Дръж се здраво

Петнадесета глава

В три часа сутринта Тиа опита за кой ли път отново да се свърже с Майк. Никакъв отговор.

Стаята й в бостънския „Фоур сийзънс“ бе прекрасна. Тиа — като всеки друг — обожаваше луксозните хотели — чаршафите, рум сървиса и неограничения достъп до дистанционното на телевизора. До полунощ се бе подготвяла за сутрешното снемане на показания. Мобифонът бе в джоба й, включен на вибратор. На няколко пъти го вади да провери дали не е пропуснала да усети вибрациите.

Никой не я беше търсил.

Къде, по дяволите, беше изчезнал Майк?

Естествено, и тя го търсеше периодически. Звъня и на домашния им телефон, и на мобифона на Адам. Паниката се мъчеше да се намести в съзнанието й, но тя старателно я отбиваше. От Адам всичко можеше да се очаква. Но не и от Майк. Той бе зрял мъж, компетентен до крайност. Именно това бе едно от нещата, които намираше за привлекателни в него. Колкото и антифеминистки да звучеше, Майк Бай й даваше чувство за сигурност, топлота и пълна защита. Той беше нейната скала.

Не знаеше обаче какво да предприеме.

Можеше да наеме кола и да тръгне към къщи. Щеше да й отнеме четири-пет часа. На сутринта щеше да си е у дома. Но какво щеше да предприеме след това? Щеше да се обади в полицията, но те вероятно щяха да й кажат, че е още рано да се тревожи, пък и какво можеха да сторят в такъв ранен час?

Три сутринта. Имаше един-единствен човек, на когото можеше да позвъни по това време.

Никога дотогава не го бе търсила, макар да имаше номера му в своя блакбъри. Двамата с Майк ползваха общ адресен и телефонен указател и общ календар в Майкрософт Аутлук. Чрез програмата синхронизираха и двата си блакбъри, та поне на теория се предполагаше да знаят кой с кого има лични и делови контакти.

Което пък показваше, че нямат тайни един от друг, нали?

Замисли се по въпроса — за тайните и за неизказаните мисли, за нуждата ни от тях, както и за собствения си страх от тях в качеството й на майка и съпруга. Но сега не бе моментът за подобни размишления. Намери номера и натисна бутона ПОЗВЪНЯВАНЕ.

Дори да го бе събудила, гласът на Моу не беше като на сънен човек.

— Ало?

— Тиа съм.

— Какво е станало?

Усети нотките на страх в гласа му. Моу нямаше нито жена, нито деца. В известен смисъл си нямаше никой друг, освен Майк.

— Чувал ли си се с Майк?

— За последен път около осем и половина. Какво е станало? — повтори Моу.

— Мъчеше се да намери Адам.

— Знам.

— Говорихме някъде към девет, ако не се лъжа. Оттогава — ни вест, ни кост.

— Звъня ли му по мобифона?

На Тиа изведнъж й стана ясно какво му е на Майк, когато му задаваше подобни идиотски въпроси.

— Естествено.

— В момента се обличам — каза Моу. — Ще бръмна до вас да видя какво става в къщата. Нали още държите резервния ключ под фалшивата скала до оградния кол?

— Там е.

— Окей, тръгвам.

— Дали да не се обадя в полицията, как мислиш?

— По-добре изчакай да стигна у вас. Двайсет, максимум трийсет минути. Може просто да е заспал пред телевизора.

— Вярваш ли си, Моу?

— Не. Ще ти се обадя веднага щом стигна.

Тиа спусна крака на пода. Хотелската стая внезапно бе загубила всичката си привлекателност. Мразеше да спи сама, дори в луксозни хотели с плътни чаршафи. Предпочиташе мъжът й да е до нея. По всяко време. Рядко им се случваше някой от двамата да прекара нощта другаде и той й липсваше повече, отколкото й се щеше да си признае. Майк не бе чак толкова едър мъж, но бе опората й. Обожаваше топлината, която тялото му излъчваше, целувката по челото й при всяко негово ставане, тежката му ръка върху своя спящ гръб.

Спомни си как една нощ на Майк започна да не му стига въздух. След куп нейни въпроси накрая си призна, че изпитвал някаква тежест върху гърдите си. А Тиа, вместо да прояви силен дух и да се погрижи за него, едва ли не припадна, като го чу. Накрая се оказа, че е страдал от лошо храносмилане, но при самата мисъл тя се бе разревала. Сега си представи как мъжът й се хваща за сърцето и се строполява на пода. И изведнъж си даде сметка, че това все някой ден щеше да се случи — може би чак след трийсет, четирийсет или петдесет години, но то, или нещо не по-малко ужасно, бе неизбежно. Писано бе да се случи на всяка двойка — била тя щастлива, или нещастна — а тя нямаше да може да го преживее, ако то сполетеше Майк. Понякога късно нощем, докато го наблюдаваше как спи, Тиа се улавяше, че шепне както на него, така и на някаква всевишна сила: „Обещай ми, че ще си отида първа. Обещай ми.“

Да се обади на полицията.

Но какво щяха да предприемат те? Засега нищо. В телевизионните серии ФБР се задействаше моментално. Но на Тиа й бе известна една наскорошна поправка на закона, според която лице над осемнайсет години не можеше дори да бъде обявено за изчезнало след толкова кратък срок, освен ако тя не представеше убедителни улики, че е било отвлечено или се намира в сериозна физическа опасност.

Тя обаче с нищо не разполагаше.

Освен това, ако се обадеше сега, първото, което в най-добрия случай щяха да сторят, щеше да е да изпратят полицай да провери дома им. А той можеше да завари там Моу. Можеше да се получи някакво недоразумение.

Най-добре щеше да е да изчака да минат въпросните двайсет-трийсет минути.

Прииска й се да позвъни в дома на Гай Новак и да си поговори с Джил — просто така, да чуе гласчето й. Щеше да й подейства успокоително. По дяволите. Тиа с такова удоволствие се бе съгласила да отиде в тази командировка, да отседне в тази луксозна стая, да навлече огромния пухкав халат, да си поръча нещо от рум сървиса, а сега в крайна сметка се стремеше към ежедневното. На хотелската стая й липсваше живец, топлина. Самотата я накара да потрепери. Стана и намали климатика.

Всичко бе тъй крехко — в това бе проблемът. Не че не го знаеше и дотогава, но като правило никой не ще да мисли колко лесно животът му може да се обърне наопаки, защото самата мисъл може да те докара до лудост. А онези, които изпитват постоянен страх, които функционират само благодарение на лекарствата? Ами именно те осъзнават реалността, осъзнават колко тънка е нишката, на която всичко се крепи. И страдат не от това, че не се примиряват с мисълта, а че не са в състояние да я изключат.

И Тиа бе изживявала подобни периоди. Знаеше го, затова сега полагаше всички усилия да контролира положението. Прободе я завист към шефката й Хестър Кримстайм за това, че си няма никого. Може би така е по-добре. Вярно, в по-общ аспект никак не бе зле да имаш близки, за които да се грижиш повече, отколкото за себе си. Но едновременно с това съществуваше и постоянният страх, че можеш да ги загубиш. Казват, че човек е собственост на нещата, които притежава. Не е точно така. Човек е собственост на онези, които обича. Започнеш ли да обичаш, ставаш заложник за цял живот.

Часовникът отказваше да се движи.

Тиа чакаше. Включи телевизора. В късния среднощен час по всички канали преобладаваха информационните реклами — за обучение, работни места, училища. Сигурно онези, които гледат телевизия по това ненормално време, се нуждаят именно от това.

Най-сетне, малко преди четири, мобифонът й избръмча. Тиа го грабна, видя на екрана номера на Моу и се включи.

— Ало?

— Няма и следа от Майк — каза Моу. — Нито от Адам.

На вратата на кабинета на Лорън Мюз имаше табела: ОКРЪГ ЕСЕКС ГЛАВЕН СЛЕДОВАТЕЛ.

Всеки път, когато стигнеше до нея, си я прочиташе наум. Кабинетът й бе в десния ъгъл. На същия етаж бяха и бюрата на подчинените й детективи. Вътрешната му стена бе остъклена, а вратата й стоеше вечно отворена. Искаше хем да е едно цяло с тях, хем да е над тях. В редките случаи, в които й се налагаше да е насаме с някого, ползваше някоя от стаите за разпити по коридора.

Когато пристигна в шест и трийсет сутринта, завари само трима от детективите, чиято смяна изтичаше в седем. Провери черната дъска. Нови убийства нямаше. Очакваше да получи резултатите от пръстовите отпечатъци на своята Джейн Доу — непроститутката в моргата. Хвърли поглед към екрана на компютъра. Все още нищо.

Една от скритите камери за наблюдение на нюйоркската полиция се намираше в непосредствена близост до мястото, където бяха намерили „Джейн Доу“. Ако приемеха, че трупът й е бил докаран с автомобил — а нямаше причина да мислят, че някой го е довлякъл на гръб, — имаше вероятност камерата да го е заснела. Не че щеше да е лесно да определят кой точно от всичките. На записа вероятно щяха да видят стотици автомобили. Надали онзи, който търсеха, е имал надпис на задното стъкло: ВНИМАНИЕ! ТРУП В БАГАЖНИКА!

Пак хвърли поглед на компютъра. Най-сетне видео стриймът се бе заредил. Целият офис тънеше в тишина и тя си каза: Добре де, защо не? Тъкмо щеше да натисне бутона за гледане, когато някой почука леко на вратата й.

— Може ли за секунда, шефе?

Иззад рамката се подаде главата на Кларънс Мороу — черен мъж близо до шейсетте с буен прошарен мустак и с лице подпухнало отвсякъде, сякаш току-що се бе бил с някого. Но като човек излъчваше някаква смиреност и за разлика от всички останали в отдела, никога не псуваше, нито пиеше.

— Заповядай, Кларънс. Какво има?

— Насмалко да ти позвъня у вас снощи.

— Защо?

— Имах чувството, че съм установил името на твоята Джейн Доу.

Лорън направо подскочи на стола.

— Как така?

— От полицията в Ливингстън се обадиха във връзка с някой си мистър Нийл Кордоба, собственик на верига от бръснарници в града. Женен, с две деца, криминално непроявен. Та, според него жена му била изчезнала, а описанието й донякъде отговаря на твоята Джейн Доу.

— Е, и?

— Само че тя е изчезнала вчера — след като намерихме трупа.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Съпругът казал, че са се видели сутринта, преди да излезе за работа.

— Може и да лъже.

— Не ми се вярва.

— Някой заел ли се е със случая?

— Отначало — не. Но именно тук става интересно. Кордоба имал познат в градската полиция. Нали знаеш как е в малките градове — всеки познава всекиго. Та успели да открият колата й паркирана пред хотел „Рамада“ в Ийст Хановер.

— Аха, до хотел — каза Мюз.

— Точно така.

— Което значи, че мисис Кордоба изобщо не е изчезнала?

— Ами, точно туй е интересното — поглади брада Кларънс.

— А именно?

— Ливингстънският полицай реагирал точно като теб, естествено. Мисис Кордоба сигурно се е срещнала с някой любовник, после закъсняла да се прибере и прочее. Та именно затова ми се обади — полицаят от Ливингстън, имам предвид. Неудобно му било да съобщи новината лично на приятеля си, съпруга й. Та ме помоли за услуга. Аз да му звънна.

— Давай нататък.

— И аз, нали разбираш, вземам, че се обаждам на Кордоба. Казвам му, че сме намерили колата на жена му на паркинга на един местен хотел. А той ми вика, че не било възможно. Казвам му, че колата си е още там, да отиде да я види, ако не вярва. — Внезапно спря. — Майка му стара!

— Какво има?

— Ами май не трябваше да му го казвам. Сега си давам сметка. Може да съм нарушил правото й на лична тайна, като му го казах. А и представи си, че има пищов и го вземе със себе си. Ей богу, трябваше първо да мисля. — Кларънс прехапа устната под буйния мустак. — Дали не трябваше да премълча това с колата, шефе?

— Нищо лошо не си направил.

— Окей. Както и да е. Та този Кордоба не ще да ми повярва.

— Типично по мъжки.

— Да, ама след това каза нещо интересно. Че първо се паникьосал, когато не прибрала деветгодишната им дъщеричка от урок по кънки в Еърмънт. Не било в неин стил. А и казала, че мислела да мине през мола „Палисейдс“ в Наяк — обичала да пазарува основни детски стоки от „Таргет“, а после щяла да прибере детето.

— Значи майката изобщо не се е явила?

— Точно така. След като не успели да се свържат с нея, от пързалката се обадили на мобифона на бащата. Кордоба отишъл да прибере детето. Решил, че жена му вероятно е попаднала в задръстване. Преди обед на шосе 287 била станала някаква катастрофа, а и тя често забравяла да си зареди мобилния, та дори след като не успял да се свърже с нея, не се паникьосал истински. Но с течение на времето тревогата му нараснала.

Мюз предъвка информацията.

— Ако се е срещнала с някое гадже в хотела, напълно възможно е да е забравила за детето.

— Така е. Но има и нещо друго. Кордоба влязъл в интернет и проверил движението по кредитната карта на жена му. Оказва се, че наистина е била в мола „Палисейдс“ същия следобед и че е пазарувала от „Таргет“ — за четирийсет и седем долара и осемнайсет цента.

— Хм. — Мюз даде знак на Кларънс да седне. — С една дума, бие път чак до „Палисейдс“, после бие път до срещата с любовника, но зарязва детето, което е на урок по кънки съвсем близо до мола. — Погледна го. — Наистина нещо не се връзва.

— Трябваше да го чуеш, шефе. Съпруга, имам предвид. Направо не беше на себе си от мъка.

— Що не вземеш да се отбиеш до „Рамада“, да видиш дали някой няма да я разпознае?

— Ходих вече. Накарах мъжа й да сканира една нейна снимка и да ми я прати по имейла. Никой не я е виждал.

— Което нищо не значи. Дошла е нова смяна, а може и да се е вмъкнала тайно при любовника, след като той се е настанил — откъде да знам? Но казваш, че колата й е още там, така ли?

— Да. И точно това е необичайно, не смяташ ли? Че колата е още там. Провеждаш си срещата, качваш се на колата си и се прибираш у дома и прочее. Дори да допуснем, че е имало среща, не си ли мислиш вече, че може да е станало нещо кофти? Да я е награбил, например, да са се сдърпали…

— … или да е избягала с него.

— Напълно възможно. Но количката си я бива. Акура МДХ само на четири месеца. Не би ли я взела със себе си?

Мюз се замисли, сви рамене.

— Ще ми се да се поразровя още.

— Давай. — Поразмисли още малко. — И ми направи една услуга, ако обичаш. Провери дали няма сигнали и за други изчезнали жени в района на Ливингстън. Дори и само за кратко. Дори и ако полицаите не са им обърнали особено внимание.

— И това съм направил.

— Е, и?

— Нищо. Само някаква жена се обадила, че мъжът и синът й били изчезнали. — Хвърли поглед в бележника си. — Името й е Тиа Бай. Съпругът е Майк, синът — Адам.

— Местната полиция предприела ли е нещо по въпроса?

— Вероятно. Не знам, честно казано.

— Ако не липсваше и синът — рече Мюз, — щях да предположа, че тоя Бай е забягнал с мисис Кордоба.

— Да потърся ли някаква връзка?

— Ако ти се занимава. Тогава няма да е криминален случай обаче. На двама пълнолетни нищо не им забранява да изчезнат заедно за известно време.

— Окей. Но, шефе?

На Мюз й ставаше хубаво, когато я наричаше „шефе“.

— Кажи.

— Имам чувството, че в цялата работа нещо не е наред.

— Води се от чувството си, Кларънс. И ме дръж в течение.