Дръж се здраво

Двадесет и втора глава

Тиа отвори още преди Бетси Хил да бе успяла да почука и направо я запита:

— Знаеш ли къде е Адам?

Въпросът й изненада Бетси Хил. Очите й се разтвориха широко и тя замръзна на място. Видя лицето на Тиа и поклати глава:

— Никаква представа нямам.

— За какво си дошла тогава?

Бетси Хил недоумяваше.

— Да не би Адам да е изчезнал?

— Да.

Кръвта се смъкна от лицето на Бетси. Кой знае какви ужасни спомени отключва разговорът им — мина през ума на Тиа. Нима самата тя не си бе давала сметка колко сходен бе случаят с онзи на Спенсър?

— Тиа?

— Кажи.

— Проверихте ли на покрива на прогимназията? Там, където бяха намерили Спенсър.

Спорът, разговорът, всичко приключи. Тиа извика на Джил, че след малко се връща — няма как, Джил скоро щеше да е достатъчно голяма, за да я оставят сама за кратко време — и двете жени се втурнаха към колата на Бетси Хил.

Шофираше Бетси, а Тиа седеше като истукана на предната седалка до нея. Чак след две преки Бетси наруши мълчанието:

— Вчера говорих с Адам.

Тиа регистрира думите й, но не и смисъла им.

— Какво казваш?

— Нали знаеш за страницата на Майспейс, която създадоха в памет на Спенсър?

Тиа се бореше с мъглата в мозъка си. Мъчеше се да се съсредоточи. Страница на Майспейс. Сети се, че е станало дума преди няколко месеца.

— Знам.

— Там се появи нова снимка.

— Не те разбирам.

— Направена е малко преди Спенсър да умре.

— Но той не е ли бил сам през онази нощ? — попита Тиа.

— И аз така си мислех.

— Все още нищо не разбирам.

— Според мен — каза Бетси Хил — Адам е бил заедно със Спенсър тогава.

Тиа се извърна към нея. Бетси Хил не откъсваше очи от пътя.

— И ти си разговаряла с него за това вчера?

— Да.

— Къде?

— На паркинга след часовете.

Тиа се сети за разменените реплики със СиДжей8115:

Какво има?

Майка му ме причака след училище.

— Защо не дойде да говориш с мен? — попита Тиа.

— Защото не желаех да слушам обясненията ти — отвърна Бетси наострено. — Исках да чуя какво ще каже Адам.

В далечината се появи гимназията — ниска, нашироко разпростряла се, невзрачна тухлена постройка. Тиа скочи от колата почти в движение и хукна към сградата. Помнеше, че бяха намерили тялото на Спенсър върху единия от по-ниските плоски покриви, които открай време приютяваха пушачите. Стъпваха на един ъглов перваз и се покатерваха по улука.

— Чакай — извика й Бетси Хил.

Но Тиа вече беше почти там. Макар да бе събота, на паркинга се виждаха доста автомобили — джипове и микробуси. Децата тренираха бейзбол и футбол. Родителите стояха покрай страничните линии, пиеха кафе от картонени чаши, бъбреха по мобифоните, щракаха снимки с телефото обективи или човъркаха блакбъритата си. Тя открай време не обичаше да ходи на мачовете на Адам — колкото и да се мъчеше, не успяваше да овладее страховете си. Ненавиждаше онези агресивни родители, за които нямаше нищо по-ценно от спортните постижения на отрочетата им — струваха й се жалки и дребнави — и нямаше намерение да става като тях. Видеше ли сина си на леда, започваше да се вайка вътрешно дали е щастлив, а приливите и отливите в настроението му я съсипваха напълно.

Примига, за да прогони сълзите, и продължи да тича. Стигна до ъгъла и се вцепени.

Первазът го нямаше.

— Махнаха го след смъртта на Спенсър — каза зад гърба й настигналата я Бетси. — Да не се качват децата повече. Извинявай, забравих да ти кажа.

Тиа я погледна изкосо.

— Децата винаги намират начин.

— Знам.

Огледаха се, но не откриха друг път към покрива. Изтичаха до главния вход. Заблъскаха по заключената врата, докато не се появи някакъв разсилен, чието име КАРЛ бе изписано върху униформата.

— Затворено е — съобщи Карл през стъклената врата.

— Трябва ни да се качим на покрива — извика Тиа.

— Покрива ли? — смръщи вежди Карл. — За какво ви е потрябвал?

— Пуснете ни, моля ви — замоли го Тиа.

Разсилният премести поглед надясно, видя Бетси Хил и усети как го побиха тръпки. Явно я позна. Без да каже и дума повече, Карл извади ключовете и отвори.

— Насам — каза им.

И той се затича с тях. Сърцето на Тиа направо щеше да изскочи от гърдите й. Очите й продължаваха да са пълни със сълзи. Карл отвори някаква врата и посочи към ъгъла. В стената имаше вградена метална стълба — от онези, дето ги има по подводниците. Тиа не се поколеба дори за миг, а тръгна да се катери. Бетси Хил я следваше по петите.

Стигнаха до покрива, но от противоположната му страна. Училището бе на повече от сто години и имаше почти две хиляди ученици. С течение на времето го бяха разширявали неколкократно и съответно се бяха прибавили и нови покриви. Намираха се върху допълнение към началната сграда, строено преди цели осемдесет години. А Спенсър го бяха открили върху една ниска пристройка от шейсетте.

Тиа се втурна по настилката от катран и фини камъчета, следвана от Бетси. Покривите бяха на различни нива. На едно място им се наложи да скочат от височина горе-долу колкото един етаж. Направиха го, без да се замислят.

— Натам — викна Бетси и посочи ъгъла.

Свиха към покрива, който им трябваше, и спряха. Тяло нямаше.

Това бе най-важното. Адам не беше там. Но други бяха идвали.

Наоколо бе пълно със счупени бирени бутилки, фасове и нещо като останки от марихуана. Как им викаха? Козчета?

Но не това бе накарало Тиа да замръзне на място. Имаше и свещи.

Десетки свещи. Повечето изгорели до восъчни петна. Приближи се и докосна една от тях. Бяха се втвърдили, но имаше и една-две все още меки, явно догорели наскоро.

Тиа се извърна. Бетси Хил не бе помръднала от мястото си. Не плачеше. Само стоеше втренчена в свещите.

— Бетси?

— Точно тук намериха Спенсър.

Тиа се приведе, заразглежда свещите и нещо в тях й се стори познато.

— Точно където са свещите. Качих се тук преди да преместят Спенсър. Те искаха първо да го свалят, но аз казах „не“. Исках първо да го видя. Да видя къде е умряло детето ми.

Бетси направи крачка напред. Тиа не помръдна.

— Качих се по перваза — онзи, дето после го махнаха. Един от полицаите се опита да ме повдигне. Казах му да върви на майната си. Накарах ги всички да се отдръпнат. Рон мислеше, че съм превъртяла. Опита се да ме разубеди. Но аз се покатерих. И видях Спенсър точно на това място. Където си ти сега. Легнал бе на хълбок. Свил се бе като зародиш. Той така и спеше. С опрени в гърдите колене. Престана да смуче палеца си докато спи, чак когато стана на десет. Ти гледала ли си как спят децата ти, Тиа?

Тиа кимна.

— Мисля, че няма родител, който да не го прави.

— А защо мислиш, че го правят?

— Защото в съня си изглеждат абсолютно невинни.

— Може и да си права — каза Бетси и леко се усмихна. — Но аз все пак си мисля, че това е единствената ни възможност да се вгледаме на спокойствие в тях, да им се порадваме. Ако ги загледаш по този начин, докато са будни, ще решат, че си изкукуригала. Но докато спят…

Гласът й замлъкна. Огледа се около себе си и добави:

— Този покрив е доста голям.

Смяната на темата изненада Тиа.

— Така е.

— Покривът е голям — повтори Бетси. — Навсякъде има счупени стъкла.

Погледна Тиа, а тя не знаеше какво да отговори, та само каза:

— Вярно.

— А свещите са палени точно там, където намериха Спенсър — продължи Бетси. — Във вестниците не писаха къде точно е намерен. Откъде знаят тогава? Ако Спенсър е бил сам през онази нощ, защо ги палят точно там, където е умрял?

Майк почука на вратата. Зачака на верандата. Моу бе останал в колата. Бяха само на километър от мястото, където предната вечер бяха нападнали Майк. Щеше му се да се върне на онази уличка, да види дали няма да се сети за още нещо, или да открие нещо ново. Нямаше никаква представа какво всъщност търси. Шареше като сляп с ръце около себе си с надеждата, че нещо ще го отведе при сина му.

Тук, както му се струваше, шансът му бе най-голям.

Беше се обадил на Тиа да й каже, че с Хъф е ударил на камък. Тиа му разказа как са ходили с Бетси Хил до училището. Бетси всъщност била още у тях.

— След самоубийството Адам сякаш се затвори в себе си — каза Тиа.

— Знам.

— Та може би около снощния случай има още много неизвестни.

— Като например?

Мълчание.

— Ние с Бетси трябва още да си поговорим — каза Тиа.

— Внимавай, моля те.

— В какъв смисъл?

Майк не отговори, но и двамата знаеха много добре за какво става дума. Колкото и ужасно да звучеше, интересите им вероятно вече не съвпадаха с тези на семейство Хил. И на двамата не им се искаше да го признаят на глас, но много добре го съзнаваха.

— Нека първо го намерим — каза Тиа.

— Нали точно това правя. Ти работи от твоята страна, аз — от моята.

— Обичам те, Майк.

— И аз те обичам.

Майк почука втори път. Пак никой. Вдигна ръка да по-трети, но вратата се разтвори. Гардът Антъни изпълваше цялата рамката. Скръсти огромните си ръце и рече:

— Добре си се подредил.

— Благодаря за съчувствието.

— Как ме откри?

— В интернет. Потърсих скорошни снимки на дартмътския футболен отбор. Та ти едва миналата година си завършил. Адресът ти още е там.

— Умно, подсмихна се Антъни. — Ние, дартмътци, сме умни мъже.

— В оная уличка ме пребиха.

— Знам. Кой, мислиш, повика полицията?

— Ти ли беше?

Онзи сви рамене.

— Дай да се поразходим.

Антъни затвори вратата зад себе си. Облечен бе като за тренировка — шорти и една от онези впити тениски без ръкави, които бяха последният писък на модата и се носеха не само от нему подобните, на които им отиваха, но и от хора на възрастта на Майк, които просто бяха закъснели.

— Тая работа в клуба е само за през лятото — каза Антъни. — Не че не ми харесва. Но есента постъпвам в Правния факултет на Колумбийския университет.

— Жена ми е юрист.

— Знам. А ти си лекар.

— Откъде разбра?

— Само ти ли имаш връзки в университета? — захили се Антъни.

— В интернет ли ме откри?

— Ами. Обадих се на сегашния им треньор по хокей, Кен Карл. Доскоро той по съвместителство тренираше и защитниците във футбола. Описах те, казах му, че според теб си бил избиран в символичния отбор по студентски хокей на САЩ. А той веднага се сети: „Майк Бай“. Бил си сред най-добрите играчи в историята на колежа. Някакъв твой рекорд дори още не бил подобрен.

— Това значи ли, че нещо ни свързва, Антъни?

Големият не отговори.

Слязоха от верандата и Антъни сви надясно. Насреща се появи друг човек и се провикна:

— Хей, Ант!

Двамата изпълниха сложно ритуално ръкостискане преди да се разделят.

— Какво точно стана снощи? — попита Майк.

— Трима мъже, а може и четирима да са били, са ти скочили и са те пребили. Чух суматохата. Докато стигна, те вече бяха побягнали. Единият имаше нож. Бях те отписал.

— Ти ли ги подплаши?

Антъни сви рамене.

— Благодаря ти.

Ново вдигане на рамене.

— Успя ли да ги огледаш?

— Лицата им — не. Но бяха бели. Целите изпонататуирани. С черни дрехи. Високи, кльощави и сигурно надрусани до козирката. И бесни. Единият се държеше за носа и псуваше. Сигурно си му го счупил — засмя се Антъни.

— И ти ли извика полицията?

— Ами да. Не мога да повярвам, че вече си на крака. Очаквах, че поне една седмица няма да те има.

Продължиха да вървят.

— Онова момче снощи, с гимназиалното яке. Виждал ли си го друг път?

Антъни замълча.

— И сина ми го позна на снимката.

Антъни спря. Откачи черните очила, дето висяха на врата на тениската му, и си ги сложи. Така не се виждаха очите му. Майк зачака.

— Връзката ни с голямото зелено „Д“ стига дотук, Майк.

— Ти каза, че не си очаквал да ме видиш толкова скоро на крака.

— Казах го.

— А знаеш ли защо ме виждаш?

Онзи сви рамене.

— Защото синът ми го няма още. Казва се Адам. На шестнайсет е и според мен го заплашва голяма опасност.

— За което съжалявам — каза Антъни и продължи да крачи.

— Трябва ми определена информация.

— Приличам ли ти на указател? Аз живея тук. И не говоря за това какво съм видял.

— Стига с тези глупости за „уличен кодекс на честта“.

— А ти престани с твоите глупости, че „дармътци винаги се подкрепят един друг“.

Майк положи длан върху ръката му:

— Имам нужда от твоята помощ.

Антъни се отдръпна и ускори крачка. Майк го застигна.

— Няма да мръдна оттук, Антъни.

— Така си и мислех. — Спря. — Как се чувстваше там?

— Къде?

— В „Дартмът“.

— А, много гот ми беше — отвърна Майк.

— И на мен. Беше някакъв друг свят. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Никой тук в махалата не бе и чувал за този колеж.

— А ти как влезе?

Антъни се засмя и намести очилата си:

— Питаш ме как са приели един голям черен брат от улицата в снежнобелия „Дартмът“?

— Да — каза Майк, — точно това те питам.

— Бях добър футболист, може би велик. Искаха ме университети с отбори в дивизия 1А. Можех да играя и в някой отбор от Голямата десетка.

— Обаче?

— Обаче знаех колко всъщност струвам. За професионалната лига не ставах. Тогава какъв смисъл щеше да има? Нула образование, диплома само за украшение. Точно затова избрах „Дартмът“. Пълна стипендия и бакалавърска степен в хуманитарните науки. Каквото и друго да ми се случи оттук нататък, винаги ще си остана дипломант на колеж от Айви лиг.

— И сега постъпваш в правния на Колумбийския.

— Точно така.

— А после? Имам предвид, като го завършиш и него?

— Ще се върна в махалата. Не го правя, за да се махна оттук. Тук ми е добре. Искам и махалата да стане по-добра.

— Хубаво е да си човек с принципи.

— Да, но не и доносник.

— Не бива да ми обръщаш гръб, Антъни.

— Знам.

— При други обстоятелства с удоволствие бих си говорил и по-дълго за нашата алма матер.

— Но трябва да вървиш да спасяваш сина си.

— Точно така.

— Струва ми се, че съм го виждал преди. Но, от друга страна, те толкова си приличат с тези черни дрехи и намусени физиономии заради това, че светът им е дал всичко и това ги мъчи. Трудно ми е да им съчувствам. Тук, в махалата, ако искаш да изключиш, надрусваш се яко. А те от какво да изключат — от уютния дом и любящите ги родители ли?

— Не е толкова просто — каза Майк.

— Сигурно.

— И аз тръгнах от нулата. Понякога ми се струва, че така е дори по-лесно. Когато нямаш нищо, амбицията ти идва по естествен път. Знаеш за какво се бориш.

Антъни не отговори.

— Синът ми е добро момче. В момента изживява някаква криза. Мое задължение е да го опазя, та да излезе здрав и читав от нея.

— Твое, но не и мое.

— Видя ли го снощи, Антъни?

— Може и да съм. Де да знам? Малко неща знам поначало.

Майк само го изгледа.

— Има там един клуб за непълнолетни. Уж бил безопасно място специално за тийнейджъри, с всичките му там съветници и психотерапевти. Но комай е само за прикритие на купона.

— Къде се намира?

— На две-три преки от моя клуб.

— А какво точно имаш предвид, като казваш „прикритие на купона“?

— А ти какво мислиш? Наркотици, алкохол и тям подобни. Носят се слухове, че и мозъците им промивали. Ама аз не вярвам. Знам едно обаче. Не си ли един от тях, по-добре стой надалече.

— В смисъл?

— В смисъл, че разправят, че били много опасни. Като сган, може би. Но хората гледат да не ги закачат много. Само това мога да ти кажа.

— И ти смяташ, че синът ми е бил точно там?

— Ако е бил тъдява и е на шестнайсет — да. Най-вероятно е бил там.

— Как се казва това място?

— Клуб „Джагуар“ май беше. Имам им адреса. Даде го на Майк, а той му подаде визитката си.

— Тук са всичките ми телефони.

— Ъхъ.

— Ако случайно видиш сина ми…

— Аз не съм бавачка, Майк.

— Няма значение. И синът ми не е бебе.

Тиа държеше снимката на Спесър Хил.

— Не разбирам защо си сигурна, че този в дъното е Адам.

— В началото не бях — отвърна Бетси Хил. — Но после му поставих ребром въпроса.

— Може той просто да е превъртял, като е видял снимката на умрелия си приятел.

— Напълно е възможно — съгласи се Бетси с тон, който гласеше: Няма начин.

— И ти си сигурна, че снимката е направена през онази нощ?

— Да.

Тиа кимна. Замълчаха. Все още бяха у Тиа. Джил гледаше телевизия на горния етаж. „Хана Монтана“ се носеше оттам на приливи.

— И какво означава това според теб, Бетси?

— Всички отричаха да са виждали Спенсър през онази нощ. Твърдяха, че бил сам.

— И това те кара да смяташ, че не е било така?

— Да.

— А ако не е бил сам, какво значи това?

Бетси се замисли.

— Не знам.

— Нали сте получили прощалното му писмо?

— Само като текст. Всеки може да прати SMS.

Тиа пак се усети. В определен смисъл двете майки си противостояха. Ако Бетси Хил се окажеше права за снимката, значи Адам е лъгал. А щом Адам е лъгал, един господ знае какво точно е станало през онази нощ.

Тиа реши, че е по-добре да не казва на Бетси за разменените в чата реплики между Адам и СиДжей. Поне засега. Докато не узнаеше още.

— Не обърнах внимание на някои признаци — каза Бетси.

— Какви?

Бетси Хил затвори очи.

— Бетси?

— Веднъж го изшпионирах. Е, не точно, но… Беше станал току-що от компютъра и щом излезе от стаята, аз се шмугнах вътре. Да видя с какво се занимава. Не биваше да го правя, нали ме разбираш? Нямах право да се пъхам в личния му живот.

Тиа премълча.

— И все пак кликнах върху оная стрелка НАЗАД, дето е отгоре на браузъра. Нали я знаеш?

Тиа кимна.

— А той… бе гледал сайтове за самоубийства — разни истории за деца, които се самоубили, неща от този род. Нямах много време за гледане. И не направих нищо по въпроса. Просто го блокирах в мисълта си.

Тиа продължи да разглежда Спенсър на снимката. Търсеше признаци, че момчето ще е мъртво след няколко часа, сякаш щеше да му е изписано на челото. Нищо не откри, но какво значение имаше?

— Показа ли тази снимка на Рон? — попита.

— Да.

— И какво?

— Чуди ми се за какво се ровя. Синът ни се самоуби, така че не разбирам към какво се стремиш, Бетси, вика ми. Смята, че го правя, за да постигна примирение.

— А не е ли така?

— Примирение — изплю думата Бетси, сякаш й горчеше в устата. — Какво изобщо означава това? Представи си, все едно, че минавам през някаква врата и я затварям след себе си, а Спенсър остава от другата страна. Не ми трябва подобно нещо, Тиа. Надали има нещо по-цинично от примирението.

Пак се умълчаха. Чуваше се единствено досадният смях на запис от шоуто на Джил.

— Полицията смята, че синът ти е избягал — каза Бетси, — а моят се е самоубил.

Тиа кимна.

— Ами ако грешат? Ако не са прави и в двата случая?