Дръж се здраво

Четиринадесета глава

Свърна по Тауър стрийт, където се предполагаше, че е Адам. През цялото време се оглеждаше да зърне сина си, или друго познато лице или автомобил. Кой от компанията му бе правоспособен шофьор? Оливия Бърчет вероятно. Но тя беше ли навършила седемнайсет? Не бе сигурен. Дощя му се да направи справка с GPS-а, да види дали Адам е все още там. Паркира до тротоара и включи лаптопа. В района нямаше нито една безкабелна мрежа.

Народът, точещ се покрай колата му, бе млад, облечен в черно — бледи лица с черно червило и сенки около очите. По дрехите им висяха вериги, всички имаха странни пиърсинги по лицето (а сигурно и по тялото), както и задължителната татуировка — как да демонстрираш независимост и шокиращ външен вид, освен като правиш точно това, което правят и всичките ти останали приятели. Никой не се чувства добре в собствената си кожа. Бедните юноши искат да изглеждат богати, с всичките му там скъпи кецове, блинг и прочее. Богатите пък се стремят към бедния вид — гангстерска бруталност — един вид извинение за това, че са мекотели и с богати родители, на които несъмнено много скоро ще започнат да подражават. А не можеше ли да става дума за нещо далеч не толкова драматично? Просто за търсене на онова, което нямаш? Майк не бе никак сигурен в отговора.

Слава богу все пак, че Адам досега се ограничаваше единствено с черните дрехи. Все още нямаше пиърсинги или татуировки. Все още.

В този район преобладаваха имосите — според Джил вече не им викали готици, макар приятелката й Ясмин да твърдеше, че ставало дума за две съвсем различни неща, от което се бе породил монументален спор. Блееха с отворени уста, празни погледи и мързеливо отпуснати стойки. Някои висяха на опашка пред нощния клуб на ъгъла, други киснеха по баровете. Над един вход рекламата обявяваше „Нонстоп 24 часа го-го“ и Майк неволно се усъмни: нима наистина държат го-го танцьорка всеки божи ден, дори в четири сутринта или в два следобед? Ами сутринта на Коледа или на Четвърти юли? Какви нещастници работят в подобни заведения или ги посещават в такива никакви часове?

Възможно ли бе Адам да е вътре?

Нямаше начин да научи. И от двете страни на улицата имаше шпалир от подобни заведения. На пост отвън стояха яки гардове с пъхнати в ушите слушалки, каквито обикновено се носят от телохранителите на президента. Навремето охраната пред клубовете беше рядкост. Сега всеки един държеше пред вратата минимум двама юначаги в неизменните плътни черни тениски, изпод които се подаваха издути бицепси, и със задължително обръснатите глави — сякаш косата бе израз на слабост.

Адам беше на шестнайсет. За да влезеш в подобно заведение, трябва да си на двайсет и една. Адам надали щяха да го пуснат, дори и с фалшива лична карта. Впрочем, няма невъзможни неща. Може би в района има клуб, известен с това, че не обръща внимание на такива подробности. Вероятно затова се е наложило на Адам и приятелите му да идват чак дотук. В края на краищата прословутият „клуб за джентълмени“ „Сатин долс“, преустроен в „Бада-бинг“ за телевизионния сериал „Сопранос“, бе само на няколко мили от дома им. Но бе немислимо да пуснат Адам да влезе.

Сигурно затова са били толкова път.

Тръгна по улицата. Лаптопът бе на съседната седалка. Спря на ъгъла и кликна „Търсене на безкабелна мрежа“. Появиха се две, но и двете искаха парола. Нямаше как да се включи. След стотина метра пак спря, пак опита. На третия път успя. Появи се мрежа „Нетгиър“ със свободен достъп. Кликна СВЪРЗВАНЕ и влезе в интернет.

Маркираната начална страница на GPS помнеше потребителското му име. Набра елементарната парола — ADAМ — и зачака.

Появи се картата. Червената точка бе на предишното си място. Според условията на сайта GPS работеше с точност около четирийсет фута. Което не му позволяваше да установи къде точно се намира Адам, но поне бе сигурен, че е наблизо. Изключи компютъра.

Сега какво?

Намери празно място наблизо и паркира. Ако наречеше района „занемарен“, щеше да е комплимент. Броят на обкованите с летви прозорци превишаваше числото на онези, които съдържаха някакво подобие на стъкло. Зидарията навсякъде бе придобила мръснокафяв цвят и бе на път да се срути или разпадне. Във въздуха се стелеше воня на пот и нещо друго, неподдаващо се на определение. Магазините бяха със спуснати, нашарени с графити метални щори, за да си осигурят поне малко самозащита. Дъхът му пареше в гърлото. Всички около него имаха изпотен вид.

Жените носеха презрамки-спагети и силно изрязани шорти. С риск да прозвучи безнадеждно старомоден или политически некоректен, Майк се запита наистина ли бяха веселящи се тийнейджърки, или работещи момичета.

Излезе от колата. Някаква висока черна жена го доближи:

— Хей, Джо, искаш ли да се позабавляваш с Латиша? — попита го тя.

Гърлест глас, яки ръце — Майк не бе сигурен дали „тя“ е правилното местоимение.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Ще ти открия непознати светове.

— Не се и съмнявам, макар хоризонтите ми отсега да са достатъчно далечни.

На всяко свободно местенце висяха разлепени постери на неизвестни никому рок банди — „Пап Смиър“, „Гонореа пъс“. На една веранда седеше майка с бебе на хълбока. Потта се стичаше по лицето й, а зад нея се полюляваше гола електрическа крушка. В занемарената пряка Майк съзря импровизиран платен паркинг с надпис „$10 за цяла нощ“. Някакъв латино с тениска без ръкави и изрязани шорти стоеше на входа й и броеше пари. Хвърли око на Майк и запита:

— Кво търсиш, брато?

— Нищо.

Продължи нататък, към посочения от GPS-а адрес. Двуетажен дом, притиснат между два шумни клуба. Надникна и видя дванайсетина звънеца — нито един с име, само някакви цифри и букви. Сега какво?

Нямаше и най-малка представа.

Можеше да чака отвън, докато Адам излезе. Но каква щеше да е ползата? Станало бе десет часа. Заведенията започваха да се изпълват. Ако Адам бе нарушил семейните правила и бе дошъл тук да се весели, докато излезе, можеха да минат часове. А после? Майк не можеше да си представи как ще изскочи пред Адам и приятелите му и ще каже: „Аха! Хванах ли те най-после?“ И какво, ако го направеше? Какво обяснение щеше да му даде как така изведнъж се е озовал тук?

И какво в крайна сметка целяха двамата с Тиа? Това бе един от основните проблеми по отношение на следенето. Дори да забравеше временно за отявленото нарушение на личното пространство на Адам. Въпросът опираше и до прилагането на правилата. Какво предприемаш, след като си разбрал какво става? Нима да се намесиш и по този начин да загубиш доверието на детето си бе по-маловажно от предотвратяването на една нощ на непълнолетно пиянство? Зависи.

Единственото желание на Майк бе да се убеди, че синът му е в безопасност. Нищо Повече. Спомни си как Тиа каза веднъж, че задачата им е да ги изведат живи и здрави от юношеството до пълнолетието. Донякъде бе права. Юношеските години са пропити от угризения, подклаждани са от хормоните, заредени са с всякакви емоции на десета степен. А пък са тъй кратки. Невъзможно е обаче да обясниш всичко това на един тийнейджър. Ако можеше да предаде поне една мъдрост на своя тийнейджър, тя щеше да гласи: „И това ще мине, и то бързо.“ Те, естествено, не желаеха да се вслушат и именно в това се криеше красотата и безсмислеността на младостта.

Спомни си за чатовете на Адам със СиДжей8115. За реакцията на Тиа и за собственото си вътрешно усещане. Не бе вярващ, не си падаше и по разните там екстрасенси, но в същото време не обичаше — нито в личния си, нито в професионалния живот — да върши нещо срещу така наречените си „предчувствия“. Понякога просто „чувстваме“, че нещо не е както трябва. Независимо дали става дума за диагноза, или за избора на маршрут при дълго пътуване. Независимо дали „нещото“ витаеше във въздуха като леко попукване, или като пълна тишина, опитът бе научил Майк да се съобразява с него.

Та точно сега това му чувство му крещеше, че синът му е в истинска опасност.

Намери го!

Но как?

Нямаше представа откъде да започне. Тръгна обратно по улицата. Няколко проститутки му предложиха услугите си. Повечето му се сториха, че са мъже. Някакъв тип в официален костюм му обяви, че „представлява“ обширен набор от „знойни гърли“ и че ако Майк му изброи предпочитанията си, моментално щял да му осигури желаната компаньонка или компаньонки. Майк дори си позволи да изслуша цялото му наизустено слово, но след това му отказа.

Очите му не спираха да шарят. Някои от младите момичета се дразнеха, когато погледът му се спираше върху тях. По едно време Майк си даде сметка, че е по-стар поне с двайсет години от всички останали по оживената улица. Направи му впечатление, че всеки клуб караше клиентите си да изчакат поне няколко минути, преди да влязат. Пред един имаше само късо въженце, не повече от метър, но и там гардът караше всеки желаещ да се застои зад него поне за десетина секунди, преди да му отвори вратата.

Майк се канеше да свърне надясно, когато с крайчеца на окото забеляза нещо.

Гимназиално яке.

Обърна се мигновено и видя движещия се в обратната посока син на Даниел Хъф.

Или поне му заприлича на ДиДжей Хъф. Беше с онова гимназиално яке, което не слизаше от гърба му. Сто на сто беше той. Или крайно вероятно.

Не, каза си Майк. Абсолютно сигурен съм, че е ДиДжей Хъф.

Младежът бе хлътнал в някаква странична уличка. Майк ускори крачка и го последва. Когато онзи се изгуби от погледа му, дори се позатича.

— Ей, полека бе, дядка!

Блъснал се бе в някакъв с бръсната глава и с верига, провесена от долната му устна. Приятелчетата му се разсмяха на старческата шега. Майк се смръщи и се промъкна покрай тях. Улицата бе станала пренаселена и тълпата сякаш нарастваше с всяка измината от него крачка. След пряката черните готици — пардон, имоси — сякаш понамаляха за сметка на латиносите. Чу наоколо му да говорят на испански. Бялата кожа с цвят на бебешка пудра отстъпи място на различните оттенъци на маслиненочерното. Ризите на мъжете бяха разкопчани до пъпа, та да се виждат снежнобелите им жарсени тениски. Жените приличаха на секси салса-танцьорки и наричаха мъжете путьовци, а дрехите им бяха тъй прозрачни, че напомняха по-скоро на обвивки на кренвирши, отколкото на облекло.

Далеч пред себе си Майк видя как ДиДжей Хъф свърна по друга улица. Стори му се, че притиска мобифон до ухото си. Майк се забърза да го настигне, но какво щеше да направи след това? И него ли да награби и да се провикне: „Аха!“ Може би. Или просто трябваше да го проследи и да види къде отива. Не знаеше какво точно става, но то категорично не му харесваше. Страхът загложди по основата на мозъка му.

Сви надясно.

Синът на Хъф бе изчезнал.

Спря. Опита се да прецени с каква скорост се бе движил и колко време бе минало. Мярна някакъв клуб на четвърт път преди следващата пряка. Друга врата не се виждаше. Нямаше къде другаде да се е вмъкнал ДиДжей Хъф. Опашката пред заведението бе дълга — най-дългата, която бе видял цяла вечер. Най-малко стотина младежи — смесица от имоси, латиноси, афроамериканци, дори няколко от така наречените юпита.

Не трябваше ли Хъф да е на опашката?

Може би не. Зад кадифеното въже се извисяваше свръхогромен гард. Стреч лимузина спря и от нея излязоха две дългокраки момичета. Мъж, който им отстъпваше с цяла глава на ръст, зае явно полагащото му се място между двете. Гардът-канара откачи въжето — тук то бе триметрово — и ги пусна да влязат направо.

Майк се втурна към входа. Гардът, огромен черен тип с бицепси с диаметъра на средноголяма стогодишна секвоя, го изгледа с досада, сякаш имаше пред себе си някакъв неодушевен предмет. Стол, например. Или ножче за бръснене.

— Трябва спешно да вляза — рече Майк.

— Името? — рече гардът.

— Няма ме в нито един списък. — Гардът продължаваше да го гледа безизразно. — Подозирам, че синът ми е вътре. Непълнолетен е.

Гардът остана безмълвен.

— Виж какво — каза Майк. — Не искам да създавам неприятности…

— Тогава бягай отзад на опашката. Ама надали ще те пусна и когато ти дойде редът.

— Става дума за нещо наложително. Приятелят му току-що влезе. Казва се ДиДжей Хъф.

Гардът направи крачка напред. Първо гръдният кош, голям колкото половин тенис корт, после всичко останало.

— Принуден съм да те помоля да се отместиш.

— Но синът ми е непълнолетен.

— Това го чух.

— Трябва да го измъкна, докато не е станала по-голяма беля.

Гардът прекара огромна колкото хокейна вратарска лапа длан по гладко обръснатия си черен череп.

— По голяма беля, казваш?

— Да.

— Леле, леле, сега съвсем се притесних.

Майк бръкна в портфейла си и извади банкнота.

— Не се хаби — рече гардът. — Не те пускам.

— Но ти не разбираш.

Гардът направи нова крачка. Гръдният му кош опря в лицето на Майк. Майк затвори очи, но не отстъпи. Навик от хокея, вероятно. Никога не отстъпвай. Отвори очи и ги впери в големия.

— Дръпни се да мина — каза Майк.

— Сега ще трябва да си тръгнеш.

— Дръпни се, казах.

— Никъде не мърдам.

— Аз търся сина си.

— Тук няма непълнолетни.

— Настоявам да вляза.

— Тогава бягай отзад на опашката.

Майк не сваляше очи от неговите. И двамата не помръдваха. Приличаха на боксьори, макар и от различни категории, застанали в средата на ринга, докато реферът ги инструктира. Майк усети заряда във въздуха. Усети и игличките в крайниците си. Знаеше как да се бие. В хокея не стигаш далеч, ако не умееш да използваш юмруците си. Питаше се само мускулите на оня истински ли бяха, или само за парлама.

— Влизам — каза Майк.

— Нима?

— Имам приятели в полицията — блъфира Майк. — Ще нахлуят тук и ако намерят дори само един непълнолетен, ти ще опереш пешкира.

— Леле, леле, пак ме притесни.

— Махай се от пътя ми. Майк направи крачка вдясно.

Големият също се придвижи и застана на пътя му.

— Усещаш ли, че май ще се млатим? — попита гардът. Майк много добре знаеше златното правило: никога, в никакъв случай, не показвай, че те е страх.

— Усещам.

— Яко копеле си, а?

— Почваме ли?

Гардът се ухили. Имаше страхотни зъби — перленобели на фона на черната му кожа.

— Не. И знаеш ли защо? Защото дори да си по-як, отколкото предполагам, в което всъщност се съмнявам, аз съм тук с Реджи и Тайрън. Ей ония там. — Посочи с палец към други двама облечени в черно юначаги. — И понеже не възнамеряваме да доказваме мъжеството си с това, че ще отупаме някакъв глупак, не виждаме смисъла от честния бой. Ако ти и аз „почнем“ — изимитира той гласа на Майк, — те ще се включат. А Реджи има и полицейска електрошокова палка. Схващаш ли?

Гардът скръсти ръце пред гърдите си и в този миг Майк съзря татуировката — зелено „Д“ под лакътя.

— Как ти е името? — запита Майк.

— Какво?

— Името ти — повтори Майк. — Как се казваш?

— Антъни.

— А фамилното?

— Какво значение има?

Майк посочи ръката му.

— Татуираното „Д“.

— Няма нищо общо с името.

— В „Дартмът“ ли си учил?

Гардът се облещи. После бавно кимна.

— И ти ли?

— „Vox clamentis in deserto“ — изрецитира Майк девиза на колежа.

Антъни му отвърна с превода — „Глас в пустиня“ — и се ухили:

— Така и не разбрах какъв му е смисълът.

— И аз — призна Майк. — Какъв спорт играеше?

— Американски футбол. Избиран съм в символичния сборен отбор на „Айви лиг“. А ти?

— Хокей на лед.

— „Айви лиг“?

— И на САЩ.

Антъни, явно силно впечатлен, вдигна вежди.

— Имаш ли деца, Антъни?

— Син. Тригодишен.

— А ако синът ти закъсаше, щяха ли трима като вас с Реджи и Тайрън да могат да те спрат да не влезеш?

Антъни въздъхна дълбоко.

— Откъде си сигурен, че синът ти е вътре?

Майк му повтори, че е видял ДиДжей Хъф с гимназиалното яке.

— А, онова момче ли? — Антъни поклати глава. — Изобщо не е тук. Да не мислиш, че ще пусна някой пикльо с школско яке? Свърна по хей там онази пряка. — Посочи на десетина метра нагоре по улицата.

— Имаш ли представа накъде води? — попита Майк.

— Задънена е, доколкото знам. Аз там не ходя. Нямам работа. Само наркомани и разни други отрепки. Сега искам да направиш нещо за мен.

Майк зачака.

— Всички ни гледат как се дърляме тук. Ако те пусна току-така, ще си изгубя репутето — а тук без репуте си нула. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Така че аз ще ти вдигна юмрук, а ти ще побегнеш като уплашено момиченце. Може и в уличката да свърнеш. Разбра ли ме?

— Да те попитам първо нещо.

— Какво?

Майк извади портфейла.

— Казах ти вече — спря го Антъни. — Не ми трябват…

Майк му показа снимка на Адам.

— Виждал ли си го?

— Не е тук.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Никога не съм го виждал. Готов ли си?

Антъни сграбчи Майк за яката и вдигна юмрук. Майк се сви и се развика:

— Недей, моля ти се. Окей, съжалявам, махам се! Дръпна се назад, Антъни го пусна и Майк хукна. Зад себе си чу гласа на Антъни:

— Правилно, момче. Беж да те няма…

Някои от опашката изръкопляскаха. Майк стигна на спринт до уличката и свърна по нея. Насмалко да се спъне в редица очукани боклукчийски кофи. Под краката му захрущя счупено стъкло. Спря се, погледна пред себе си и видя още една проститутка. Поне на такава му заприлича. Голямата кафява кофа, на която се беше облегнала, приличаше на неин крайник, без който тя щеше да падне и никога повече да не стане. Перуката й имаше лилав оттенък, сякаш я е откраднала от гардероба на Дейвид Бауи през 1974 година. Или от очуканата кофа за боклук на Дейвид Бауи. По нея сякаш се разхождаха хлебарки.

Жената му хвърли беззъба усмивка.

— Здравей, бебчо.

— Видя ли едно момче да минава на бегом оттук?

— Много момченца бягат тук, сладур.

Ако гласът й бе само с една нотка по-силен, щеше да го опише като вял. Беше кожа и кости, бледа, а званието НАРКОМАН едва ли не бе изписано на челото й.

Майк се огледа за изход, но не видя такъв. Никакъв изход, никаква врата. Няколкото външни противопожарни стълби му се видяха силно ръждясали. Щом Хъф е свърнал насам, откъде се е измъкнал? Накъде беше отишъл — дали не се бе изсулил на главната улица, докато те двамата с Антъни се разправяха? Или пък Антъни го излъга, само за да се отърве от него?

— Гимназистчето ли търсиш, сладур? — Майк спря и се извърна по посока на наркоманката. — Гимназистчето. Младичко, хубавко и всичко му на място. Ау, само като заприказвам за него, и се възбуждам.

Майк пристъпи внимателно към нея, да не би по-голяма крачка да причини по-силни вибрации и тя да се разпадне в боклука около краката му.

— Него.

— Ами, ела насам, сладур, и ще ти кажа къде е. Още една крачка.

— Приближи се, де. Няма да те ухапя. Освен ако не си падаш точно по това.

Смехът й бе кошмарен. Предната й протеза се смъкваше, щом си отвореше устата. Дъвчеше дъвка за балони. Майк долови аромата й, но той не стигаше да маскира гнилочта от някакъв развален зъб.

— Къде е?

— А ти имаш ли пари?

— Много, стига да ми кажеш накъде отиде.

— Покажи ми ги.

На Майк му се гадеше от разговора, но нямаше друг избор. Измъкна двайсетачка. Тя протегна костелива ръка, сякаш скелет се подаваше от ковчег в детските му комикси „Приказки от криптата“.

— Първо ми кажи.

— Нямаш ли ми доверие?

Майк нямаше време. Скъса банкнотата и й подаде половината. Тя я взе и въздъхна.

— Ще ти дам другата половина, след като ми кажеш къде е.

— Ами, сладур, че той е точно зад гърба ти.

Майк понечи да се извърне, когато някой го удари в черния дроб.

Добрият удар в тази област те прави небоеспособен и временно те парализира. Майк знаеше това. В случая ударът не бе перфектен, но много малко му липсваше. Краката му се подкосиха от болка отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. Свлече се на едното си коляно. Втори удар, този път страничен, улучи ухото му. Нещо твърдо рикошира от главата му. Майк се опита да мисли, да изплува от атаката, но нов удар, с крак, го нацели под ребрата. Падна по гръб.

Инстинктът му заработи.

Движи се, мина му през ума.

Претърколи се и усети как нещо остро прободе ръката му. Счупено стъкло, сигурно. Опита се да излази настрани. Нов удар по главата. Стори му се, че мозъкът му политна наляво. Някой го сграбчи за глезена.

Майк ритна. Петата му улучи нещо меко. Някой изрева:

— По дяволите!

Някой скочи отгоре му. Майк и друг път се беше бил, макар само на леда. Все пак беше понаучил едно-друго. Например, да не удря с юмрук, освен в крайна нужда. При юмручен удар можеш да счупиш ръка. От дистанция — може. Но тук се водеше близък бой. Сви ръка и замахна наслуки. Усети контакт малко над китката. Чу чупене на хрущял, някакъв жвакащ звук и усети шурналата по ръката му кръв.

Разбра, че е улучил нечий нос.

Получи нов удар, опита се да отнеме от силата му с движение в същата посока. Ритна наслуки. Беше тъмно, а мракът бе изпълнен с пъшкането на удрящите. Дръпна глава назад за челен удар.

— Помощ! — развика се. — Помощ! Полиция!

Успя някак си да се изправи на крака. Не виждаше лица. Но му бе ясно, че противникът му не е сам. Повече от двама са, предположи. Скочиха му наведнъж и го размазаха върху кофата. По земята се затъркаляха тела, включително и неговото. Майк се биеше отчаяно, но те го бяха накачулили отвсякъде. Успя да издере нечие лице с ноктите си. Скъсаха му ризата.

И тогава видя острието на ножа.

Това го смрази. Не за дълго, но все пак достатъчно. Щом замръзна при вида на острието, усети глух удар по главата си. Падна назад и черепът му издрънча на паважа. Някой притисна ръцете му. Друг му скочи на гърдите. После ударите заваляха отвсякъде. Опита се да мръдне, да вдигне ръце, но крайниците отказаха да му служат.

Усети, че губи съзнание. Че се предава.

Ударите спряха. Тежестта от гърдите му се махна. Някой бе станал от него, или бе махнат оттам с удар. Краката му бяха свободни.

Отвори очи, но видя само сенки. Последния ритник, боц, получи отстрани на главата. Притъмня, а след това всичко изчезна.