Дръж се здраво

Втора глава

В началото нямаше съобщения по месинджъра или имейли, които да ги разтревожат или да им подскажат нещо. Но на третия понеделник настъпи коренна промяна.

Интеркомът в малкия офис на Тиа избръмча. Рязък глас изрече:

— В офиса ми. Веднага.

Беше Хестър Кримстайн, голямата шефка на адвокатската кантора. Хестър винаги призоваваше подчинените си по интеркома сама, без да прибягва до секретарката си. И неизменно звучеше леко ядосана, сякаш си длъжен да знаеш, че й трябваш и как така не си се явил още, ами й губиш времето да те вика по интеркома.

Тиа се бе върнала на работа като адвокат в „Бъртън и Кримстайн“ преди шест месеца. Бъртън бе починал преди много години. Кримстайн — прославената и страшна юристка Хестър Бърнстайн — бе напълно жива и на командния пулт. Радваше се на международна известност като спец по всички криминални въпроси и дори водеше собствено риалити предаване по телевизията с находчивото заглавие „Кримстайн он крайм“.

Кримстайн се озъби — винаги звучеше озъбено — по интеркома:

— Тиа?

— Идвам моментално.

Напъха доклада от Е-СпайРайт в горното чекмедже и се запъти по коридора между остъклените офиси от едната страна: слънчевите — за старшите партньори във фирмата — и задушните преградени кабинки от другата. В „Бъртън енд Кримстайн“ царуваше тотална кастова система с едноличен ръководител. Вярно, имаше и старши съдружници, но Хестър Кримстайн не позволяваше никому да добави името си към фирмената табела.

Стигна до просторния ъглов кабинет. Секретарката на Хестър само леко вдигна глава, докато минаваше покрай нея. Вратата на Хестър бе отворена. Както почти винаги. Тиа се спря и почука на стената до вратата.

Хестър крачеше напред-назад. Бе дребна жена, но не изглеждаше такава. Видът й по-скоро бе набит, мощен и в определена степен застрашителен. Тя дори не крачеше, помисли си Тиа, а сякаш дебнеше. Излъчваше енергия, чувство за пласт.

— Трябва да снемеш едни показания под клетва в Бостън в петък — каза без прелюдии.

Тиа влезе в кабинета. Прическата на Хестър бе вечно разрошена, като на невротична почти-блондинка. Успяваше да създаде впечатление, че както е притеснена, така запазва пълно самообладание. Има хора, които моментално грабват вниманието ти. Но Хестър Кримстайн направо те сграбчваше за реверите, раздрусваше те и те караше да я гледаш в очите, без да мигаш.

— Разбира се. Никакъв проблем — отвърна Тиа. — По кое дело?

— Бек.

Тиа го бе очаквала.

— Ето ти преписката. Вземи със себе си и компютърния спец. Онзи с отвратителната стойка и кошмарните татуировки.

— Брет — подсказа Тиа.

— Именно. Искам да прерови персоналния компютър на този тип.

Хестър й връчи папката и отново закрачи. Тиа хвърли един поглед:

— Той е основният свидетел, нали?

— Точно така. Показанията ще снемеш в петък. Върви си у дома и проучи делото.

— Окей, няма проблем.

Изведнъж Хестър закова на място.

— Тиа?

Тиа бе започнала да разлиства преписката. Опитваше се да се съсредоточи върху делото, върху Бек и клетвените му показания, както и върху удалата й се възможност да отиде в Бостън. Но проклетият доклад от Е-СпайРайт не й даваше мира. Погледна шефката си.

— Притеснява ли те нещо? — запита Хестър.

— Единствено клетвените показания.

Хестър се намръщи:

— Чудесно. Защото този тип лъже като посрано магаре. Нали ме разбираш?

— Посрано магаре — повтори Тиа.

— Точно така. Категорично не може да е видял онова, което твърди, че е видял. Няма начин. Схващаш ли?

— И искаш от мен да го докажа.

— Не.

— Какво тогава?

— Точно обратното, всъщност.

Тиа се намръщи.

— Нещо не ми е ясно. Не искаш от мен да доказвам, че лъже като посрано магаре, така ли?

— Именно.

Тиа леко сви рамене.

— Би ли пояснила?

— С удоволствие. Искам да седиш там, да кимаш мило с глава и да му зададеш милион въпроси. Искам да си облечена в нещо впито по тялото, евентуално с по-голямо деколте. Да му се усмихваш, сякаш си излязла на първа среща с него и всичко, което той казва, те омайва. В гласа ти да няма и капка недоверие. Всяка негова дума все едно е цитат от Светото писание.

Тиа кимна:

— Да го накарам да се отпусне.

— Да.

— Но да запиша всичко, дума по дума.

— Пак да.

— Та да му скапеш задника после в съда.

Хестър вдигна вежда:

— С прочутото ми кримстайнско хладнокръвие.

— Окей — рече Тиа. — Ясно.

— Ще му сервирам собствените му ташаци за закуска. А в рамките на същата метафора, твоята задача е да осигуриш зеленчуците. Смяташ ли, че ще се справиш?

Докладът за компютъра на Адам — какво трябваше да направи с него? Първо, да се обади на Майк. Да седнат, да го препрочетат подробно, да изчислят кой е най-добрият следващ ход…

— Тиа?

— Да, ще се справя.

Хестър пак спря. Пристъпи към Тиа. Беше поне с десет сантима по-ниска, но Тиа пак не усети разликата.

— Знаеш ли защо точно теб избрах за тази задача?

— Защото съм завършила правния факултет на Колумбийския университет, защото съм дяволски добра като адвокат и защото, откакто съм тук от шест месеца, задачите, които ми възлагаш, не биха затруднили и един резусмакак.

— Не е това.

— Защо тогава?

— Защото си стара.

Тиа я изгледа.

— Не в този смисъл. Искам да кажа, на колко си? Към четирийсет и пет, нали? Поне с десет години съм по-голяма от теб. Но останалите ми младши адвокати са буквално бебета. Ще искат да се проявят като герои. Ще гледат да се докажат.

— А аз няма, така ли?

— Ха си го направила, ха си си взела шапката оттук.

Какво се казва при подобно изказване? Тиа предпочете да замълчи. Сведе поглед и се загледа в преписката, макар мозъкът й да продължаваше да се бори със сина й, с проклетия му компютър, с онзи доклад.

Хестър пропусна един такт. После впери в Тиа онзи поглед, под който свидетелите направо рухваха. Тиа успя да не отклони очи.

— Защо избра тази фирма? — попита Хестър.

— Истината ли искаш да чуеш?

— За предпочитане.

— Заради теб — отвърна Тиа.

— Това комплимент ли е?

— Пожела да чуеш истината. А тя е, че винаги съм се възхищавала от начина, по който работиш.

— Да, бе. Да, аз съм мъжкото момиче.

Тиа изчакваше.

— И за какво друго?

— Това е, горе-долу.

Хестър поклати глава:

— Има и още нещо.

— Не те разбирам.

Хестър седна зад бюрото си. Направи знак на Тиа да седне насреща й.

— Пак ли да поясня?

— Давай.

— Избрала си тази фирма, тъй като я ръководи феминистка. Решила си, че ще разбера защо искаш дълги отпуски по майчинство.

Тиа не отвърна.

— Налучках ли?

— До известна степен.

— Но ти разбери: феминизмът не значи да помагаш на останалите жени. Целта му е да се създадат еднакви условия и за двата пола. Да предостави на жените избор, а не гаранции.

Тиа мълчеше.

— Ти избра майчинството. За този избор не бива да бъдеш наказвана. Но той не те прави и специална. Годините, прекарани в отпуск, са изгубени по отношение на кариерата ти. Излязла си от опашката. Не можеш да се прередиш, че да отидеш на предишното си място. Условията са еднакви за всички. Така че, ако някой мъж вземе отпуск за гледане на деца, те ще важат и за него. Разбираш ли?

Тиа направи неопределен жест.

— Казваш, че ти харесвал моят начин на работа — продължи Хестър.

— Да.

— Но аз избрах да нямам семейство. И това ли ти харесва?

— Мисля, че тук не може да става дума за харесване.

— Точно така. Същото важи и за избора, който ти си направила. Аз избрах кариерата. Да си остана на опашката. Така че като адвокат вече съм на най-предната линия. Но след работа не ми се полага да се прибера у дома при красавеца лекар, варосаната ограда и две цяло и четирите десети деца. Разбираш ли ме?

— Напълно.

— Прекрасно. — Ноздрите на Хестър се разшириха, а втренченият й поглед се засили с още една степен. — Така че, когато седиш в този кабинет — в моя кабинет, — мислите ти трябва да са изцяло за мен, как да ми се харесаш и да ми служиш вярно, а не какво ще готвиш за вечеря и дали синът ти не закъснява за тренировка по сокър. Схващаш ли?

Тиа понечи да възрази, но тонът й не оставяше много място за спор.

— Схващам.

— Добре.

Телефонът иззвъня. Хестър го вдигна.

— Какво? — Пауза. — Малоумник. Казах му да си мълчи. Хестър се извъртя на стола. Това бе сигнал за Тиа. Тя стана и излезе с неистовото желание грижите й да се свеждаха до дреболии като вечерята и тренировките по сокър.

Спря в коридора и извади мобифона си. Пъхна преписката под мишница и въпреки строгата забележка на Хестър, мисълта й се върна моментално на имейла в доклада на Е-СпайРайт.

Докладите им често бяха дълги — Адам сърфираше много, посещаваше ред сайтове и имаше куп „приятели“ в МайСпейс, Фейсбук и тям подобни интернет страници за контакти, — та разпечатките понякога бяха ненужно дълги. Бе започнала да ги преглежда съвсем бегло, сякаш от това нарушаването на личното пространство на Адам ставаше по-малко. Но ако трябваше да е честна със себе си, новите знания й идваха въз много.

Върна се бързо на бюрото си. Отгоре му се кипреше задължителната семейна снимка. Четиримата — Майк, Джил, Тиа и, естествено, Адам, в един от редките мигове, в които им бе дал аудиенция — на предната веранда. Усмивките им до една имаха вид на насилени, но снимката й носеше успокоение.

Измъкна доклада на Е-СпайРайт и намери имейла, който така я бе стреснал. Препрочете го. Същият си беше. Замисли се какво да прави, но осъзна, че няма правото на самостоятелно решение.

Тиа извади мобифона си и набра текста, след това избра номера на Майк и натисна ИЗПРАЩАНЕ.

Майк още не бе свалил кънките, когато получи текста.

— От Белезниците ли е? — полюбопитства Моу.

Моу бе вече без кънки. Съблекалнята, като всички хокейни съблекални, вонеше до въз бог. Проблемът идеше от потта, която попиваше по корите. Големият стоящ вентилатор се въртеше наляво-надясно. Не помагаше кой знае колко. Хокеистите не обръщаха внимание на вонята. Но външен човек като нищо можеше да припадне.

Майк видя, че е от номера на жена му.

— От нея е.

— Ей Богу, много те строява тая.

— Да, бе, даже с текстове. Строева до дупка.

Моу направи гримаса. Двамата с Майк бяха приятели още от „Дартмът“. И двамата бяха играли в хокейния отбор на колежа: Майк — голмайсторът на лявото крило, Моу — горилата в защита. Близо четвърт век след като бяха завършили — Майк вече хирург-трансплантатор, а Моу зает с някакви неясни дела за Централното разузнавателно управление — продължаваха да играят старите си роли.

Останалите играчи внимателно отлепяха корите си. Всички застаряваха, а хокеят си оставаше младежки спорт.

— Тя не знае ли, че сега ти е време за хокей?

— Знае.

— Тогава защо те безпокои?

— Става дума само за текст, Моу.

— Работиш до скапване цяла седмица в болницата — рече Моу с онази тънка усмивка, дето никога не знаеш дали се майтапи, или е сериозен. — Сега ти е времето за игра, свещено време. Досега трябваше да го е разбрала.

Моу бе присъствал през онзи студен зимен ден, когато Майк за пръв път видя Тиа. Всъщност пръв я видя Моу. Откриваха сезона на свой терен срещу „Йеил“. И двамата бяха предпоследна година студенти. Тиа седеше на трибуната. По време на загрявката — докато се пързаляха в кръг и разпускаха — Моу го ръгна с лакът, кимна по посока на Тиа и каза:

— Хубав пълнеж на пуловера.

Всичко започна оттам.

Моу си имаше теория, че всички жени се пускат или на Майк, или — да кажем — на него. За Моу бяха онези, които си падаха по лоши момчета, а за Майк — момичетата, които в бебешки сините му очи съзираха домашно огнище. Та през третата третина, когато „Дартмът“ водеше с няколко гола, Моу предизвика сбиване и яко намлати един от „Йеил“. Докато го тряскаше с юмруци, обърна се и намигна на Тиа, да й види реакцията.

Реферите ги разтърваха. На път към наказателната скамейка Моу се приведе към Майк и му рече:

— Твоя е.

Пророчески думи. След мача се срещнаха на едно парти. Тиа бе дошла с някакъв абсолвент, но той не я привличаше. Говориха за миналото си. От самото начало Майк й каза, че е решил да стане лекар, а тя го попита кога за пръв път е разбрал това.

— Май винаги съм го знаел — отвърна той.

Тиа обаче отказваше да приеме такъв отговор. Започна да рови упорито — в типичен неин стил, както му предстоеше скоро да научи. В крайна сметка той изненада и себе си, като й разказа как, докато бил болнаво дете, докторите станали герои в очите му. Тя го слушаше, както никой друг не го бе слушал дотогава, пък и след това. Не започнаха, а но скоро се втурнаха във връзката си. Хранеха се заедно в столовата. Нощем учеха заедно. Майк идваше при нея в библиотеката с вино и свещи.

— Имаш ли нещо против да прочета какво ми пише все пак? — попита Майк.

— Абсолютна досада е.

— Кажи го и ще ти олекне, Моу. Не се притеснявай.

— Щеше ли да ти праща текстове, ако беше на черква, например?

— Тиа ли? Като нищо.

— Хубаво, чети си го. После й пиши, че отиваме на бар с мацки с огромни цици.

— Окей, щом искаш, непременно ще й го пиша. Майк натисна клавиша и прочете съобщението й:

Моу забеляза, че лицето на приятеля му се промени.

— Какво има?

— А, нищо.

— Добре, значи отиваме в бара с циците.

— Изобщо не съм се съгласявал да ходя на бар с цици тази вечер.

— Ти да не си от ония женчовци, дето предпочитат да му викат „клуб за джентълмени“?

— Както и да е, не мога.

— Вика те да се прибираш ли?

— Имаме си проблем.

— Какъв?

На Моу думата „лично“ му бе непозната.

— С Адам — отвърна Майк.

— С моя кръщелник? Какво?

— Не ти е кръщелник.

А Моу не му бе кръстник, защото Тиа не се бе съгласила. Това обаче не пречеше на Моу да си въобразява. На кръщенето Моу действително бе минал напред и застанал до брата на Тиа, истинския кръстник. Моу го беше убил с поглед. А братът на Тиа не каза и дума.

— Та какъв е проблемът?

— Още не знам.

— Тиа го обгражда с прекалено много грижи. Нали знаеш.

Майк мълчеше, но накрая промълви:

— Адам напусна хокейния отбор.

— Не думай! — Моу го изгледа с такъв ужас, сякаш Майк бе съобщил, че синът му боготвори сатаната или се сношава с животни.

Майк разхлаби връзките и събу кънките.

— И защо си траеш досега? — запита Моу.

Майк се пресегна за предпазителите на кънките. Откачи нагръдника. Няколко души минаха и се сбогуваха с него. Повечето гледаха да заобикалят Моу, дори и извън ледената площадка.

— Аз те докарах тук — каза Моу.

— Е, и?

— Твоята кола остана в болницата. Ще загубим време, ако те върна дотам. Ще те закарам направо у вас.

— Не е удобно.

— Толкова по-зле за теб. Искам да видя кръщелника си. И да разбера къде, по дяволите, сте объркали нещата.