Доказателства

11

Но каквото и да става — той тръгна… тръгна… като с всяка крачка се приближаваше към бъдещето, каквото и да беше то, бъдещето, колкото и силно да се отличаваше от недалечното минало. И каквото и да мислеше за себе си, каквито и унищожителни характеристики да даваше за себе си — фактът си оставаше факт: сърцето му биеше равномерно, с всяка секунда се отдалечаваше все повече от входа, където изчезна Елена Николаевна. И точно така равномерно, стъпка по стъпка, той се приближи до своя дом, за да се заеме с прозаичните приготовления за пътуването. И тъй като предстоящите ни работи, щем — не щем, винаги имат някакво неизразимо предимство пред вече завършените, мислите на Съчов малко по малко все повече се запълваха с представи за тези предстоящи работи. Така че, когато стигна до квартирата си, толкова непривично тиха и пуста, че му се стори чужда, той беше вече напълно готов за онази дейност, която се изискваше и диктуваше от приближаващата се минута на заминаването. И ако би било възможно да се заснемат последните часове от живота му на лента, би могло да се проследи колко способен е да се изменя пред очите ни един и същ човек в зависимост от това, каква роля играе в един или друг момент. Вчерашната вечер в стая номер седем това беше просто инженер Съчов; той седеше там тихичко на стола до Татишчев. При това видът му съвсем не беше забележителен, за да не кажем невзрачен — човек със среден ръст, на тридесет и няколко години, с як, макар и малко поприведен гръб и дълги жилести ръце; а едва забележимата под слънчевия загар руменина на бузите свиделстваше за желязно здраве. Скромно и тихо седеше той в своето добре ушито, малко тясно сако, радвайки се на успеха, който имаше Елена Николаевна. При все това страничният наблюдател не би бил в състояние да каже нищо определено, освен, разбира се, това, че този Съчов не е много разговорлив.

Такъв беше единият Съчов — незабележимият и тихият.

Но имаше и друг — онзи, който се появи няколко часа по-късно в тъмното ателие, под преплитащите се тавански греди, — той се отличаваше от първия. Имаше и трети Съчов, измъчващ себе си с мисли за низостта на собствената си природа, допускаща едновременно примесване на висшето с низшето, и този Съчов съвсем не приличаше на първите двама. Съчов, който се върна в своята празна квартира, беше отново друг. У него отсъствуваше и подчертаната мълчаливост и затвореност на първия, и дръзката решителност на втория, и мнителността на третия. Сега всичко у него дойде в някакъв хармоничен ред, макар че тази хармоничност беше от чисто вътрешен порядък. И ако в тази минута биха попитали този, четвъртия Съчов, какво чувствува, той би отговорил: спокойствие.

И така беше. Кой знае не беше ли този, четвъртият поред Съчов такъв, какъвто той би искал да бъде винаги — спокоен и неприпрян човек, свободен човек, човек с такава дълбока вътрешна свобода, която няма нужда да бъде демонстрирана външно. Сковаността беше изчезнала, сега всичко беше лесно и просто и ставаше от само себе си. В това число и разговорът. Той разговаряше със себе си и разговаряше с интерес като с човек, който разбира смисъла на една такава важна работа, каквато е събирането на багажа. Разбира се, казваше си той, можеше да се събере всичко още вчера. Но можеше ли някой да предположи, че този ден ще се нареди така, както се бе наредил? Не. А беше добре подреден, да, да — прекрасен ден, подарък на съдбата. Нима на това може да се възрази нещо? Сега трябваше да реши какво време се очаква днес. Украйна, август, рязък континентален климат. Това е географията. „Съчов, ти помниш ли географията? На умния човек му е ясно и без география. Тренировъчен костюм? Вземаме. Шорти? Как не. И три чифта чорапи. И каскет с пластмасова козирка, и кецове, и сандали. Сега горещината няма да ни плаши. А студът? Мислиш, че там може да е хладно? Разбира се, мисля. Нима забравяш, че… Добре, добре. Ето, вземам вълнен пуловер. И то през август! И вълнени чорапи. Всичко това ли е? И шлифер — в случай на дъжд. — Всичко, всичко, само не се оплаквай. Е, да, разбира се, забрави четка за зъби, винаги я забравяш, впрочем това съвсем не е беда, във всяка аптека, във всеки град ще си купиш, дори по-интересна…“ И той вземаше ли, вземаше какво ли не — та чак игла и конец. Не за пръв път се стягаше за път и — трябваше да се предположи — не за последен. Но игла и конец, това наистина беше краят. С иглата и конеца общата част на багажа му се оформяше напълно. А след това…

След това следваше „десертът“: това беше специалният багаж. Събирането му винаги се съпътствуваше от неизяснимо наслаждение, каквото той изпитваше само в детството си, когато четеше книгата за Робинзон Крузо — онова място, където подробно се изброяваше съдържанието на сандъците, изхвърлени на брега от загиващия кораб.

Робинзон си беше момче на място и със своето мъжество би могъл напълно да се понрави на веселия Робин от зелените Шеруудски гори; затова Съчов въпреки елементарния историзъм включваше мъжествения моряк в отряда на зелените стрелци. И постъпвайки така, Съчов отново — за кой ли път — изменяше своя облик. На кого започваше да прилича? Може би пак на онова малко момченце, което дълги години бе възпитавано в различни държавни учреждения. Там именно той се пристрасти към историята и се научи незабелязано да изчезва в царството на фантазията, където животът беше съвсем различен от онзи, при който година след година му се налагаше да заспива на един от петдесетте кревата под бледосинята светлина на нощната лампа.

Ето и сега той приличаше на момчето, което с примряло сърце брои съкровищата, изхвърлени от морето. Сега това наистина не беше нищо повече от игра, но той, както и по-рано, предпочиташе детската измислица пред трезвата пресметливост на възрастния. Предпочиташе я и щеше да я предпочита винаги. Сега, в тази секунда, той беше дивак, видял за пръв път блестящите стъклени огърлици и с радост готов да даде за този блясък злато. Нима не се състоеше в това и истинското предназначение на всеки предмет от материалния свят: да носи радост?

А ползата? — чуваше се тук възражение от другия бряг: оттам, където вероятно ползата напълно съвпада с изгодата. Но ние си правим оглушки и с удоволствие се присъединяваме към ония глупци, които наивно смятат, че не може да има полза там, където няма радост.

Би ли могло да се очаква — от гледището на непосредствения началник, подписал заповедта за седемдневния неплатен отпуск на инженер Съчов, би ли могло да се очаква поне някаква полза от тези занимания за проектантския институт „Гипроград“? Не, разбира се, а оттук — и цялата верига уморителни и унизителни процедури, които се налагаше Съчов да изпълнява всеки път, обхождайки едно след друго всички административни стъпала, които можеха да решават въпроса. И през време на тези обходи той нито веднъж, уви, нито веднъж не беше забелязал в нечии административни очи да пламне веселият пламък на безкористен интерес към неговите занимания, от които не можеха да извлекат никаква полза. Нито интерес, нито съчувствие и, разбира се, нито мисъл за Робин Худ и горските братя. „Ами че някога… или може би още сега!…“

„Защо е нужно всичко това?“ — това изразяваха косо отправените погледи и вдигнатите в недоумение рамене. „Защо е това?“ — и свиване на тънки устни. Нищо не можеше да спре това и не го спираше, само още една драскотина се явяваше на онова място, където се предполага, че лежи гордостта у човека. А ако ви се наложи веднъж, а след това още веднъж да стоите с проклетата хартийка и да казвате: „Моля ви, подпишете“, вие скоро ще се покриете целият с драскотини.

Защо ни е нужен насъщният хляб — „дай ни го и днес“? Иначе казано, всеки ден и всеки час — защо? И защо ни е нужно безкористно разбиране — този черен хляб на душите? И защо ни е нужна безкористната радост на маловразумителните занимания, от които не може да се извлече нито морален урок, нито практическа полза?

Защото без това не можем да живеем. Без това идва краят — капак на ковчега и буци пръст отгоре…

Но нима Съчов не можеше да им каже — но кой щеше да го разбере — защо му е това? И все пак беше жалко: наистина, подписвайки хартията, можеше да се забравят за миг свитите устни и ползата за работата, и тогава, без да се става от креслото, да се видят обсадата на Троя, Одисей, убиващ женихите, гибелта на Ниневия, фараон на лов за лъвове, армията на партите, разгромяващи легионите на Крас — да видим себе си, защото ние също сме били там — вие и аз; кръвта, пролята тогава, и сега тече в нашите жили; вярно е, че в тези, които отдавна седят в креслото, тя не тече толкова бързо. Но може би не ни се иска да гледаме толкова надалеч? Тогава бихме могли да си спомним за нас самите отпреди тридесетина години. Тогава синьото небе и саморъчно направената стрела ни се струваха вълшебство и оставяйки по прашния път следи от босите си нозе, не се страхувахме да пеем: „Елен от петстотин крачки, ако щеш пукни — не ще убиеш!“

Сега и от това няма нужда. Сега на нашите услуги е ресторант „Руска кухня“, по всяко време там можем да получим еленово месо по селски. Стойността на една порция е отбелязана в менюто на ресторанта — две рубли и седемдесет и четири копейки — „благодаря, не ни връщайте ресто“. И останалото също не ни е нужно. Вместо да ходим на лов, намъкваме възтесния вносен костюм на фирмата „Тико“ и се отправяме извън града с любимата девойка или с жена си към Зеленогорск например или към Дюни. И защо ни е при това този съмнителен полъх на клонките, ако можем, съчетавайки приятното с полезното, да слушаме по транзистора новите песни в изпълнение на Том Джонс?

Съвсем излишно.

И смешно.

Ах, не, не, не и не. Всичко това е излишно — всичко, включително и чувството, което поражда у нас прекрасното: „Аз мога да върша това“.

Така разговаряше той със себе си. Но тук трябваше да спре и да прекъсне своя, макар и вътрешен монолог, неслушан от никого, но поради това вълнуващ го не по-малко. Трудно му беше да реши дали тази вътрешна негова реч е глупава, да, а може би и не е чак толкова глупава. Тук беше важно друго — той разбра, че тя е безполезна. Той забрави собствените си грижи — своя гьол. „Всяка жаба да си знае гьола“ — запя той, продължавайки да събира своите амуниции, и само резкостта и нервността на движенията му свидетелствуваха за още непреминалото раздразнение.

И тогава зазвъня телефонът. И докато поглеждаше часовника и решаваше да вземе или да не вземе със себе си една или друга вещ, която тук изглеждаше безполезна, но там можеше изведнъж да му потрябва, Съчов се хвърли към неистово звънящия телефон и завика: „Да, да, вече излизам“. Или: „Не, не трябва, не“. Или: „Не твоя. Залепи онзи, който е по-къс… Разбира се, дванадесет стигат“. И след миг: „Да, да, след десет минути. Няма нужда да идваш. Опашки ли? По-добре вземи дузина. Онези бьорновските, светещите. Е, хайде!“ — и така нататък, и така нататък. И всичко това — докато се мяташе из стаята ту тук, ту там, докато накрая, като се приготви, грабна чантата и — напред, срещу съдбата, макар че онова, което го очакваше, едва ли заслужаваше толкова възвишено наименование.

На прага той се огледа. Тук беше неговият дом, неговата крепост. Тук беше неговият свят и друг очевидно не му се полагаше: прозорец на север, прозорец на запад, огромна, продънена в средата кушетка, наслада за лентяя, матовият като сляпо око екран на телевизора с три съхнещи астри в широка ваза и старинната въртяща се етажерка — шведска според преданието — с книгите му: Шерууд Андерсън лежеше до Монтен, Томас Ман до Цицерон, Плутарх и Сименон, Арнолд Цвайг и Софокъл, Пушкин и Пристли… и Балзак… Това беше единствената му собственост, с която той можеше в известна степен истински да се гордее; етажерка с осемстотин книги — никога непресъхваща река, способна да напои и пустиня.

И още един поглед, вече наистина последен, хвърли той на своята любима картина, оная, която висеше над кушетката, при главата му: от черната дълбочина вляво на издигащата се възловата решетка се откроява бяло петно. Това е питащо лице с очи, насочени някъде встрани и надалеч, а по-долу, пак от тази тъмнина, изникват подобно на две бели стъбла две ръце с пръсти, подобни на листенца от маргарити, а някъде там, в далечината, неправдоподобно надалеч, като спомен за загубена свобода се вие ручейче; то може наистина да бъде Стикс. Картината се наричаше „Мъдрост“, но очевидно измамна мъдрост, тъй като тя не бе донесла на притежателя й нищо друго, освен решетки. С това сигурно се обясняваше безнадеждната печал на гледащите встрани очи. А може би всичко това беше точно обратното и мъдростта беше най-истинската възможна мъдрост, щом й беше необходимо да се прикрива зад решетка…

— Е, прощавай — каза той на мъдреца. Онзи, без да отговори, продължаваше да гледа встрани и надалеч. Тогава Съчов окачи на рамо калъфа с лъка, взе куфара и излезе.