Доказателства

14

„Когато работех в Албания…“ — каза Николай Семьонович и спря, наблюдавайки с напрегнат премрежен поглед стрелата, която, едва звънтейки, се въртеше по огледалото, снето от стената; в някакъв, известен само на него момент той я хващаше, притискаше я към огледалото, притискаше я още, после отново я завърташе — сега вече нямаше никакво звънтене, стрелата се плъзгаше, като издаваше равен плътен звук, което свидетелствуваше абсолютно сигурно, че е права.

Разговорът се водеше в навечерието на състезанието, разговор, който не ангажираше външно, течеше непринудено и бавно, с прекъсвания, преминавания от една тема към друга, по-скоро мисли, изречени на глас, отколкото диалог, състоящ се от два монолога, когато всеки говори за своето и не се вслушва особено внимателно в онова, което казва събеседникът. Вечерта беше чудна, топла и спокойна, небето обещаваше за утре хубаво време, а момичетата отидоха на кино да успокояват разлудуваните си нерви — филмът със заглавие „Следите водят в пропастта“ напълно отговаряше на тази цел. Да, а пък те — Съчов и Николай Семьонович — не се интересуваха от никакви следи, те и двамата бяха помъдрели от живота мъже, бяха по-възрастни от останалите и по-опитни от всички и знаеха, че ако не проверят в навечерието на състезанието цялата амуниция, така ще си остане непроверена — какво да искаш от девойките. Ето защо те проверяваха и проверяваха наред.

Не само за да се наслаждават на прелестта на тихата южна вечер, предизвикваща възхищение още у класиците („Знаете ли украинската нощ? Не, вие не знаете украинската нощ…“), или на благодатните дарове на украинската щедра земя или по-точно съвсем не за това бяха дошли те в този град — предстояха им и други работи. В тези няколко дни те получиха възможност да забравят всичко, което бяха оставили в къщи, да забравят поне толкова, колкото им трябваше на всеки от тях и колкото им се искаше, и на разперените крила на въображението да се реят в подвластните им отсега временни небеса. Това беше донякъде тъкмо навреме, защото въпреки тяхната мъжка мъдрост и немалък опит с всеки час те все по-настоятелно усещаха нуждата да се отвлекат, да забравят онова, което им предстои утре, тъй като с всеки час се усилваше онова неприятно и необяснимо състояние на предстартово вълнение, за което англичаните са измислили по-изразителното от „предстартова треска“ название: „butterfly in stomach“, което в буквален превод означава „пеперуда в стомаха“ — трептене, тръпнещо свиване, пресекващо нервно дишане, когато ръцете изведнъж губят сила, главата — свежест, мислите — свързаност. Още по-чудно е това състояние, защото не може да бъде нито обяснено, нито отстранено с доводите на разсъдъка, нито със солидно философското: „Тук няма никаква обоснована причина за вълнение“, нито с грубовато-тесногръдото: „Няма да ми потънат гемиите!“. Никога не помагаше нито едното, нито другото: помагаше само едно — спокоен разговор при напълно съзнателно непротивопоставяне на това неудържимо вътрешно потреперване; пълно разбиране на неговата неизбежност едновременно с неизказано, но въпреки това напълно явно пренебрежение към треперещото и тръпнещо усещане отвътре. Само това можеше с време да доведе до нормално състояние изтерзаните от очакване нерви; нямаше по-добро лекарство от непреднамерения свободен разговор, протичащ от само себе си. Разговорът тече, като прескача от камъчето на една тема на камъчето на друга тема, а през това време ръцете се занимават със своята работа: завъртат по огледалото поредната стрела или залепват откъснало се перо с помощта на две ножчета за бръснене, стегнати с щипка за пране — и така постепенно всичко се подрежда, отива по местата си, успокоява се…

Що се отнася до думите „когато работех в Албания“, в тях нямаше и няма нищо тайнствено. От една страна, отговаряха на истината, а от друга, това бяха просто отличителни сигнали, особен род сигнал, условен шифър, нещо като „пу за мен“ при игра на криеница. След тези думи можеше да последва всичко, каквото ти дойде на ума — от разказ за Албания, където Николай Семьонович бе работил в пътно-проучвателна група, до разсъждения за усъвършенствуванията, които трябва да се приложат при покриването на сложни по конфигурация детайли с емайл. Но и в случай че разговорът би имал специална насока, той пак би представлявал необикновен интерес, тъй като за каквото и да започнеше да говори Николай Семьонович вмъкваше такива подробности, които можеха да бъдат известни само на специалист от висока класа. И което е най-чудното, Николай Семьонович беше именно такъв специалист, защото това се отнасяше не само до емайла или дренажните системи на албанските пътища, а в еднаква степен и към всеки друг въпрос, имащ отношение към техниката. Защото Николай Семьонович беше от онзи тип руски съобразителни хора, които някога се наричаха „майстори по всичко“. Ето какви ръце — в допълнение към природната любознателност и съобразителност — имаше Николай Семьонович и можеше с тях да върши всичко — и вършеше, когато се налагаше — буквално всичко. Изпробваше на огледалото стрели, струговаше (в къщи имаше за тази цел специален миниатюрен струг, монтиран на масата), вършеше книговезка и дърводелска работа, поправяше стари часовници, ремонтираше радиоапарати и телевизори, прахосмукачки и шевни машини, фотоапарати и бинокли, реставрираше редки мебели, гравираше и пирографираше на дърво… Забележителността на този универсализъм се състоеше в това, че всичко, за което се залавяше, Николай Семьонович вършеше и довършваше докрай с неотклонен, може дори да се каже, с неукротим педантизъм, внасяйки във всяка вещ, излязла от ръцете му, артистична завършеност.

И за всичко това той беше готов да разказва със своя добре поставен глас най-подробно. Съчов умееше да слуша и дори само за това беше истинска находка; а освен това умееше, ако се наложи, с една-две реплики да измени посоката на беседата на малко разсеяния Николай Семьонович и да го тласне по нужното и проверено русло, след което разговорът вече течеше от само себе си, тоест, създаваше се идеално отвличащо вниманието настроение, с други думи, именно такова, каквото беше нужно в онзи момент, когато в стомаха му трептяха кой знае откъде взели се пеперуди.

И още едно свойство, от чисто меркантилен характер, имаше тази беседа: разговорът си е разговор, а ръцете на Николай Семьонович вършеха между другото своята работа, най-трудната работа; големите, леко потъмнели от тютюн пръсти с плоски чисти нокти се спускат по стрелата, напипват неравност, натискат, въртят, повдигат, спускат, отново въртят — ето готово — следващата… а кадифеният му глас все ромони.

От това ромонене пред опитния слушател се обрисува животът на още един представител на двадесети век — умел и деен, спокоен и без досада гледащ на събитията. Това не значеше ли, че твърде много вече се е примирил с положението на нещата, които в такъв случай се оказваха сякаш предварително определени? Съчов е по-млад от Николай Семьонович точно с четиринадесет години, което е едновременно и много, и малко. Сега той лежи напряко на леглото, размишлявайки в приятна отпуснатост, и се опитва да си даде вид, че не забелязва в себе си червения цвят на припламващите въпроси „защо“. Той разбира, че няма дори право да мисли за някакви проблеми от световен мащаб, защото се отнася към онези категории хора, които не само не са били в Албания с проучвателни групи, но дори и гвоздей не знаят как да заковат. Неведнъж му е хвърляно това обвинение в лицето. И понеже то му звучеше винаги еднакво — какъв мъж си ти, щом и гвоздей не можеш да заковеш както трябва? — в края на краищата Съчов сам повярва в неразривната връзка между такива различни неща като мъжкото достойнство и умението да се коват пирони. Сигурно към Николай Семьонович никога не са отправяни подобни упреци.

„… И тогава отпред нещо замига“ — преливайки се ромони кадифеният приспиващ неопитния слушател глас. Но опитният Съчов, връщайки се в реалния свят, напряга внимание. Както беше вече казано, условният сигнал „когато работех в Албания“, може накрая да се превърне във всичко друго. Ето и сега действието, отдавна напуснало Албания се пренесе в Ленинград през зимата на 1941 година, и то докато ръцете на разказвача завъртаха по огледалото поредната американска стрела. Самият той вече не е тук. Той е там, в Ленинград. През тъмния и страшен декември, двадесетгодишен и мършав, той броди към Средна Рогатка, стискайки със същите тези ръце премръзналото дърво на винтовката, а пред него в гъстата тъмнина мига фенерчето на диверсант. И все пак…

И все пак някога трябва да се намери отговор — да. „Трябва — мисли Съчов, — трябва да се даде отговор на въпроса, към който всеки се обръща в живота си, — рано или късно — защо живеем? Та несъмненото е едно — трябва да съществува разумен отговор на този въпрос. Невъзможно е да повярваме и да се примирим с това, че живеем само защото сме били заченати случайно и пак случайно сме се появили на бял свят поради биологичните закони. Николай Семьонович, много те обичам. Ти си верен и сигурен приятел; бог вижда, че само това вече значи толкова много в наше време; тогава, в студения Ленинград, през декември ти си вървял срещу мигащите светлинки и ръцете ти стискали изстиналото дърво на винтовката като последен довод, достъпен за теб. Обичам те за това, че преминавайки по немалкото стъпала на живота, ти не си се изхабил като дълго използувана монета и не си изгубил доверчивата способност да се учудващ. И затова, че ти си намерил в себе си мъжество: в онзи момент, когато и на тебе са ти се присънили Шеруудските гори, ти си се вдигнал и си тръгнал по този зов — такъв, какъвто си винаги — стегнат и изряден, и не си се смутил, че обърнатите към теб погледи са пълни с недоумение, а понякога и с насмешка. Ти си останал сам и си вървял по пътя си: след време скептиците са отишли в небитието и ето че ти, вече на петдесетте, ми казваш: ние с теб ще постреляме още.

И въртиш стрелите.

Ето защо се налага именно ти да ми помогнеш. Веднъж… ще направиш над себе си усилие и ще ми помогнеш да се ориентирам във всичко докрай; тук ще ми потрябва и твоята обстоятелственост — за да се ориентирам във всичко, докрай.“

„… А палатката за четирима тежи петдесетина килограма…“

Не, не сега. Няма сега да задам този въпрос. Нека тази вечер е тиха и спокойна — няма защо да я помрачаваме с хитро-разрушителното „защо“. Що се отнася до палатките, тук той може напълно да поддържа темата на разговора. И да разкаже нещичко не съвсем безинтересно — не защото изведнъж му се е поискало да учуди Николай Семьонович, а само, единствено защото всичко, случило се някога с нас, не ни оставя никога на мира до края. Петдесеткилограмова палатка ли? Та това не е чак толкова страшно, не е по-страшно поне от това, че ти бързаш, суетейки се недостойно; а тук дори не бързаш. Ти просто вървиш, придвижвайки се по повърхността на земята по най-древния от начините, т.е. на собствените си нозе. На гърба ти тежък товар — да, но наистина кой друг да го носи, ако не мъжът? И ето ти го носиш, на краката ти — високи до слабините гумени ботуши, които повече от половината затъват в блатото, ти вървиш предпазливо като минотърсач, опипвайки с пръчка пътеката, като се стараеш да откриеш буца пръст, а блатото около тебе е нежнозелено и леко жълто и от странния упойващ въздух ти се замайва главата. Щръклици като тъмна подвижна маса пълзят по тебе, стискайки железни челюсти, над главата ти слънцето играе лениво на криеница с къдравите облаци, а ти все вървиш и вървиш — може би единственият човек на земята, преминал през това блато. Но именно човек — и схващането на това ясно осъзнато и неоспоримо доказано човешко достойнство още дълго ти дава вътрешни сили. И тогава без завист се рееш в собствените си небеса.

Защото по стълбата на успеха важат други норми и други ценности се търсят и почитат там. Само грош е цената и на блатата, през които ти си минал, и на много, много други неща, които може неочаквано да се открият у човека, започващ своя разказ с думите „когато работех в Албания“, или у човека, задаващ на себе си безсмисления и може би неразумен въпрос „защо?“.

Ето едва сега дойде редът да бъде произнесена и тази хитра и разрушителна дума, тъй като този сакраментален въпрос, разрушавайки и отхвърляйки всички мнимозначителни висини, оставя човек насаме със себе си. Без прикритието на отвличащи и чисто външни атрибути на значимостта. В онзи момент, когато сам човек, подозрял известна фалшивост в тези атрибути, търси неоспорими за себе си доказателства за смисъла на своето присъствие на земята. За мнозина доказателствата съвсем не са задължителни, тъй като не само не ги търсят, но и не се замислят над съществуването им въобще. „Но нима — може да прозвучи въпрос — нима самият факт на нашето съществуване не е достатъчно доказателство за наистина трудно, но все пак доловим смисъл?“ Разбира се, ние сме свободни да си изпечем във фурната на собствените ни пристрастия всякакъв утешаващ ни пирог по собствено усмотрение, а и да не го печем изобщо. Но имаме ли право да постъпваме така, като се спасяваме от мъките на търсещия отговор разум, от мъки, макар и безплодни от гледището на практическата полза? Не означава ли това заличаване на разликата между тези, които непреклонно носят званието „Homo sapiens“ и онези, които поради природна безсловесност са напълно доволни от наличието на сено в яслите и вода в поилките…

Късно след полунощ в малката хотелска стая седят двамина.

„… А когато отново пристигнахме в Албания“ — казва единият от тях. А другият се вглежда напрегнато в непрогледно черното украинско небе, сякаш очаква да види огнени писмена, които ей сега трябва да блеснат на тази безкрайна дъска на вселената.

По огледалото, свалено от стената, с равномерно свистене се върти последната стрела.

— Утре — казва единият и търка изтръпналите си пръсти.

— Утре — като ехо повтаря другият, но смисълът, който се крие за него в тази кратка дума, съвсем не се отнася за следващите двадесет и четири часа.

Утре — това е морето на бъдещето, където безвъзвратно се влива реката на настоящето.

Утре — това са огънчетата, блещукащи в далечината, към които ние сме длъжни да отидем — и ще идем въпреки всичко. Утре… Думата се роди и запълвайки пространството, се понесе към звездите, за да им съобщи нашата надежда и вяра в бъдещето.

Светлината угасва и още дълго се чува как сърдитите от безсъние щурци със скърцащи гласове се оплакват от съдбата си.