Доказателства

17

— Това е съвсем друга работа — каза Лев Григориевич и приветливо се усмихна на Съчов с усмивка, в която вземаха участие само устните.

Те седяха в малката продълговата стаичка, която служеше на главния специалист за кабинет; при това стаичката беше толкова тясна, че гърбът на Съчов се опираше в едната стена, а на Лев Григориевич — в другата. И лицата им се отделяха само от ширината на масата. Съчов седеше, вкопчил ръце в коленете си, като рядко вдигаше очи и тогава виждаше неизменната усмивка върху лицето на главния отговорник по транспорта, усмивка — толкова широка и обезоръжаваща, че можеше да се предположи тук тих, задушевен разговор между двама интимни приятели, ако не беше странното несъответствие, което внасяха в тази идилична картина очите: те гледаха недоверчиво, нащрек и нещо повече — с оттенък на подозрение, което свеждаше до нула очарователната дружелюбност на усмивката и придаваше на лицето някакво двойствено, недостоверно изражение. Тази двойственост се задълбочаваше още и от различието в положението на Съчов и главния специалист. И това вече се отразяваше върху външния им облик, тъй като въпреки почти еднаквата им възраст във външния израз на Съчов нямаше и четвъртина от онази представителност и знаещ цената си блясък, каквито имаше у Лев Григориевич. Когато мислеше за разликата между себе си и него, Съчов винаги изпитваше сложна гама от чувства — от завист до срам и отвращение от себе си.

Днес обаче чувствата трябваше да отстъпят на заден план, тъй като нямаха никакво отношение към работата. И те отстъпиха, така че вдигайки поглед и гледайки пред себе си широкото лице с тлъстото саламче на втората брадичка, сякаш завързано под първата, и чисто избръснатите бузи, преждевременната бледост на които още по-рязко подчертаваше белоснежната яка на ризата с изряден червено-сив възел на вратовръзката, Съчов искаше само едно — колкото може по-скоро и без ненужни разговори да узнае: поддържа ли бившият му колега неговата молба или не. Обаче само ако вляво горе с червен ръбест молив бъде написано „не възразявам“, само в този случай той би водил всякакви разговори на всякакви теми; в противоположния случай тези разговори биха били двойно по-безсмислени. Но като се съди по всичко, Лев Григориевич се придържаше към малко по-друго мнение в това отношение — ето защо на въпроса, поставен от Съчов с пределна простота: да или не, той се усмихна с една от най-доброжелателните си усмивки, в които все още не вземаха участие очите, и не без оживление рече: „Това е съвсем друга работа“. А след това поверително се наклони през масата към Съчов.

— Това е съвсем друга работа — повтори той. — Да и не — това е суха материя, неспособна да ни задоволи при решаването на жизнените въпроси? Разбира се, аз бих могъл да кажа „да“ или „не“ и при това да не обяснявам нищо. Може би така и щях да постъпя, ако пред мен стоеше само някой си Игор Александрович Съчов, ръководител на транспортна група. Но тук работата е съвсем друга. И вие знаете в какво се състои работата. Затова бих искал с твое разрешение, с ваше разрешение — поправи се той — да изложа редица общи съображения; тогава — кой знае, може би вие ще разберете и на мен няма да ми бъде нужно да кажа нито „да“, нито „не“. И така — ето вашето заявление: „Във връзка с подготовката за световното първенство…“ и т.н.; ето ходатайството на комитета… кандидат за сборния отбор. Поздравявам ви… Това вероятно е много трудно.

Съчов мълчеше.

— И така, в случай на успех вие можете да заминете в състава на отбора за световното първенство… в Съединените щати… Виждам как стискате зъби, виждам. Гледате към мен изпод вежди и мислите — да, да, да, аз съм малко психолог, — вие мислите например следното: сега той ще почне да разсъждава за плана на работите, за предаването на обектите, за това, че сега е лято, време за отпуски, броен е всеки човек, за дълга на инженера… Какво пък… Всичко това е така и всичко това — вие знаете не по-зле от мен, са съвсем сериозни въпроси. Сега обаче няма да говоря за тези наистина много важни обстоятелства, колкото и да са важни. Защото тук има друга, по-важна страна — това сте вие. И ето затова искам да поговоря с вас, макар че, както ми се струва, вие гледате без особен ентусиазъм на тази възможност. Какво пък… мога да разбера и това… не се обиждам — вие сте под напрежение, на вас ви се струва, че се решава най-важният за вас въпрос, и вие сте готови да ми се противопоставите. Вие знаете — гласът на Лев Григориевич странно омекна, — вие знаете, че аз чувствувам за вас известна отговорност. Наистина не зная защо, не зная… Може би очевидно, защото заедно сме завършили един институт и един факултет — с годините това придобива някакво странно значение… не зная. Така или иначе, аз не мога да принудя себе си да се отнеса чисто формално към вашето заявление; хайде, помогнете ми и вие да разгледаме този въпрос не формално, а от чисто човешка гледна точка. Вариант първи: подписвам вашето заявление — при тези думи той вдигна своя неизменен червен молив и като описа във въздуха някаква сложна фигура, го пусна на масата. Следейки с поглед този полет и вече готвейки се да въздъхне облекчено, Съчов отново стисна колене и скръцна със зъби.

— Аз подписвам — продължи между това Лев Григориевич, като че ли нищо не е имало, — подписвам, както казвам, това „да“; в края на краищата защо да не постъпя така: на всички е известно колко е трудно да се пробие нагоре — навсякъде, включително и в спорта. И така, казвам „да“, подкрепям ви и вие заминавате… Световно първенство… Това е прекрасно. След месец вие се връщате. Много добре. А по-нататък? Вероятно подир известно време вие отново ще дойдете при мен с молба да ви пусна — е, вече не зная къде, в Сухуми, Ереван, Ужгород — не е важно. Това може ли да се случи?

— Да — каза Съчов. — Може да се случи.

— Ето, виждате ли — каза Лев Григориевич, — сега разбрахте.

— Не — отвърна Съчов. — Не разбрах.

— Така ли — учуди се Лев Григориевич, — не може да бъде! Какво не можахте да разберете? Нали ще продължите с тези ваши занимания, нали ще продължите. И ако и занапред все така имате успех, вие ще пътувате, ще пътувате… А ако нещо не върви особено добре, както трябва, вие като упорит човек ще започнете да се тренирате все повече и повече дотогава, докато отново не започнете да постигате добри резултати. Тогава всичко ще почне пак от самото начало, също както в песента за един поп, който имал едно куче. И тогава какво ще получим ние в резултат?

— Нищо — каза Съчов.

— Ето виждате ли — примирително подхвана Лев Григориевич, — виждате ли — нищо. А сега се замислете върху тази дума: „ни-що“. Ужасна дума, неприятна. Много, много неприятна. Та вие не сте на двайсет, нито на двайсет и пет години, вие сте вече над трийсет. Това е възраст. А постиженията ви? Извинете ме, че говоря така, това може да не ме засяга напълно, навярно дори… но ние сме учили заедно… И ако ви говоря сега така, вие нямате право да се обиждате. Какво сте постигнали? Разбирам, в себе си може да си помислите: „а сам ти какво постигна, не е бог знае какво…“ Но не за мене е разговорът сега. Още не съм постигнал това, което искам, още не… Но вие, не забелязвам у вас желание да станете нещо друго. Ръководител на група… Добре, добре. Но перспективите — къде са те? Съгласни ли сте с мен?

Съчов вдигна рамене мълчаливо.

— Съгласен, съгласен — закима Лев Григориевич, — аз виждам. Отдавна исках да поговоря с вас, отдавна исках да ви дам съвет. Трябва да направите избор, Игор Александрович… Докато още не е късно. Трябва да избирате. Не е късно — поправи се сам той. — Това не е съвсем точно. По-точно е да се каже още не е късно. Но още малко — и действително ще стане късно. Трябва да изберете. В живота винаги се налага да се избира и да се избира рязко: или, или. Който не върви напред, той изостава. Такава е диалектиката. Оставете спорта — и на работа! Готов съм да ви помогна — и ще ви помогна. За аспирантура. За аспирантура. Трудове са нужни, отлични теми — колкото искаш. Разбира се, късничко е, но по-добре късно… След три-четири години ще защитите дисертация, а после… — Широко разтворените ръце на Лев Григориевич означаваха необятните хоризонти, които щяха да се разкрият пред кандидата на техническите науки. — Не бива — убедително завърши Лев Григориевич, — не бива повече да се губи нито минута. И за да ви помогна да направите първата крачка, най-трудната, както вие е известно, аз ви моля да вземете обратно заявлението си; да го вземете сам, като демонстрирате по този начин своята добра воля. Още веднъж ви напомням за времето: колко много сте загубили с вашето увлечение! През онова време, когато вие сте стреляли с лък, хората работеха, учеха, движеха напред науката, издигаха се нагоре, растяха. Вие, разбира се, помните Заремба? Тези дни защити доктората си. А сега помислете малко, преди да ми отговорите.

И той изтри с голяма хубава кърпа потта от лицето си.

И така Съчов трябваше да отговори. Да отговори не как да е, а силно. Но се чувствуваше някак вяло. „А Льова не е лош, не е“ — профуча в главата му. Разговорът го обърка. Ако Лев Григориевич беше говорил с него иначе, Съчов сигурно би намерил сили да се разсърди и да отговори рязко и твърдо. Но сега…

Той притвори очи и се втурна в зеления гъсталак; правият английски лък висеше на рамото му, като едва-едва му пречеше на бързия ход. Намираше се недалеч от Нотингам, а шериф на ония места беше някой си Заремба, който в трети курс седя цяла година с него на една маса. И на Съчов му се струваше, че и сега вижда това лице с измъчената усмивка на вечен отличник.

— Скучен човек е този Заремба — каза изведнъж Съчов, връщайки се в нормалния свят. Това, разбира се, не беше отговорът, та Съчов не си представяше още какво ще каже в следващата минута на Лев Григориевич. Но за начало и този отговор ставаше. И затова повтори: — Скучен и глупак.

И замълча. Своеобразното дружелюбие, което несъмнено се съдържаше в думите на Лев Григориевич, го накара да загуби равновесие. Сега не изпитваше никакво раздразнение срещу него. Изглежда, Съединените щати нямаше да видят великия стрелец на лък — горките Съединени щати, горката Пенсилвания, горкият Съчов… Вместо от напълно оправдано раздразнение, което би било понятно и естествено при това положение, Съчов бе обладан от елегична печал. Трябваше да отговори на Лев Григориевич, но сега отговорът трябваше да излиза извън рамките на частното, дори ако това частно бяха Съединените щати.

И после чу звучащи в себе си гласове. Във външния свят естествено те не се чуваха, но вътре в него звучаха съвсем ясно и гръмко, като се оспорваха един друг и се опитваха да се заглушат един друг.

Първият глас беше гръмък и тръбен, той звучеше героично, зовеше към активни действия, напред, на борба, и този глас така или иначе го водеше към пътя, към който с направляваща дружеска ръка го подтикваше и Лев Григориевич. И, което беше малко странно, този глас звучеше като хекзаметър:

С други думи, този глас казваше — напред към висините, като се въоръжиш със здрав разум и търпение и бъдеш готов за различни жизнени бури и несгоди.

А другият глас? Той припяваше нещо лекомислено и слабо убедително: „Птицелов, птицелов съм аз, всякога весел и здрав“. Този глас не предвещаваше никакви катаклизми, не подготвяше към никакви възможни сътресения; той славеше радостта от живота, слънцето и въздуха; беше подобен на мехурчета шампанско, надигащи се към повърхността, за да се спукат там и изчезнат, без да оставят следа. Отначало този глас звучеше слабо, едва можеше да се различи, но колкото повече, връщайки се от последната си разходка, Съчов се приближаваше към мястото, където в очакване на отговор седеше Лев Григориевич, този глас започваше да се чува по-ясно и почти надвиши онзи, тръбящия, а след това го заглуши окончателно. И тогава Съчов разбра, че е готов да отговори.

— Преди всичко — каза той, гледайки Лев Григориевич в изрядния червено-сив възел на вратовръзката, — преди всичко аз, Лев Григориевич, искам да ви попитам нещо. Каквото и да чуете сега от мен, не се обиждайте. Възможно е да не съумея с желаната точност да изразя онова, което искам. Но ще се опитам да го направя. Ще се опитам да ви отговоря и ще направя това, както мога. А вие се постарайте да ме разберете. И не се обиждайте. Дори ако ви се стори, че съществува повод за обида. Ще започна с това, че ще ви поставя три въпроса. И по това, как ще се отнесете към тях, ще знам за какво да говоря по-нататък.

Първият въпрос — мислите ли вие, Лев Григориевич, че гений и злодейство са две несъвместими неща?

Вторият въпрос — как се отнасяте вие към Хекуба?

И третият въпрос — какво според вас би станало със света, ако Одисей не беше взел участие в Троянската война?

В самото начало на тази реч лицето на Лев Григориевич беше доброжелателно-вежливо. Към края обаче то придоби затворено-отчужден израз. В продължение на минута или две той гледа мълком Съчов. След това лицево му се изкриви и той каза разочарован:

— Ах, оставете…

И гнусливата усмивка, едва размърдала пълните му устни, показа на Съчов колко болезнено уязвява човека грубата проява на неблагодарно шутовство. Защото само като шутовство можеше да се преценят тези три въпроса. Но, изглежда, Съчов беше готов и на такава реакция. В същия момент, едва уловил презрителната усмивка, той простря през бюрото дясната си ръка с възпиращ жест.

— Почакайте — каза той със смирен тон, — почакайте. Аз ви помолих да не се поддавате на чувството. Помолих ви да не се обиждате. Вие, Лев Григориевич, естествено сте разбрали, че нашият разговор отдавна вече излезе извън официалните рамки и се превърна в нещо друго. Това не е вече дори и разговор, а нещо като наше, съвместно с вас есе. Това са общи наши разсъждения върху темата живот. В края на краищата аз не определях формата на отговора, а само зададох три въпроса. Ако не искате нищо да добавите, можете да считате, че сте ми отговорили — все едно.

И така, както може да се заключи от вашето „ах, оставете“, вие сметнахте всички зададени от мен въпроси, ако не просто за глупави, то във всеки случай за несериозни и неуместни. При това ходът на вашите разсъждения, както аз го разбирам, е приблизително такъв: „Аз можех просто да напиша на тази хартийка, на това заявление «не, не съм съгласен» или нещо от този род, като намеря за своите позиции достатъчно убедителни аргументи. Вместо това викам при себе си човека, подал заявлението. Разговарям с него откровено и приятелски. Посочвам му пътя, по който трябва да се движи, за да не остане нищожество, каквото сега несъмнено представлява, откривам пред него перспективи за бъдещето и давам при това да се разбере, че той може да разчита на моето пълно разбиране и поддръжка, защото само по този път го чака онова, заради което той някога, така както и аз, бе постъпил в института, след това учи в него и ето вече почти десет години работи, без да постигне, както виждаме, съвсем нищо. И ето, вместо да ми отговори сериозно, като откликне на тази искрена грижа, на това доброжелателно внимание, той задава съвсем безсмислени въпроси, целта на които несъмнено е една — да превърне този разговор в шутовство…“ Приблизително така си помислихте вие, Лев Григориевич, подхвърляйки вместо отговор своето „ах, оставете“. Но всичко това не е така, съвсем не е така, повярвайте ми. Въпросите, които ви зададох, не са случайни. И не само на вас ги задавам аз. Задавам ги на всички и най-често на себе си. Самият живот ги задава на всички ни. Друга е работата — кой може да изслуша тези въпроси и да ги обърне към себе си. Защото тези въпроси при цялата им външна несъобразност са обикновени и на тях както на трите кита се крепи вътрешният свят на всеки човек, независимо от това, знае ли той сам това или не знае.

Първият въпрос — за гения и злодейството — е въпрос за отношението към самия себе си и своята душа; вторият — за отношението към другите; а третият — за отношението към историята, към онези сили, които са участвували в изграждането на миналото, а какво е миналото, ако не източник, начало на нашето настояще и бъдеще. Ето всичко, което ви попитах и което исках да чуя от вас — вашето отношение към света. Те, тези въпроси, са взаимосвързани: от това, как се отнасяте към себе си, зависи вашето отношение към другите. От отношението към себе си и другите — следва това, как се отнасяте към своето минало, настояще и бъдеще. А всичко това, взето заедно — говори какъв човек сте вие, защото, както сам знаете, тази взаимовръзка е определящата в нашия живот. Никога не може да се каже коя наша стъпка ще доведе до най-необратимите, а може би и фатални последствия — а нали такава стъпка може да бъде приятелски съвет. Но какво да се прави, Лев Григориевич, ако, задавайки въпросите — на себе си или на другите, ние не чуваме отговор. Остава едно, да отгатнем отговора. Да го отгатнем, като се опираме на някои тайни знаци, неразбираеми на пръв поглед; да дешифрираме намеците, казани иносказателно. Тази иносказателност аз разбирам така: към себе си вие се отнасяте добре. Да, вие се отнасяте добре към себе си, а своя път вие смятате не само за правилен, но и единствено възможен за човек с диплома на инженер: работа, аспирантура, дисертация, а после — необгледни простори. Ето вашето жизнено кредо: у вас всичко е правилно, всичко е хубаво, постъпвайте като мен, вървете по моя път и при вас ще стане както при мен — всичко правилно, всичко хубаво. Струва ми се, че ви разбрах добре. Сега ще се опитам да дешифрирам вашия отговор на втория ми въпрос — за отношението към Хекуба. И на него ми отговорихте. Отговорихте ми, без да знаете — тогава, когато произнесохте унищожаващо съболезнователното „Нищо“… След това вие казахте: „на вашите тридесет и няколко години“. А малко по-късно споменахте за Заремба: „Помислете си само — прозвуча във вашия глас, — помислете си само, той е вече доктор на науките“…

— Чуйте — каза тук Лев Григориевич. Лицето му беше такова, сякаш внезапно го бяха заболели зъбите. — Чуйте…

— Не, не — каза Съчов. — Не, Лев Григориевич. Та позволете ми да се изкажа. Така че, що се отнася до Заремба, радвам се за него. Ние двамата се радваме за него. Чест и хвала на него. Макар че — вие спомняте ли си? — той винаги изглеждаше така, сякаш току-що са го измъкнали от водата след неуспешен опит да се удави. Но вашият пиетет пред постиженията на Заремба, струва ми се, не е случаен. Аз го разбирам. Той означава, че вие имате някакъв критерий, по който се определя вашето отношение към другите, които условно нарекохме Хекуба. И то, това отношение, зависи, мисля аз, от едно. От това, какво е успял човек да постигне по пътя, който вие сте избрали като скала за сравнение. И стойността на човека по тази скала се определя от вас много просто — по степента на неговото изкачване или, казано с други думи, положението на човека по някоя стълба: колкото по-горе стои човек, толкова по-достоен е за подражание. Ах, колко хубаво е това гледище! Колко е удобно! Освен това то е примамливо: колкото по-горе, толкова по-добре. Оттук и просто постиганото жизнено кредо — напред и нагоре! И няма съмнение, че като възприемеш такова гледище — възможно, трябва да призная, възможно и напълно разбираемо — става много по-просто да се живее, а заедно с това и по-приятно, защото, преди да изразим нашето отношение към някого — е, макар и към Хекуба, е достатъчно да се осведомим: а каква степен заема тя? И ако успехът й не е голям, ние сме прави да възкликнем почти като онзи Шекспиров герой: „Та за какво ни е на нас тая Хекуба…?“

Приближаваме към края, Лев Григориевич, приближаваме към края. Защото и на третия въпрос вие всъщност отговорихте. Нали не подписахте моето заявление. Това беше и вашият отговор. Но погледнете колко много последици има вмешателството в събитията. Помислете: нали ако Одисей по някакви причини не бе взел участие в Троянската война, Троя нямаше да бъде завзета. Нямаше да се наложи на Еней да скита и не би бил основан Рим. И вече съвсем трудно е да се предположи какво би било и какво не би било по-нататък. Така че прави ли сме ние да застанем на пътя на онова, което трябва да стане? Имаме ли право да говорим и действуваме така, сякаш отнапред ни са известни намеренията и крайните цели на съдбата? Вие бихте могли да възразите на това, че свободата на избора принадлежи на самите нас — тогава, когато, макар с една или друга своя стъпка ние предопределяме по-нататъшния си път. Но ако е допусната грешка? Ако посоката е избрана неправилно и вместо да вървиш напред, ти безкрай се въртиш и въртиш на едно място — тогава какво? Към какво, ако не към отчаяние води подобно въртене? И нима от гледището на самата държава — с това аз вече се спускам от висотата на общите разсъждения към нашия въпрос — не е много по-изгодно в крайна сметка всеки да се занимава с това, което му е присърце? Нима не мечтае всеки човек за такава работа, където не би броил колко часа остават до обедната почивка или до края на работното време? Човек трябва мъжествено да гледа истината в очите — в това вие сте напълно прав. „Нищо“ — това е страшна дума. Тогава позволете на човек да стане такъв, какъвто желае.

Ето какво каза в своя дълъг — немислимо дълъг според нашето мнение — монолог Съчов и ето какво се наложи да изслуша съвсем стоически главният специалист по транспорта в институт „Гипроград“ Лев Григориевич. И той го изслуша в пълно мълчание. Дори и след като Съчов завърши, неговото мълчание продължи. И макар че страдалческото изражение към края вече изчезна от закръгленото му лице, погледът му продължаваше да изразява някаква смесица от учудване и отрицаваща разсеяност.

— Казахте много интересни неща — изрече накрая Лев Григориевич, когато изглеждаше, че мълчанието няма да се прекрати никога, — твърде много интересни: и за Хекуба, и за Одисей. — Тук Лев Григориевич предъвка с устни нещо неприятно. — Забавно беше всичко, за което говорихте, да… И аз приготвих вече цяла реч, знаете, дори оправдателна реч. Някак неудобно ми стана, наистина много гладко излезе всичко — пак за Хекуба и за Троянската война… и ето че аз исках вече да почна тази оправдателна реч, когато ми дойде наум и аз на свой ред да ви задам един въпрос. Ето какъв е този въпрос. Да допуснем, че вие вървите по мост. И виждате, че някакъв човек се готви да скочи във водата. Може да скочи и нищо да не му стане. А може и да умре. Може би той има някакви причини, за да постъпи така, вероятно дори има. Какво да се направи? Да, това е моят въпрос: как ще постъпите в този случай — ще го оставите ли да скочи или ще се постараете да го задържите?

Сега дойде ред на Съчов да прехапе устни.

— Не — каза той, — знаете…

— Не, отговорете — настоя Лев Григориевич. — Ще задържите ли човека или не?

— Да — каза Съчов, — но какво от това.

— С това се занимавам и аз — каза Лев Григориевич и в гласа му звучеше пълно удовлетворение. — Това, което искате да направите, според мен е толкова вредно, колкото и скок от моста в реката. Аз ви задържам — и това е всичко.

Съчов само махна с ръка.

А Лев Григориевич завърши:

— Аз се занимавам с решаването на транспортни проблеми, само с това. При това аз ви изказах моето лично становище. Мога да добавя, че времето на универсалните специалисти мина. Сега вече чисто физически е невъзможно един човек да преуспее в разни, отдалечени една от друга области; в една би успял. Ето защо рано или късно човек трябва да направи окончателен избор. Той трябва да избере занятие, професия за цял живот — и това е неговата цел.

— О, не — каза Съчов и поклати глава. — Не. Не сте прав. Професията не е цел. Човек преди всичко трябва да бъде не певец, не инженер, не учен, а човек. Професията не е цел, а средство. Щастието — това е целта. За да бъдем щастливи, ние трябва да бъдем уверени, че сме намерили своето място. А там от само себе си ще се получи, че на това място ние ще принасяме на хората най-голямата полза, на която сме способни — защото това ще бъде нашето място. Да намерим това място, не е ли най-важната задача, пряк дълг пред себе си и пред другите. Не зная какво ми предстои, не зная, зная обаче едно: колкото и аспирантури да завърша, ще си остана това, което съм — среден инженер. Не се оплаквам от съдбата си. Но аз искам да се опитам да се измъкна от кръга на ограничените възможности. Кой знае, може би именно сега мога да стана световен шампион. Може би това е въобще първият и последният шанс в живота ми да проверя дали съм способен да достигна някаква височина. А сега не без ваша помощ ще изпусна този свой единствен шанс, като не го използвам. Може би именно след него ще ми се възвърне интересът — до голяма степен вече загубен, казано по съвест — интересът към моята инженерска дейност и тогава аз ще стана и кандидат, и какъвто искате. А може би ще разбера окончателно, че заемам не по право мястото на инженер, и тогава ще намеря в себе си сили да започна отначало и ще стана учител по история. А може би този неизползуван единствен в живота ми шанс въобще ще ме изтика от живота и аз ще завърша пътя си като неудачник, а може да стана и ваксаджия. Кой знае? Вие знаете ли? Ето на какъв кръстопът стоите вие, Лев Григориевич, със своя червен молив. За да се говори с увереност: „Трябва да се прави това, а не това“, трябва да се знаят намеренията на съдбата.

Аз не ги зная. Но и вие, Лев Григориевич, също не можете да ги знаете; аз не мисля, че бъдещето е разкрило пред вас своите намерения по отношение на мен. Ето защо съм аз принуден да разглеждам и преценявам отказа ви да подпишете заявлението ми като некоректност не по отношение на инженер Съчов, не, а по отношение на намеренията на съдбата спрямо инженер Съчов. И така още веднъж, но за последен път, се обръщам към вас и ви питам с обикновено любопитство: ще подпишете ли вие, Лев Григориевич, тази хартийка, като предоставите всичко останало на времето, или не?

— Не — като се усмихна болезнено, каза Лев Григориевич и попипа своето саламче под брадичката. — Няма да подпиша вашето заявление. И нека времето реши, както казахте вие, какво ще излезе от това.

— Така — замислено рече Съчов. — Значи все пак не.

— Не — потвърди Лев Григориевич и погледна Съчов с интерес.

— Позволете ми тогава да ви задам още един, последен въпрос — каза Съчов, гледайки някъде нагоре и встрани. — Какво според вас ще направя аз, след като вие, присвоили си прерогативите на съдбата, ми поставяте такова огромно препятствие?

— Вие — с великодушието на победител отговори Лев Григориевич, като се хвана на играта, — след поставеното от мен препятствие вие сигурно ще идете при директора. И ще идете, според мен — добави той скромно — съвсем напразно. Ще идете при директора и ще настоявате на своето. Познах ли?

— Ето, виждате ли какво значи да поемеш върху себе си задълженията на съдбата — като поклати тъжно глава, рече Съчов. — Виждате ли колко е трудно да се отгатне дори най-близкото действие на нашите постъпки и решения и колко лесно може да се направи грешка. Не, драги мой колега Льова, не, уважаеми главен специалист Лев Григориевич, не. Вие не познахте. Аз не се противя на съдбата. Подчинявам се на нейните указания. Именно затова няма да отида при директора… — и при тези думи той скъса заявлението си най-напред на четири части, а после на осем, съпровождайки действията си със същото тъжно и сякаш замислено поклащане на главата — Не. Ще направя следното. Сега ще стана. Ще изляза от вратата. Ще направя три крачки надясно. Ще взема шлифера си, ще го метна на раменете си и през пропуска ще изляза оттук… Не зная закъде — призна откровено той, — още не зная. Може би ще тръгна наляво. А може би — надясно. Ще реша там, веднага. Но където и да отида, драги ми колега и доброжелател Льова — накрая мога да те нарека просто Льова, както някога, — Льова, а не някакъв Лев Григориевич, където и да отида, тук, при теб, повече няма да се върна. Никога. Моля те този, днешният ден да се смята като компенсация — имам такива изработени пет или шест дни, ето вземам единия. Вземам го и отивам да се разхождам — после ще реша наляво или надясно. И така ние с тебе ще се простим, надявам се, завинаги. Не зная какъв обрат би взела съдбата и животът ми, ако ти, Льова, приятелю мой, би подписал тази хартийка, ако би я подписал със своя дебел глупав молив; ако просто беше написал: „Не възразявам“. Но не написа това и сега моят живот ще протече другояче. Виждаш какъв е резултатът от твоето решение. Можеш ли да кажеш, че си искал да постигнеш именно това? Ще ти послужи ли, Льова, този случай за урок? Не зная, не зная. Склонен съм да се съмнявам. Прекалено доволен си от себе си; прекалено малко те вълнуват въпросите за съвместимостта между гения и злодейството; за Хекуба пет пари не даваш, а пък Одисей направо си забравил. Но ето какво още си забравил: пред райските врати (а може би това е просто нашата съвест?) рано или късно ще се наложи всеки от нас да представи доказателства за това, че ненапразно сме живели на земята. И аз съвсем не съм уверен, че най-убедителни ще бъдат нашите, твоята и моята, дисертации.

И той се обърна, за да си тръгне… но гласът на Лев Григориевич, необикновен, странно задавен глас го спря и го попита — е, а той, Съчов, има ли наистина такива доказателства? И Съчов отговори честно, че няма.

— Не — каза той, — нямам такива доказателства. Но ще се постарая…

Но тук той се запъна изведнъж. Защото в момента, когато произнасяше последните думи, случайно вдигна поглед и го насочи към прозореца. В тази минута, в този миг, всички тези думи изхвръкнаха от главата му. Почуден от запъването му, Лев Григориевич можа да види само внезапно изкривеното му лице, цветът на което изчезна. А Съчов гледаше ли гледаше през прозореца, където пред очите му премина преди няколко секунди Елена Николаевна и той не можеше да реши насън ли е или наяве. Тя вървеше бавно, спираше от време на време и побутваше с върха на обувките си първите опадали листа и на Съчов му се стори, че неговият собствен живот минава пред него.

И тогава, като се обърна към Лев Григориевич, той завърши своята фраза:

— Не — каза той. — За съжаление нямам такива доказателства. Сега. Ще се постарая обаче след известно време да ги имам. — Той помълча и добави: — Много ще се старая.

Същата вечер посетителите на Лятната градина можеха да срещнат един човек, който бавно и без явна цел се движеше по алеите, побутвайки първите опадали листа с носа на обувката си. От време на време човекът сядаше на пейка и тогава до околните посетители долитаха звуци, които при известна сила на въображението биха могли да бъдат взети за пеене. Странно беше това пеене: понякога звучеше мелодията на песента за веселия птицелов; понякога звучаха строфи на хекзаметър, вече сами по себе си мелодично песенни, но най-често се повтаряше песента за веселия и свободен стрелец от зелените Шеруудски гори и тези думи седящият на пейката човек произнасяше с особено усърдие, защото и самият той този ден беше заменил правото на служебно първородство за паница леща, за твърде мъглява и нелека свобода. В тъмнината се разнасяха думите: