, може би това беше един от първите дни на сътворението на света, може би земята бе още рай, човечеството още съществуваше в невинност, нощта на грехопадението беше още далеч. Доматите наистина изглеждаха отлични; беше трудно да се противопоставиш на вълшебната музика, къдриците се виеха, грешниците, като се посвиваха, си правеха сметката, незрелостта на доматите не можеше да им бъде приписана като недостатък, лесно беше да се намерят извинителни причини. Въобще незрелостта не може да се смята за недостатък, дори често незрелостта е удобна.

Едва сега Съчов забеляза, че като се откъсна от напълно осезаемите субстанции, по странен начин мисълта му се издигна към отвлечените миражи на чистия дух. Това му се случваше понякога, добре че се спираше навреме; кой знае докъде можеше да го отведе увличащият се от абстракции негов ум? Неизвестно къде.

За щастие това не се случи и не се случи поради дълбоко реалистични причини, защото разкрилата се пред него картина в един миг надделя над съмнителните и никому ненужни умувания. Миг — и той се намери далеч зад пределите на недозрелодоматените сфери. Притаил дъх, той стоеше вече пред границите на друг свят, друго слънце го озаряваше.

Пред него имаше хора, божественото дихание съвсем не ги осеняваше със своето крило, но змията-изкусителка се отгатваше, змиевидната форма с примирена покорност привикваше със съдържанието. Трогателни бяха единството и едновременността, която заставяше тези съвсем различни хора в ранния съботен неработен час да напуснат топлите легла. Картината беше трогателна. Тя беше поучителна, без да говорим вече за живописността й: ранното сутрешно слънце просветваше в янтарната течност, пивото в чашите приличаше на разтопено злато, движенията на хората напомняха древния ритуал на поклонението пред огъня. Движенията им бяха внимателни и предпазливи, те говореха за скрита в недрата на душата и ненамираща израз нежност — не е изключено тази нежност да е неосъзната и само случайно се прокрадва навън, разкриваща се пред чуждия поглед на неволен шпионин, непочтената роля, на който в този случай играеше Съчов. Той тръгна бавно по-нататък. Беше смутен. Светът около него го смущаваше с прекомерното, свръхобилно многообразие, той криеше в себе си несметни съкровища, като молеше само за едно — за внимание.

И Съчов, покорно отстъпвайки на този зов, вдигна очи — вече не се налагаше да се съмнява в очакващото го откровение.

„Риба“ — прочете той и се вслуша в отзвука на собствения си глас, а после още веднъж повтори на срички „ри-ба“.

И веднага зад стъклото се появи:

Ето какво му беше съдено да узнае. Той видя всичко това от разстояние около половин метър и тогава му се стори, че е съвсем близо до откровението, което така силно желаеше.