Дръж се здраво

Пета глава

Къщата бе мъртва.

Така би я описала Бетси Хил. Мъртва. Не просто тиха или смълчана. Бе куха, отминала в небитието, свършила — сърцето й бе млъкнало, кръвта й бе спряла, вътрешностите й бяха почнали да гният.

Мъртва. До вкочаняване, каквото и да значеше това.

Мъртва точно толкова, колкото и синът й Спенсър.

Бетси искаше да се махне от тази мъртва къща — където и да е. Не желаеше да остане повече в този разлагащ се труп. Мъжът й Рон смяташе, че още е рано. И сигурно бе прав. Но Бетси се ужасяваше от мисълта да остане тук. Движеше се плавно и безшумно из стаите, сякаш тя бе призрак, а не Спенсър.

Долу близнаците гледаха някакво дивиди. Спря и надникна през прозореца. Лампите светеха в къщите на всички съседи. Техните къщи обаче бяха живи. Не че и те си нямаха ядове: дъщеря-наркоманка, жена с шавливи очи и съответния чифт ръце, отдавна безработен мъж, син, страдащ от аутизъм — нямаше дом без някаква трагедия. Всяка къща и всяко семейство си има своите си тайни.

Но къщите им продължават да са живи. Да дишат.

А домът на семейство Хил бе мъртъв.

Огледа къщите чак до ъгъла. Спомни си как всички съседи, до един, бяха дошли на погребението на Спенсър. Тихомълком й бяха оказали подкрепа, бяха й дали рамо, на което да поплаче, и утеха и правеха всичко възможно да скрият укора в погледите си. Но Бетси го виждаше. Всеки път. Не му даваха гласност, но много им се искаше да стоварят вината върху нея и Рон — та дано и тях не ги сполети същото.

Всички тези съседи и приятели бяха останали в миналото. Животът е неизменен всъщност, щом не си част от семейството. Дори приятелите, и то най-близките, все едно, че гледаха някакъв филм — истински те разтърсва, до болка чак, но в един момент стига до точка, след която не желаеш повече да усещаш болката, та оставяш филмът да се извърти докрай, после се прибиращ у дома.

Единствено семейството е осъдено да понася страданието.

Бетси се върна в кухнята. Приготви вечерята на близнаците — кренвирши с макарони и сирене. Те току-що бяха навършили седем. Рон обичаше да пече кренвиршите на скара в дъжд и пек, зиме и лете, — но близнаците не ги харесваха, ако са „почернели“ дори малко. Затова ги пъхна в микровълновата. Така щяха да са им по вкуса.

— Хайде на вечеря — провикна се.

Близнаците не й обърнаха внимание. Както винаги. Както и Спенсър. Първото повикване оставаше да виси във въздуха. Свикнали бяха да не му обръщат внимание. Дали пък тук именно не се коренеше част от проблема? Като слабоволева майка ли се бе проявила? Много ли им беше прощавала? Рон все я критикуваше колко много неща оставяла без последствие. От това ли бе дошло всичко? Ако беше стягала Спенсър повече…

Много „ако“-та.

Така наречените специалисти твърдят, че не родителите са виновни за самоубийствата сред тийнейджърите. Било болест, нещо като рака. Но дори и специалистите я гледаха по начин, граничещ с подозрителността. Защо не го бяха водили редовно на психотерапевт? Защо тя, собствената му майка, не бе обръщала внимание на промените у Спенсър, а ги бе приписвала на променливостта на младежките настроения?

Ще ги израсте, казваше си тя. С всички тийнейджъри е така.

Влезе в детската стая. Лампите бяха угасени и единствено екранът осветяваше близнаците. Никак не си приличаха. Бяха заченати ин витро. В продължение на девет години бяха имали само едно дете — Спенсър. И това ли бе част от причината? Бе решила, че за него ще е добре да си има братче или сестриче, но комай всяко дете иска единствено безкрайни и несподелени родителски грижи.

Светлината от екрана мигаше по лицата им. Докато гледаха телевизия, децата изглеждаха направо безмозъчни. Долните им челюсти провисваха, очите им се разширяваха силно — направо добиваха ужасен вид.

— Веднага идвайте — рече им.

И пак никаква реакция.

Тик-так, тик-так… и бомбата в душата на Бетси избухна:

— ВЕДНАГА!

Крясъкът й ги стресна. Тя направи две крачки и угаси телевизора.

— Казах ви: веднага на масата! Колко пъти искате да ви викам?

Близнаците се изнесоха тихомълком към кухнята. Бетси затвори очи и се опита да поеме дълбоко въздух. Винаги бе такава. Затишие, последвано от буря. Променливи настроения. Може пък да беше нещо наследствено. Нима Спенсър е бил орисан още от утробата?

Седнаха на масата. Бетси си сложи изкуствената усмивка на лицето. Да, всичко вече бе наред. Сипа им и се опита да ги заговори. Единият близнак поде разговора, другият отказваше. Така си беше, откакто го нямаше Спенсър. Единият от близнаците живееше със загубата, като не й обръщаше внимание. Другият страдаше.

Рон не бе у дома. Както винаги. Понякога, като се прибираше вечер, вкарваше колата в гаража, оставаше в нея и плачеше. Бетси се ужасяваше от мисълта да не му хрумне някой ден да остави двигателя да работи, да затвори гаражната врата и да последва примера на единствения си син. Да прекрати болката. Всичко бе пропито от някаква перверзна ирония. След като синът й бе отнел собствения си живот, това май бе най-лесният начин за слагане на край на причинената им болка.

Рон изобщо не говореше за Спенсър. Два дни след смъртта му бе взел стола му от кухнята и го бе свалил в мазето. Всяко дете си имаше гардеробчета с името си. Рон бе изнесъл Спенсъровото и бе започнал да го пълни с всякакви боклуци. Далеч от очите… — мина й през ума.

Реакцията на Бетси бе по-друга. Понякога се отдаваше изцяло на другите си занимания, но поради скръбта всичко й тежеше — сякаш тичаше насън през дълбоки преспи сняг, или се мъчеше да плува в басейн, пълен с гъст сироп. Друг път, като днес, я обземаше желанието да се потопи в мъката си. Изпитваше някакво едва ли не мазохистично желание всичко около нея да рухне и повторно да я смаже.

Разчисти масата и приготви близнаците за лягане. Рон още го нямаше. Нищо против. Те двамата с Рон никога не се караха. Нито веднъж, откакто бе умрял Спенсър. Но не бяха се и любили. Нито веднъж. Живееха под един покрив, все още разговаряха, продължаваха да се обичат, но се бяха отделили един от друг, сякаш и най-малката нежност щеше да се окаже непоносима.

Компютърът бе включен, интернет експлорърът бе заредил началната си страница. Бетси седна и набра адреса. Мисълта й все още се занимаваше с приятелите и съседите им, с това, как бяха реагирали на смъртта на сина й. Самоубийството изглежда бе нещо коренно различно — някак си не толкова трагично, нещо по-отдалечено. Спенсър, разсъждаваха хората, явно е бил нещастен и от това нещо у него се е пречупило. Винаги е по-добре да се изхвърли някой счупен, а не някой читав. А най-лошото, поне за Бетси, бе голямата доза логика в подобни разсъждения. Като чуеш как някое дете вече умира от глад в някоя африканска джунгла, не го приемаш толкова трагично, колкото новината, че красивото момиченце на съседите вехне от рак.

Всичко, изглежда, е относително и точно в това е целият ужас.

Адресът, който набра, бе www.myspace.com/Spencerhill-memorial. Съучениците му бяха направили страницата в негова чест няколко дни след смъртта му. Съдържаше снимки, колажи и послания. На мястото на обичайния портрет мъждукаше анимирана свещ.

Песента, която звучеше, бе „Счупеното радио“ на Джеси Мейлин, с малко помощ от Брус Спрингстийн — един от любимците на Спенсър. До свещта имаше цитат от текста й: „Ти дори не подозираш колко много ангелите те обичат.“

Бетси я послуша известно време.

Откакто Спенсър си бе отишъл, тя прекарваше повечето вечери тук, на този интернет сайт. Четеше посланията от деца, които изобщо не познаваше. Разглеждаше многото снимки на сина си на различна възраст. След време обаче я бе обзела някаква горчивина. Хубавките гимназистки, които бяха създали страницата и сега се къпеха в отразената светлина от покойния Спенсър, приживе не му обръщаха почти никакво внимание. Жестът им бе прекалено дребен и закъснял. Всички твърдяха, че им липсвал, но много малко го познаваха истински.

Посланията им звучаха не толкова като епитафии, колкото като набързо надрасканите посвещения в гимназиалния годишник на едно мъртво момче:

Снимката бе от седми клас. Преди три години.

Пети клас.

Осми клас.

И почти нищо от по-ново време. Толкова малко истинска сърдечност. Скърбенето сякаш бе повече за показ — обществен израз на мъка от страна на онези, които чак толкова не страдаха, пред които смъртта на сина й се изпречваше като „спящ полицай“ по пътя им към следването и кариерата — вярно, определено трагичен случай, но по-скоро повод за подсилване на житейския аспект на автобиографията им, подобно на членството в „Кий клъб“ или кандидатирането за поста „ковчежник“ на ученическия съвет в гимназията.

От най-истинските му приятели — Кларк, Адам и Оливия — всъщност нямаше почти нищо. Но може би така и следваше да бъде. Истински опечалените никога не скърбят пред очите на останалите. Болката е толкова силна, че е по-добре да я таиш в себе си.

От три седмици не бе проверявала сайта. Новите неща бяха много малко. Напълно естествено всъщност, особено когато ставаше дума за млади хора. Намерили си бяха нови интереси. Включи на режим слайд шоу. Програмата сякаш грабваше снимките и ги изсипваше върху някаква голяма купчина. Образът се приближаваше с въртеливо движение, спираше, а след малко следващият падаше, въртейки се, отгоре му.

Бетси усети как сълзите й напират.

Имаше много стари снимки от основното училище в Хилсайд. Първи клас с мисис Робърт. Трети — на мисис Рорбак. Мистър Хънт в четвърти клас. Следваше снимка на класния им отбор по баскетбол — Спенсър тъй се бе радвал на победата им. Беше с навехната китка от предишния им мач — нищо сериозно всъщност, — но Бетси му я бе бинтовала. Спомни си как бе купила ластичния бинт АСЕ. На снимката Спенсър бе вдигнал победоносно именно бинтованата си ръка.

Не бе кой знае какъв спортен талант, но в този мач бе вкарал победния кош шест секунди преди края. В седми клас. Не можеше да си спомни да го е виждала по-щастлив оттогава.

Местен полицай бе открил тялото на Спенсър на покрива на гимназията.

На монитора снимките валяха като едри снежинки. Очите й се замрежиха от сълзи.

Покривът на гимназията. Красивият й син. Разпилян сред боклуците и счупените бутилки.

По това време вече всички бяха получили прощалния му есемес. С текст — така бе избрал синът им да им съобщи за решението си. Първият бе изпратил на Рон, който бе в командировка във Филаделфия. Вторият бе стигнал до мобифона на Бетси, но тя бе в пицарията към аркадата за електронни игри „Чъкачийз“ — първоизточник на родителски мигрени — и не бе чула сигнала за ново съобщение. Чак след час, когато Рон бе пратил вече на номера й шест есемеса, кой от кой по-притеснен, чак тогава бе съзряла текста — последното съобщение от момченцето й:

Полицията го откри на покрива на гимназията чак след два дни.

Кое ти тежеше, Спенсър? Никога нямаше да узнае.

Същия текст бе пратил и на още няколко души. Близки приятели. С които Спенсър й бе казал, че излиза. Кларк, Адам и Оливия. Но нито един от тях не го бе видял. Спенсър не дошъл на срещата им. Отишъл някъде сам. Имал е таблетки — откраднати от дома — и погълнал прекалено много от тях, защото нещо му е тежало и е искал да сложи край на живота си.

И бе умрял сам-самичък върху онзи покрив.

На вратата им почука Даниел Хъф — един от градските полицаи със син на възрастта на Спенсър — момче, което всички знаеха като ДиДжей и с което Спенсър понякога излизаше. Спомни си как му отвори, как видя изражението на лицето му и мигновено припадна.

Бетси замига често, да прогони сълзите. Наложи си да се съсредоточи отново върху слайд шоуто, върху образите на живия си син.

И точно в този миг пред очите й се завъртя една снимка, която промени всичко.

Сърцето й замря.

Снимката изчезна със същата скорост, с която се бе появила. Затрупаха я нови фотографии. Хвана се за сърцето, опита се да събере мислите си. Онази снимка. Как можеше да се добере отново до нея?

Пак премига. Напъна се да разсъждава.

Окей, първо на първо. Бе част от слайд шоу, което гледаше онлайн. Снимките щяха да се повторят. Трябваше просто да прояви търпение. Но колко време оставаше до новото начало на шоуто? И после — какво? Пак щеше да прелети за секунди пред очите й. А й трябваше да я разгледа най-подробно.

Можеше ли да замрази екрана при повторната й поява? Сигурно имаше някакъв начин.

Наблюдаваше как други снимки прелитат, но те не й трябваха. Искаше да се върне именно онази. С навехнатата китка.

Нещо неочаквано бе върнало мисълта й към онзи мач между седмокласниците. Нима не си мислеше именно за него преди малко? За Спенсър с бинта АСЕ на китката? Ама, разбира се. Точно това я бе подсетило.

Сходството с деня на самоубийството на Спенсър.

Ден-два преди това бе паднал и навехнал китката си. Тя бе предложила пак да му я бинтова, както навремето в седми клас. Вместо това Спенсър бе поискал да му купи бандаж за китка. И бе с него в деня на смъртта си.

За първи и — очевидно — за последен път.

Кликна върху слайд шоуто. Компютърът я прехвърли на някакъв сайт slide.com и й поиска парола. По дяволите. Сигурно някое от децата я е създало. Напъна мозъка си. На сайт от този род надали предохранителните мерки са кой знае колко сериозни. Създаваш го и оставяш съучениците си да включват в ротацията каквито снимки си искат.

Значи паролата следва да е нещо просто.

Набра: SPENCER.

После кликна OKAY.

Стана.

Снимките стояха подредени неподвижно. Според надписа отгоре им, бяха 127 на брой. Бързо прегледа умалените картинки, докато откри нужната й. Ръката й трепереше тъй силно, че едва улучи образа с мишката. Най-сетне успя и кликна левия бутон.

Снимката се появи в пълен размер.

Тя се вторачи в нея.

Спенсър бе усмихнат, но с най-тъжната усмивка, която бе виждала през живота си. Бе потен, а лицето му блестеше като на човек, който не е на себе си. Изглеждаше пиян и съкрушен. Беше с черната тениска, същата, с която го бяха намерили. Очите му бяха червени — може би от пиене или наркотик, но най-вероятно — от светкавицата. Спенсър имаше прекрасни светлосини очи. Светкавиците неизменно му придаваха някакъв сатанински вид. Бе се снимал на открито, явно нощем.

Онази нощ.

Спенсър държеше чаша в ръката си — същата, на чиято китка бе бандажът.

Вцепени се. Само едно обяснение й идваше наум.

Снимката бе направена през нощта, през която бе умрял.

И докато се взираше във фона на снимката с движещи се насам-натам хора, осъзна още нещо.

В крайна сметка Спенсър не е бил сам.