Дръж се здраво

Двадесет и шеста глава

Доктор Айлийн Голдфарб седна срещу Сюзън Лоримън в сепарето на закусвалнята.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — каза Сюзън.

Отначало бе предложила да се видят някъде извън града, но Айлийн отхвърли идеята. Дори да ги видеше някой, щеше да ги възприеме просто като две дами, седнали на обяд — дейност, за която Айлийн нямаше нито време, нито желание поради голямата си заетост в болницата, а и от страх да не стане и тя… как да го каже… една от онези дами, които все са по обеди.

Дори докато децата й бяха малки, никога не изпита желание да се отдаде на традиционния вид майчинство. И през ум не й минаваше да се откаже от кариерата си в медицината, та да си седи у дома и да играе една по-обичайна роля в отглеждането на поколението. Напротив — едва изчака да й изтече отпускът след раждане, че да не изглежда връщането й на работа неприлично бързо. Това никак не се бе отразило зле на децата й. Невинаги бе над главите им, но според нея именно това ги беше направило по-независими и с по-здравословно отношение към живота.

Така поне се утешаваше.

Миналата година обаче в болницата се бе състояло тържество в нейна чест. Мнозина от бившите й подчинени и стажанти в отделението дойдоха да засвидетелстват уважението си към своята любима учителка. Подочу как един от най-добрите й ученици се пенеше пред Келси колко самоотвержена била като преподавател и колко Келси трябвало да се гордее, че й е дъщеря. А Келси, вече пийнала едно-две, бе отговорила: „Тя толкова време прекарваше тук, че за мен не й остана самоотверженост.“

Точно така. Кариерата, майчинството, щастливият брак — жонглирала бе с трите с невероятна лекота, нали?

Само че сега топките почваха да падат по пода. Дори и кариерата й бе в опасност, ако можеше да се вярва на онези агенти от ФБР.

— Има ли някакви новини от банките за донори? — попита Сюзън Лоримън.

— Още не.

— Ние с Данте обсъждаме разни варианти. Да разгласим, че търсим донор. Ходих до училището на Лукас. Дъщерята на Майк, Джил, също учи там. Поговорих с някои от учителите. Идеята им се видя страхотна. Ще проведем кампанията идната събота. Ще призовем всички да се регистрират в банката за донори.

— Може да е от полза — кимна Айлийн.

— Но и вие ще продължите да търсите, нали? Искам да кажа, нали положението не е безнадеждно?

Айлийн просто не бе в настроение за подобен разговор.

— Но не е и обнадеждаващо.

Сюзън Лоримън прехапа долната си устна. Толкова лесно й бе да изглежда красива, че чак можеше да й се завиди. Имаше страхотно въздействие върху мъжете. Айлийн бе забелязала, че и Майк придобиваше една особена нотка в гласа си в присъствието на Сюзън Лоримън.

Сервитьорката се приближи с каната с кафето. Айлийн й кимна да им сипе, но Сюзън попита какъв билков чай предлагат. Сервитьорката я изгледа така, сякаш онази искаше да й направят клизма. Тогава Сюзън помоли да й донесе какъвто чай имат. Сервитьорката се върна с торбичка „Липтън“ и я заля с гореща вода.

Сюзън Лоримън се втренчи в чашата, сякаш в нея се съдържаше някакво божествено откровение.

— Много трудно родих Лукас. Седмица преди да се роди хванах пневмония и тъй силно кашлях, че чак спуках ребро. Взеха ме в болница. Болката бе непоносима. Данте не се отдели от леглото ми. Отказваше да мръдне.

Сюзън поднесе бавно чая към устните си с две ръце, сякаш държеше ранено птиче в дланите си.

— Когато разбрахме, че Лукас е болен, проведохме семеен съвет. Данте се държеше като мъжкар, разправяше как като единно семейство ще надделеем над болестта — ние сме от рода Лоримън, повтаряше през цялото време, — но през нощта излезе навън и така рида, че се уплаших да не направи нещо със себе си.

— Мисис Лоримън?

— Наричайте ме Сюзън за по-лесно.

— Разбирам ви, Сюзън. Той е като онези бащи на поздравителните картички „Холмарк“. Къпал е бебето. Сменял е пелените. Тренирал е детския отбор по футбол и вестта, че не е баща на детето, направо ще го довърши. В общи линии познах, нали?

Сюзън Лоримън отпи нова глътка чай. А Айлийн си мислеше за Хършел, за това, че не им е останало нищо. Дали пък Хършел няма някоя връзка, мина й през ума — с оная сладникавата разведена нова рецепционистка, дето все се смее на шегите му — и реши, че отговорът най-вероятно е „да“.

„Какво ни е останало, Айлийн…?“

Мъж, който задава подобен въпрос, отдавна е отписал брака си. Просто Айлийн бе осъзнала прекалено късно, че той вече си е отишъл.

— Не ме разбирате — каза Сюзън Лоримън.

— А и надали ми трябва. Вие не искате той да научи. Това е пределно ясно. Знам и че Данте ще бъде покрусен от мисълта. Семейството ви като цяло ще пострада. И това ми е ясно. Но не ме занимавайте с тези неща, ако обичате. Нямам никакво време, честно казано. Мога цяла лекция да ви прочета как всичко това е трябвало да ви мине през ума девет месеца преди да се роди Лукас, но сега е уикенд, мое лично време, а и аз си имам своите проблеми. А и, честно казано, не се интересувам от моралните ви недостатъци, мисис Лоримън. Интересувам се единствено от здравето на сина ви. Точка. Край на историята. И ако мога да го излекувам с цената на брака ви, съгласна съм да се подпиша под молбата за развод. Ясно ли се изразявам?

— Напълно.

Сюзън сведе поглед. С престорена свенливост — израз, който Айлийн и преди бе чувала, но чак сега разбра истинския му смисъл. А именно това наблюдаваше в момента. Колко ли мъже биха отстъпили — бяха отстъпили — пред подобен ход?

Не биваше да поставя всичко това на лична основа. Айлийн пое дъх и се опита да се абстрахира от собствените си проблеми — отвращението й от прелюбодеянието, страховете й за бъдещето без мъжа, с който се бе събрала за цял живот, притесненията й около клиниката и въпросите, които федералните агенти й бяха задали.

— Не разбирам защо всъщност той трябва да знае — каза Айлийн.

Сюзън вдигна поглед и в очите й се появи някаква искрица надежда.

— Можем по съвсем дискретен начин да се обърнем към биологичния му баща — продължи Айлийн. — Да го помолим за кръвна проба.

Искрицата угасна.

— Изключено!

— Защо?

— Просто няма начин.

— Както желаете, Сюзън. Но той представлява най-големият ви шанс. — Тонът й се бе изострил. — Опитвам се да ви помогна, но така или иначе, не съм тук да слушам приказките ви за чудото-рогоносец Данте. Състоянието на семейството ви ме интересува, но само до определена степен. Аз съм лекуващият лекар на сина ви, а не някакъв психоаналитик или свещеник. Ако търсите разбиране или индулгенция, сбъркали сте адреса. Кой е бащата?

Сюзън затвори очи.

— Не можете да ме разберете.

— Ако не ми кажете името, ще уведомя съпруга ви. — Изтърва думите. Гневът я бе обзел напълно. — Поставяте изневярата си над здравето на детето ви. Жалка сте. Няма да ви го позволя.

— Моля ви.

— Кой е бащата, Сюзън?

Сюзън обърна глава настрани, задъвкала долната си устна.

— Попитах кой е бащата.

Най-после Сюзън отговори:

— Не знам.

Айлийн Голдфарб запримига на ситно. Отговорът застана помежду им като някаква пропаст, която Айлийн не знаеше как да прескочи.

— Разбирам.

— Нищо не разбирате.

— Имала сте повече от един любовник. Знам, че ви е неудобно да го признаете. Но все се надяваме, че поредният ще е последният, нали така?

— Не съм имала повече от един любовник. Изобщо нямах любовник.

Айлийн не отвърна. Не беше сигурна в каква посока поема разговорът им.

— Изнасилиха ме.