Дръж се здраво

Девета глава

Прибирайки се у дома, Майк хвърли око към къщата на Лоримънови. Не се забелязваше никакво движение. Ясно бе, че следващата крачка ще трябва да дойде от него.

Първо, не вреди. Това бе основен принцип.

А второ?

Тук почвата не бе толкова сигурна.

Хвърли ключовете и портфейла в подносчето, което Тиа бе поставила за тази цел, тъй като Майк вечно търсеше ключове и портфейл. Решението се беше оказало съвсем удачно. Тиа бе звъннала от летището в Бостън. Сега се подготвяла, а клетвените показания на свидетеля щяла да снеме утре сутринта. Можело да й отнеме повечко време, но смятала да се прибере с първия възможен полет. Не се притеснявай, каза й Майк.

— Здравей, тати!

Иззад ъгъла се показа Джил. Щом видя усмивката й, Майк усети как всичко се смъкна с невероятна лекота от плещите му — и Лоримънови, и всичко останало.

— Здрасти, миличко. Адам в стаята си ли е?

— Не е — отвърна Джил. Дотук с лекотата.

— А къде е?

— Не знам. Мислех, че е тук долу.

Почнаха да го викат. Никой не отговори.

— Брат ти трябваше да стои с теб да те пази — рече Майк.

— Тук беше допреди десет минути.

— А сега къде е?

Джил сбърчи не само нослето си, но и почти цялото си тяло.

— Мислех, че довечера сте на хокей.

— Така е.

Джил изглеждаше разтревожена.

— Какво има, миличко?

— Нищо.

— Кога за последно видя брат си?

— Не знам. Преди няколко минути. — Започна да дъвче един от ноктите си. — Той не трябваше ли да е с теб?

— Сигурен съм, че скоро ще се върне — успокои я Майк.

Джил не изглеждаше сигурна. Нито пък Майк.

— Нали ще ме оставиш у Ясмин? — попита го.

— Разбира се.

— Ще ме изчакаш ли да си взема чантата?

— Отивай.

Джил се отправи нагоре по стълбите. Майк погледна часовника си. Според уговорката им с Адам трябваше да тръгнат след половин час, да оставят Джил у приятелката й и да продължат към Манхатън за мача на Рейнджърс.

Адам трябваше да си е у дома. Да се грижи за сестричето си.

Майк пое дълбоко въздух. Окей, рано е още за паника. Реши да изчака Адам още десет минути. Прегледа пощата и пак се сети за Лоримънови. Нямаше смисъл да отлага. С Айлийн бяха взели решение. Сега оставаше да го изпълнят.

Стартира компютъра, отвори указателя, а в него — личните сведения за семейство Лоримън. На първо място бе номерът на мобифона на Сюзън Лоримън. С Тиа никога не го бяха ползвали, но за съседи това бе съвсем нормално — номерата се пазеха за спешни случаи.

Днешният бе точно такъв.

Набра номера. Сюзън включи на второто позвъняване.

— Ало?

Гласът й бе топъл, мек, леко приглушен. Майк прочисти гърлото си.

— Обажда се Майк Бай — каза.

— Всичко наред ли е?

— Да. Искам да кажа, няма нищо ново. Сама ли си в момента?

Мълчание. После Сюзън отговори:

— Но това дивиди ние вече ви го върнахме.

Зад нея се чу друг глас — звучеше като този на Данте — с въпроса:

— Кой се обажда?

— От „Блокбъстър“ — каза тя.

Окей, рече на себе си Майк. Значи не е сама.

— Знаеш номера ми, нали?

— Много скоро. Благодаря.

Линията прекъсна.

Майк разтри лицето си с двете длани. Чудесно. Направо великолепно.

— Джил!

— Кажи! — показа се тя на горната площадка.

— Адам рече ли нещо, когато се прибра?

— Само „Здравей, Цръцко!“ — лицето й грейна, докато го произнасяше.

Гласът на сина му отекна в ушите му. Адам и сестричката му се обожаваха взаимно, за разлика от повечето братя и сестри, които все се бият. При тях дрязгите бяха рядкост. Може би за това помагаше и разликата във възрастта им. Колкото и вкиснат да бе Адам, никога не си го изкарваше на сестричето си.

— Имаш ли представа къде може да е?

Джил поклати глава.

— Нали нищо не му се е случило?

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Ще те закарам до Ясмин след няколко минути, Окей?

Майк изкачи стълбите през една. Усети леко пробождане в коляното — стара травма от хокея. Приятелят му ортопед Дейвид Голд я бе оперирал преди няколко месеца. Майк каза на Дейвид, че не иска да се отказва от хокея и го попита дали травмата не е станала хронична от това, че продължава да играе. Дейвид му изписа перкоцет и отвърна:

— Нямам много шахматисти сред пациентите си, така че сам си направи сметка.

Отвори вратата на Адам. В стаята нямаше никой. Огледа се дали нещо няма да му подскаже къде може да е синът му. Нищо.

— Дали пък… — изрече на глас.

Погледна часовника си. Адам трябваше да си е вече у дома. Всъщност не трябваше изобщо да е навън. Как е могъл да остави сестричката си сама? Бе прекалено голям за подобни постъпки. Извади мобифона и натисна бутона за бързо набиране. Чу позвъняването, а след това гласа на Адам, който го прикани да остави съобщение.

— Къде си? Време е да тръгваме за мача на „Рейнджърс“. И си оставил сестричето си само? Веднага ми се обади!

Натисна бутона КРАЙ.

Минаха още десет минути. И нищо от Адам. Майк пак се обади. Остави през зъби ново съобщение.

— Тати — каза Джил.

— Да, миличко.

— Къде е Адам?

— Сигурен съм, че скоро ще си дойде. Виж какво. Дай да те оставя у Ясмин, после ще се върна да го изчакам, искаш ли?

Майк се обади трети път и остави ново съобщение за Адам, че ще се върне бързо. Спомни си кога за последен път бе правил подобно нещо — да оставя многократни съобщения на гласовата поща, — когато Адам избяга от дома и два дни бе в неизвестност.

Дано пак не ни върти същия номер, мина му през ума. В същия миг се улови, че мисли: Божичко, дано пак да е същият номер.

Извади лист хартия и надраска отгоре му бележка. Остави я на кухненската маса:

Раницата на Джил бе с емблемата на „Ню Йорк Рейнджърс“. Не че се интересуваше от хокей — беше я наследила от батко си. Обожаваше всичко, което й оставяше. Напоследък все се кипреше с възголемия зелен пуловер, с който той бе играл в детския отбор. На гърдите отдясно бе избродирано името му.

— Тати?

— Да, миличко?

— Притеснявам се за Адам.

Изразът не отговаряше на възрастта й, но в устата й не звучеше така.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Казал ли ти е нещо?

— Не е.

По пътя до Ясмин Майк все се надяваше, че Джил ще каже още нещо, но тя мълчеше.

Навремето — много отдавна, когато Майк бе малък — хората оставяха децата си пред къщата на домакините и си тръгваха, или в най-добрия случай изчакваха да видят, че вратата се отваря. В днешно време детето се води чак до вратата. На Майк не му бе особено приятно да го прави, но тъй като ставаше дума за преспиване, особено на тази сравнително ранна възраст, предпочете да види какво е положението. Почука на вратата. Отвори му Гай Новак, бащата на Ясмин.

— Здравей, Майк.

— Здрасти, Гай.

Гай още не бе съблякъл костюма, с който ходеше на работа, макар да беше поразхлабил вратовръзката. Носеше прекалено модерни рогови очила, а косата му имаше стратегически разрошен вид. Гай бе един от многото татковци в града, които работеха на Уол стрийт, а Майк — и да го убиеха — не можеше да изчисли с какво точно се занимават. Хедж фондове, тръстови сметки, кредитни взаимоотношения, емисии на акции, покупко-продажби на ценни книжа, заемни облигации — всичко това му бе една гъста финансова мъгла.

Гай се бе развел преди много години и според клюките, които единайсетгодишната му дъщеря снасяше, редовно излизаше на срещи с жени.

— Мацките му все се подмазват на Ясмин — съобщаваше Джил. — Голям смях.

Джил се промъкна покрай двамата.

— Бай-бай, тати.

— Бай-бай, тиквичке.

Майк я изчака за секунда да влезе, после се обърна към Гай Новак. Можеше да звучи сексистки, но твърдо би предпочел да остави детето си с някоя самотна майка. Да прекара предпубертетната му дъщеря нощта в дом, в който имаше сам мъж — не че трябваше да има някакво значение. И Майк понякога се грижеше за двете момичета в отсъствието на Тиа. И все пак.

Стояха един срещу друг, без да проговорят. Майк пръв наруши мълчанието.

— Какви са плановете ти за тази вечер?

— Вероятно ще ги заведа на кино — отвърна Гай. — На сладолед в „Баумгартс“. Ъ-ъ, надявам се, че не възразяваш и приятелката ми да дойде с нас?

— Няма проблем — рече Майк. Дори си помисли: Още по-добре.

Гай хвърли поглед зад себе си. Убедил се, че и двете момичета ги няма, попита Майк:

— Имаш ли една секунда?

— Разбира се. Какво има?

Гай излезе на верандата. Остави вратата да се захлопне зад гърба му. Огледа улицата и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Майк го наблюдаваше в профил.

— Надявам се, че всичко е наред? — попита Майк.

— Джил е незаменима като приятелка.

Майк не знаеше как да реагира, затова предпочете да замълчи.

— Не знам какво да предприема. Искам да кажа, като родители правим всичко, което е по силите ни, нали така? Отглеждаш ги, храниш ги, изучваш ги. На Ясмин още като малка й се наложи да преживее развода ни. Но и с това свикна. Беше весела, дружелюбна и популярна. И точно тогава да стане това нещо.

— Мистър Луистън ли имаш предвид?

Гай кимна. Прехапа устна, а брадичката му потръпна:

— Нали си забелязал промените у Ясмин?

Майк избра да каже истината:

— Струва ми се по-затворена.

— Нали знаеш какво й е казал Луистън?

— Не съвсем.

Гай затвори очи, пое дълбоко дъх и пак ги отвори:

— Предполагам, че Ясмин е лудувала в час, не е внимавала — нещо от този сорт. Когато отидох да се разправям с Луистън, той каза, че на два пъти й направил забележка. Цялата работа е там, че Ясмин наистина има леко окосмяване по лицето. Не много, мъх на горната устна например. Един баща не би му обърнал внимание, а понеже е без майка, изобщо не ми мина през ума за електролиза или нещо подобно. Та той им обяснявал за хромозомите, а тя шепнела непрестанно от последния чин. Луистън накрая не издържал и рекъл: „У някои жени се наблюдават мъжки белези, от рода на окосмяване по лицето — слушаш ли, Ясмин?“ Нещо от този сорт.

— Ужасно — каза Майк.

— Непростимо, нали? Не се бил извинил моментално, понеже не искал да привлича повече внимание върху думите си. Междувременно целият клас изпокапал от смях. Ясмин била ни жива, ни умряла. Започнали да й подвикват — Брадатка и XY — означението за мъжки хромозом. На другия ден той й се извинява, моли децата да престанат, аз вдигам скандал на директора, но то е като да отбиеш звънец — нали ме разбираш?

— Напълно.

— Детска работа.

— Ъхъ.

— Джил единствена зае страната на Ясмин — направо невероятно за единайсетгодишно дете. Още повече, че сигурно и на нея й се подиграват за това.

— Знае как да се оправи сама — рече Майк.

— Много добро дете е.

— Ясмин също.

— Трябва да се гордееш с нея. Само това искам да ти кажа.

— Благодаря. Ще отмине, Гай. Въпрос на време.

Гай се извърна.

— Когато бях в трети клас, имаше едно момче, Ерик Хелинджър. Вечно ухилен. Ходеше постоянно развлечен, но това му идваше някак си естествено, нали разбираш? И винаги засмян. Един ден обаче повърна насред час. Адски гадно. Тъй вонеше, че трябваше да излезем от класната стая. Та оттогава децата почнаха да му се подиграва и да му викат „Смелинджър“3. Така си и остана. Животът на Ерик се промени. Усмивката му изчезна. И да ти кажа, дори когато го срещах по коридора на гимназията много години след това, тя така и не се върна.

Майк не отговори, макар и сам да можеше да разкаже подобна история. Всяко детство има своя Ерик Хелинджър или своята Ясмин Новак.

— Нещата не вървят към добро, Майк. Затова обявявам къщата за продан. Не че желая да се местя, но просто не виждам какво друго мога да направя.

— Ако можем с Тиа да сме ти от помощ… — започна Майк.

— Ценя високо готовността ви. Както и това, че оставяте Джил на преспи у нас тази нощ. Ясмин е страхотно щастлива. Аз също. Така че много ти благодаря.

— Няма проблем.

— Джил спомена, че довечера ще водиш Адам на хокеен мач.

— Така поне възнамерявам.

— В такъв случай няма да те задържам. Благодаря ти, че ме изслуша.

— Моля. Нали имаш мобилния ми номер?

Гай кимна. Майк го потупа по рамото и тръгна към колата.

Така е в живота: учител губи контрол над нервите си за десетина секунди и с това променя света на някое малко момиченце. Абсолютна идиотщина, като се замислиш. Но какво става с Адам?

Нима и на него се бе случило нещо подобно? Нима житейският му път се е променил от някаква случайност, нещо може би съвсем дребно?

Сети се за всички филми, които бе гледал и в които имаше пътуване във времето — връщаш се назад, променяш едно-единствено нещо, а влиянието му се разпространява като вълни в езеро. Ако Гай можеше да се върне във времето и да остави Ясмин у дома през въпросния ден, щеше ли сега всичко да си е постарому? И щеше ли Ясмин да е по-щастлива? А сега, като щеше да я премести по принуда, нямаше ли вероятност да получи тя урок за това, колко жестоки могат да са хората? И нямаше ли в крайна сметка това да й е по-полезно?

Кой, по дяволите, знаеше отговора на всички тези въпроси?

Когато се прибра, у дома все още нямаше никой. Ни вест, ни кост от Адам.

Запъти се към кухнята, все още замислен за Ясмин. Бележката му си стоеше непокътната на масата. По хладилника висяха десетки снимки, закачени с помощта на магнитни калъфчета. Откри една от предишната година, когато с Адам бяха ходили в „Сикс флагс грейт адвенчър“4. Майк поначало се страхуваше от подобни атракциони, но синът му бе успял да го убеди да се качат на едно нещо с подходящото име „Кръвосмразителят“. Майк бе останал във възторг.

На слизане си бяха направили тъпа снимка за спомен с някакъв човек, облечен като Батман. И двамата бяха с разрешени от вятъра коси, бяха прегърнали Батман през рамо и се хилеха като глупаци.

И това се бе случило едва миналото лято.

Майк си спомни как седеше с думкащо сърце и чакаше ролъркоустърът да тръгне. Обърнал се бе към Адам, който с леко подигравателна усмивка му беше казал „Дръж се здраво“, което мигновено бе върнало мисълта му с над десет години назад, когато Адам бе само на четири и в същия увеселителен парк бяха попаднали в някаква страхотна навалица от желаещи да гледат каскадьорите. Тогава Майк бе казал на Адам „Дръж се здраво“ и бе усетил как малката ръчичка забива ноктите си в неговата. Но тълпата продължи да напира, ръчичката се изхлузи от неговата и Майк изпадна в ужасна паника, сякаш вълна ги бе помела на плажа и отнасяше детенцето му навътре в морето. Раздялата трая само някакви си секунди — надали повече от десет, — но Майк нямаше никога да забрави нахлуването на кръвта в главата му и ужаса, изживян през онези кратки мигове.

Остана така замислен цяла минута. След това грабна мобифона и отново потърси Адам.

— Синко, обади се у дома, моля те. Притеснен съм за теб. На твоя страна съм, каквото и да е станало. Обичам те. Моля те, обади ми се, Окей?

Натисна КРАЙ и зачака.

Адам изслуша последното съобщение от баща си и насмалко не се разрида.

Идеше му да му се обади. Представи си как му позвънява и му казва да дойде да го вземе, та да отидат с чичо Моу на мача на „Рейнджърс“, и тогава може би щеше пред двамата да си признае всичко. Мобифонът бе в ръката му. Баща му бе номер едно в списъка за бързо набиране. Пръстът му се задържа на единицата. Трябваше само да я натисне.

— Адам? — чу глас зад гърба си.

Премести пръста.

— Да вървим.