Дръж се здраво

Пролог

Пръстите на Мариан обвиваха третата й чаша текила, а тя все още се дивеше на безкрайната си способност да разруши и последната капка добро в гадния си живот. В този миг мъжът до нея се провикна:

— Слушай, сладурано: креационизмът и еволюцията са напълно съвместими.

Слюнката му се приземи на врата й. Тя направи гримаса и хвърли кос поглед към онзи. Мустакът му бе буен като на звезда от порнофилм от седемдесетте години. Седеше от дясната й страна. От лявата й бе свръхизрусената блондинка с чупливата сламена коса, към която бе насочена предизвикателната му закачка. Мариан бе нещастната мръвка в средата на неудачния им сандвич-свалка.

Реши да не им обръща внимание. Втренчи се в чашата си, сякаш бе диамант, който можеше да свърши работа за годежния й пръстен. Или пък бе начин да разкара мустакаткото и сламенокоската. Не се получи.

— Ти си луд — рече Сламенокоска.

— Изслушай ме.

— Добре, цялата съм в слух. Но това не значи, че не си луд.

— Искате ли да си сменим местата, че да седнете един до друг? — попита Мариан.

Мустакът положи ръка върху нейната:

— Чакай, госпожице, искам и ти да чуеш.

Мариан се канеше да възрази, но реши, че е по-лесно да си затрае. Върна погледа си към напитката.

— Окей — каза Мустакът. — Нали си чувала за Адам и Ева?

— Разбира се — отвърна Сламенокоска.

— И вярваш ли на тая история?

— Онова, дето той е първия мъж, а тя — първата жена?

— Точно тъй.

— Никак. А ти?

— Вярвам, разбира се. — Потупа мустака си, сякаш бе малък гризач, нуждаещ се от утеха. — Според библията точно така е станало. Първо е създаден Адам, а после, от реброто му — и Ева.

Мариан отпи. Пиеше по няколко причини. В повечето случаи заради купона. Сума ти пъти бе попадала на места като сегашното, в търсене на запознанство, което евентуално да прерасне в нещо повече. Тази вечер обаче мисълта да си тръгне с някой мъж просто не я вълнуваше. Пиеше, за да се упои, и по дяволите, ако не стане. Само да се отпуснеше, и безсмисленото бърборене щеше да я разсее. Да потуши болката.

Объркала бе всичко.

Както винаги.

През целия си живот бе бягала с пълна сила от всичко добродетелно и благоприлично и бе търсила следващата непостижима наркоза — едно постоянно състояние на скука, накъсвано от патетични еуфории. Съсипала бе нещо хубаво, а сега, като се опита да го възстанови, Мариан пак се бе осрала.

Навремето гледаше да не причинява болка на други, освен на най-близките си — един вид затворено общество от най-обичаните й хора, жертви на емоционалното осакатяване, което им нанасяше. Но сега, благодарение на възникналата напоследък смес от идиотщина и егоизъм, вече можеше да добави към списъка на жертвите на марианското клане и напълно непознати.

И тя не знаеше защо, но да наранява непознати й се струваше по-лошо. Така или иначе онези, които обичаме, най-много ги боли от нас, нали? Но да причиняваш страдания на невинни хора е лоша карма.

Мариан бе разрушила вече един живот. А може би и повече.

Защо?

За да защити детето си. Така поне си мислеше.

Тъпачка.

— Окей — рече Мустакът, — Адам роди Ева, мисля, че така пишеше.

— Сексистки простотии — отвърна Сламенокоска.

— Но това е Божието слово.

— Което науката е опровергала.

— Чакай малко, госпожице, изслушай ме. Това тук е Адам — протегна напред дясната си ръка, — а това — Ева. — Протегна и лявата. — Имаме и Едемската градина, нали така?

— Така.

— Адам и Ева значи имат двама сина, Каин и Авел. После Авел убива Каин.

— Каин убива Авел — поправи го Сламенокоска.

— Сигурна ли си? — Смръщи замислено чело, после тръсна глава. — Както и да е. Но единият от тях умира.

— Умира Авел. Каин го убива.

— Сигурна ли си?

Сламенокоска кимна.

— Окей, остава ни значи Каин. И това поражда въпроса: с кого се е сношил Каин? Щото единствената налична жена е била Ева, и то доста поостаряла. Та как точно е продължил човешкият род?

Мустакът млъкна, сякаш очакваше аплодисменти. Мариан отчаяно завъртя очи.

— Схващаш ли къде е дилемата?

— Може пък Ева да е имала и друго дете. Момиче.

— Тогава трябва да е правил секс със сестра си, така излиза — контрира Мустакът.

— Че защо не? В онези времена е било всеки с всеки, нали така? Щото Адам и Ева са първите. Няма начин да не е имало някакво ранно кръвосмешение.

— Не — отсече Мустакът.

— Що не?

— Библията забранява кръвосмешението. Отговора ни дава науката. Именно това искам да кажа. Науката и религията наистина могат да съществуват съвместно. Всичко опира до теорията на Дарвин за еволюцията.

Сламенокоска изглежда наистина се заинтригува:

— Как така?

— Ами, помисли си. Според всички тези дарвинисти, ние от какво сме произлезли?

— От приматите.

— Точно така: някакви си там маймуни. Та Каин, значи, е пропъден и се скита сам-самичък по прекрасната ни планета. Следиш ли ми мисълта?

Мустакът потупа Мариан по ръката, да е сигурен, че тя го слуша. Тя бавно се извърна към него. Махни тоя порно мустак, мина й през ума, и може и да ми харесаш. В крайна сметка само вдигна рамене:

— Следя я.

— Чудесно. — Усмихна се оня и повдигна вежда. — А Каин е мъж, нали?

— Така е — направи опит да се върне в разговора Сламенокоска.

— С нормални мъжки пориви, нали?

— Нали.

— Та скита си той насам-натам и усеща как го перва хормонът. Естественият нагон. И както минава един ден през някаква гора — нова усмивка, ново потупване на мустака, — Каин среща една привлекателна маймуна. Или горила. Или орангутанка.

— Ама ти на сериозно ли? — измери го с поглед Мариан.

— Абсолютно. Представи си само. Каин среща нещо от семейството на маймуните. Те са най-близки до човека, нали така? Пуска се на една от женските и става знаеш какво. — Събра безшумно дланите на двете си ръце, в случай, че не го бе разбрала. — От което приматката забременява.

— Ама че гадост — рече Сламенокоска.

Мариан направи опит да се върне към питието си, но мъжът отново я потупа по ръката.

— Не схващаш ли колко е логично? Приматката ражда полумаймуна-получовек. Прилича по-скоро на маймуна, но с течение на времето човешкото надделява. Чат ли си? Воала! Еволюция и креационизъм в едно цяло.

Усмихна се, сякаш очакваше да му връчат златна звезда.

— Момент. Тука нещо не ми се връзва — каза Мариан.

— Значи Бог е против кръвосмешението, но не и против сношенията с животни?

Мустакатият я потупа покровителствено по рамото.

— Мъча се просто да ти обясня защо страдат от липса на въображение всички ония умници с дипломи по разните му там науки, които смятат, че религията е несъвместима с науката. Точно тук е проблемът. Учените само гледат през микроскопите. Религиозните само четат напечатаните думи. Многото дървета им пречат да видят гората.

— Коя гора? — попита Мариан. — Оная с привлекателната маймуна ли?

И това някак си промени цялата атмосфера. Или поне така й се стори на Мариан. Мустакът млъкна и я изгледа втренчено за един дълъг миг. На Мариан й стана кофти. Имаше нещо необичайно — нещо гнило в цялата работа. Очите му бяха черни — някакви безжизнени стъклени топчета, напъхани както дойде в лицето му. Той примига, след това се доближи към нея.

Изучаваше я.

— Тпру-у-у! Чакай. Ти, малката, да не би да плачеш?

Мариан се извърна към сламенокосата. И тя се бе втренчила в нея.

— Щото очите ти са зачервени — продължи онзи. — Не ща да любопитствам, ама сигурна ли си, че си Окей?

— Добре съм — отвърна Мариан. Стори й се, че май вече заваля думите. — Просто искам да си пия пиенето на спокойствие.

— Ама, моля ти се — вдигна ръце онзи. — Ни най-малко не желая да те безпокоя.

Мариан не отместваше очи от чашата. Очакваше да съзре с периферното си зрение някакво движение. Нищо не стана. Мъжът с мустака не помръдна.

Отпи нова, яка глътка. Барманът отнесе нечия празна чаша с привичното движение на човек, който е правил това цял живот. Нямаше да се изненада, ако беше плюнал вътре, като в някой стар уестърн. Заведението бе полутъмно. Задължителното тъмно и неласкаещо огледало зад бара ти позволяваше да проучваш останалите клиенти в опушената и поради това разкрасяваща светлина.

Мариан огледа отражението на мустакатия.

Той срещна погледа й и го задържа. Мрачните му очи в огледалото я приковаха и не й даваха да мръдне.

Втренченият му поглед постепенно премина в усмивка и тя усети тръпки по врата си. Въздъхна с облекчение, когато той се извърна и си тръгна.

Тръсна глава. Каин — продължител на рода с маймуна. Що пък не, бе, пич.

Посегна към чашата. Ръката й трепереше. Идиотската теория й бе поотвлякла вниманието от лошото, макар и за кратко.

Замисли се за онова, което беше направила. Нима наистина идеята й се бе сторила добра? Беше ли обмислила всичко — цената, която щеше лично да плати, последствията за другите, променените завинаги съдби?

Май не.

Бе страдала. Бе жертва на несправедливост. Изпитала бе сляпа ярост — изгарящото примитивно желание да си отмъсти. Но в никакъв случай онуй библейското (добре де, по дяволите — еволюционното) „око за око“. Как точно да опише стореното?

Масивна разплата.

Затвори очи, разтърка ги. Стомахът й закъркори. От стреса е, реши. Отвори очи. Барът й се стори по-тъмен. Зави й се свят.

Рано е още.

Колко бе изпила?

Сграбчи бара. Както когато си препил, леглото ти започва да се върти и ти се вкопчваш в него, за да не изхвърчиш през най-близкия прозорец от центробежната сила.

Къркоренето в стомаха й се засили. После очите й се отвориха широко. Мълниеносна болка проряза корема й. Разтвори уста, но писък не излезе — запуши я сляпата болка. Мариан се преви.

— Какво ти е?

Беше гласът на Сламенокоска. Идваше сякаш много отдалеч. Не се бе чувствала толкова зле отдавна — да кажем, откакто бе родила. Раждането — любимото изпитание на Бога. Ами, какво да ти кажа? Онуй, малкото същество, което трябва да обичаш и да гледаш повече, отколкото себе си — когато тръгне да излиза от теб, ще ти причини невъобразима физическа болка.

Хубаво начало за съвместен живот, нали?

Интересно какво би казал Мустака по въпроса.

Сякаш ножчета за бръснене я раздираха отвътре и напираха да излязат навън. Всякаква логика я напусна. Остана й само болката. Забрави дори за онова, което бе направила; за пораженията, които бе причинила не само през днешния ден, но откакто се помнеше. Тийнейджърската й разюзданост бе съсухрила и състарила родителите й. Унищожила бе първия си съпруг с постоянните си изневери; втория — с отношението си към него; след това детето си; малцината, с които успя да изкара повече от няколко седмици; мъжете, които бе използвала, преди те да започнат да я използват…

Мъжете. Може би пак ставаше дума за отплата. Нарани ги преди те да са те наранили.

Сигурна бе, че ще повърне.

— Тоалетната — успя да пророни.

— Ясно.

Пак Сламенокоска.

Мариан усети, че се свлича от високия стол. Под мишниците й се промушиха яки ръце и я задържаха. Някой — Сламенокоска — я направляваше отзад. Отправи се, залитайки, към тоалетната. Гърлото й бе пресъхнало докрай. Болката в корема не й даваше да се изправи.

Яките ръце продължаваха да я държат. Мариан не отместваше поглед от пода. Тъмнина. Едва съзираше влачещите се крака, които едва повдигаше. Помъчи се да вдигне очи, видя близо пред себе си вратата на тоалетната и се зачуди дали ще успее да стигне дотам. Успя.

И продължи напред.

Сламенокоска все още я държеше под мишниците. Прокара Мариан през вратата на тоалетната. Мариан се опита да удари спирачки. Но мозъкът й отказваше да изпълни заповедта. Понечи да извика, да каже на спасителката си, че са минали през вратата, но и устата й отказваше да работи.

— Излез оттук — прошепна жената. — Ще ти стане по-добре. По-добре?

Усети как натиска с тяло някакъв напречен прът и отваря врата. Авариен изход. Правилно, помисли си Мариан. За какво да цапам тоалетната? По-добре в някоя задна уличка. Пък и на чист въздух. Чистият въздух може да помогне. Може да ме накара да се почувствам по-добре.

Вратата се отвори докрай и се трясна във външната стена. Мариан залитна навън. Въздухът наистина бе хубав. Не че й мина. Болката продължаваше. Но усети приятен хлад по лицето си.

И точно тогава видя микробуса.

Бял, с тъмни стъкла. Двете задни врати зееха — уста, готови да я погълнат цяла. А до тях стоеше човекът с буйния мустак, който подхвана Мариан и я блъсна навътре.

Мариан направи опит да се опъне, но нямаше полза.

Мустакът я хвърли в буса, сякаш бе чувал с картофи. Приземи се на пода с глух удар. Той се вмъкна, затвори вратите и се изправи над нея. Мариан се сви в позата на зародиш. Стомахът още я болеше, но страхът надделяваше.

Мъжът отлепи мустака и й се усмихна. Микробусът потегли. Изглежда на волана бе Сламенокоска.

— Здравей, Мариан — каза онзи.

Не можеше нито да мръдне, нито да диша. Той приседна до нея, изтегли ръката си назад и я трясна с юмрук в корема.

Колкото и силна да беше болката й дотогава, сега прие ново измерение.

— Къде е записът? — попита онзи.

След което се зае наистина да я измъчва.