Дръж се здраво

Двадесет и пета глава

Тиа изпрати Бетси Хил, после затвори входната врата и се качи горе. Промъкна се на пръсти по коридора, покрай стаята на Джил, и влезе в стаята на сина си. Отвори чекмеджето на бюрото му и започна да рови. Когато качваха онзи шпионски софтуер на компютъра му, всичко й се видя най-нормално. А сега не. Защо? В гърдите й се надигна някаква себеомраза. Сега цялото това нарушаване на личната му неприкосновеност й се стори ужасно.

Но не я спря да търси.

Адам беше дете. Все още. Чекмеджето си не бе почиствал открай време, та сега намираше останки от най-различни „епохи“ в живота му, сякаш правеше археологически разкопки. Картички с бейзболисти, с Покемон и Югио, едно тамагучи с отдавна изтощена батерия, крейзибоунс — всички „задължителни“ играчки, каквито едно дете събираше, после зарязваше. В това отношение Адам бе малко по-добър от повечето деца. Не настояваше за още, а и старите не изхвърляше толкова бързо.

Поклати глава. Та те все още бяха в чекмеджето му.

Химикалки и моливи, дори старата кутия за зъбните му шини. (Тиа все му правеше забележки, че не ги носи), значки от посещението им в „Дисниуърлд“ преди четири години, билети от десетина стари мача на „Рейнджърс“. Спомни си как Адам и баща му отпразнуваха всеки гол на „Рейнджърс“ — изправяха се, правеха хайфайв и пееха оная тъпа песен, чийто текст общо взето гласеше „О-о-о“, придружено с ръкопляскания.

Разплака се.

Стегни се, Тиа.

Погледна към компютъра. Бе влязла в света на Адам. В една младежка стая всичко се въртеше около компютъра. На екрана му Адам играеше на последната версия на Хей-ло онлайн. Чатваше с непознати и с приятели. Свързваше се с истински и кибернетични познати чрез Фейсбук и Майспейс. Известно време бе опитал дори и покер онлайн, но, за радост на Майк и Тиа, бързо му омръзна. На Ютюб гледаше кратки видеофилмчета, откъси от игрални филми, музикални клипове — да, дори и леко порно. Имаше и приключенски игри, и симулатори на реалността или каквото им викаха там — светове, в които можеше да се потопи, така както Тиа се потапяше в някоя книга — и никой не можеше да знае това за добро ли е, или за лошо.

Всичкия този секс направо я влудяваше. Искаш да подходиш правилно и да контролираш притока на информация към децата си, но се оказва невъзможно. Пускаш радиото и от сутринта диджеите започват да се превъзнасят за цици, изневери и оргазми. Отваряш списание или включваш телевизора и установяваш, че ако се оплакваш от постоянната голотия — значи си демоде. И какво правиш? Как да обясниш на детето си, че не е хубаво? А и какво точно значи „хубаво“?

Нищо чудно, че хората намираха утеха в черно-бели отговори от рода на пълното въздържание, но няма смисъл да се заблуждаваме — и те не помагат, пък и не бива да създаваме у децата впечатлението, че сексът е нещо лошо, сатанинско или дори табу, — а същевременно не бива и да ги насърчаваме да го правят. Всъщност предполага се да им обясниш, че сексът е хубаво и здравословно нещо, но не бива да се прави. Е, и как да постигне това равновесие един родител? Най-странното е, че искаме децата ни да имат точно нашите възгледи, сякаш, въпреки всички допуснати от собствените ни родители грешки, те си остават най-верни и най-здравословни. Как така? Нас ли са ни отгледали по най-добрия възможен начин, или сме успели сами да намерим въпросното равновесие? А те ще успеят ли на свой ред да го намерят?

— Здравей, мамо.

На вратата се показа Джил. Погледна майка си озадачено. Не може да проумее какво търся в стаята на Адам, мина през ума на Тиа. Настъпи мълчание, макар и само за миг, и Тиа усети как някакъв студен вятър прониза гърдите й.

— Здравей, миличко.

Джил държеше в ръката си блакбърито на Тиа.

— Мога ли да си поиграя на „брикбрейкър“? Умираше да играе на игрите, които идваха с мобифона на майка й. Поначало на този етап Тиа щеше да й направи забележка, че е взела телефона й, без да я пита. А Джил й го вземаше редовно, както правят повечето деца. Или й вземаше балкбърито, или айпода, или използваше компютъра в спалнята, понеже бил по-мощен от нейния, или оставяше безкабелния телефон в стаята си и на Тиа й се налагаше да го търси.

Сега обаче моментът май не бе подходящ за стандартната лекция за отговорността.

— Добре, но ако някой звънне, веднага ми го даваш.

— Окей — съгласи се Джил и огледа стаята. — А ти какво правиш тук?

— Гледам.

— Какво?

— И аз не знам. Търся нещо, което да ми подскаже къде може да е брат ти.

— На него нищо лошо не му се е случило, нали?

— Разбира се. Не се притеснявай. — Жадувайки за някаква нормалност, Тиа попита: — Нямаш ли домашни?

— Направих ги.

— Браво. Всичко друго Окей ли е?

Джил сви рамене.

— Искаш за нещо да си поговорим ли?

— Нищо няма. Само ми е притеснено за Адам.

— Знам, миличко. Какво ново из училище?

Ново свиване на рамене. Тъп въпрос. През годините Тиа сигурно го бе задала на децата си поне няколко хиляди пъти и никога, ама никога, отговорът не се простираше по-далеч от „нищо“, „окей е“ или „училище като училище“.

Тиа излезе от стаята на сина си. Нищо нямаше да открие там. Чакаше я разпечатката от „Е-СпайРайт“. Затвори вратата и прегледа сводката. Имаше имейли от сутринта от приятелите на Адам — Кларк и Оливия, но текстовете им бяха съвсем кратки и неясни. И двамата питаха къде е и споменаваха, че майка му е звъняла у тях да го търси.

От ДиДжей Хъф нямаше нищо.

Хм. ДиДжей и Адам редовно обменяха мейли. И изведнъж — нищо. Сякаш ДиДжей знае, че Адам няма да си е у дома да му отговори.

На вратата се почука леко.

— Мамо?

— Можеш да отвориш.

Джил натисна дръжката.

— Забравих да ти кажа. Обадиха се от кабинета на доктор Форте. Имала съм час за зъболекар във вторник.

— Добре.

— Но защо пак трябва да ходя при доктор Форте? Миналата седмица ми почисти зъбите.

Ежедневие. Пак добре дошло за Тиа.

— Може скоро да ти сложим скоби.

— Отсега ли?

— Да. Адам бе на твоите… — Спря изведнъж.

— Моите какво?

Тиа впери поглед в доклада на „Е-СпайРайт“ върху леглото, най-новия, но и той не помогна. Трябваше и онзи с оригиналния имейл, за партито в дома на Хъф.

— Мамо, какво става?

Тиа и Майк най-грижовно пускаха всички сводки през шредера, но онзи специално го бе запазила, за да го покаже на Майк. Къде ли го бе сложила? Погледна купа бумаги до леглото си и започна да проверява дали не е сред тях.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Джил.

— Няма нужда, миличко.

Нямаше го. Изправи се. Няма значение.

Влезе отново в интернет. Сайтът на „Е-СпайРайт“ бе маркиран. Влезе и кликна на АРХИВ. Поиска доклада от съответната дата.

Нямаше смисъл да го разпечатва отново. Щом се появи на екрана, Тиа скролна до имейла за партито в Хъф. Не й трябваше самият мейл — за отсъствието на родителите на ДиДжей, за партито и наливането, макар че, като се замисли, какво всъщност стана с цялата тази история? Майк не бе заварил никакво парти у тях, а само бащата Даниел Хъф.

Беше ли станала промяна в плановете на семейството им?

Но и това в момента бе без значение. Тиа премести курсора върху нещо, на което обикновено не се обръщаше никакво внимание.

Колонката с часа и датата на мейла.

„Е-СпайРайт“ посочваше не само кога е бил изпратен, но и кога Адам го е отворил.

— Какво правиш, мамо?

— Изчакай за секунда, миличко.

Тиа вдигна телефона и позвъни на доктор Форте. Бе събота, но знаеше, че някои зъболекари работят по това време заради многото детски тренировки и мачове през деня. Погледна колко е часът, след това изчака третото позвъняване, после четвъртото. Когато чу и петото, направо се отчая, но в този миг някой вдигна.

— Кабинетът на доктор Форте.

— Добро утро. Обажда се Тиа Бай, майката на Адам и Джил.

— Здравейте, мисис Бай. С какво мога да ви помогна?

Тиа се напъна да се сети за името на рецепционистката. От години беше с доктор Форте, познаваше всичките му пациенти и на практика въртеше цялата клиника. Най-накрая й дойде:

— Каролин ли е на телефона?

— Аз съм.

— Здравейте, Каролин. Молбата ми е малко необичайна, но спешно ми трябва една услуга от вас.

— Ще видя какво мога да направя. Идната седмица ни е доста плътно заета.

— За друго става дума. Адам трябваше да ви посети в 3:45 на осемнайсети, след училище.

Мълчание от другата страна.

— Искам да знам дали е идвал.

— Искате да кажете, дали не е пропуснал да се яви?

— Да.

— В такъв случай щях задължително да ви се обадя. Адам твърдо бе тук.

— Знаете ли дали се е явил навреме?

— Мога да ви кажа точния час, ако това е от значение за вас. Записано е в регистъра.

— Това би било чудесно.

Още чакане. Тиа чу почукването на пръсти върху клавиатура. Някакви хартии се разместиха.

— Адам е дошъл по-рано, мисис Бай. Разписал се е в 3:20.

Нищо особено в това, помисли си Тиа. Обикновено ходеше там направо от училището.

— Докторът го е приел навреме — точно в 3:45. Това ли искате да знаете?

Тиа насмалко не изтърва телефона. Нещо никак не й се харесваше. Пак погледна датата и часа на екрана.

Имейлът за партито у Хъф е бил изпратен в 3:32. А писмото е било прочетено в 3:37.

По това време Адам не е бил у дома.

В цялата работа нямаше никаква логика, освен ако…

— Благодаря ви, Каролин.

Незабавно позвъни на Брет, компютърния спец.

— Ало — обади се той.

Тиа реши да го постави в защитна позиция.

— Благодаря, че ме издаде на Хестър.

— Ти ли си, Тиа? Виж какво, адски съжалявам.

— Да, бе, да.

— Сериозно ти казвам. Хестър е в течение на всичко, което става в службата. Знаеш ли, че тя следи всеки един компютър в офиса? Понякога за кеф чете личните имейли на хората. Според нея, щом си на нейна територия…

— Но аз не бях на нейна територия тогава…

— Знам. Много съжалявам. Време да смени темата.

— Според доклада на „Е-СпайРайт“ синът ми е прочел един имейл в 3:37 следобед.

— Е и?

— По това време не си е бил у дома. Възможно ли е да го е прочел от другаде?

— Часът от „Е-СпайРайт“ ли ти е известен?

— Да.

— В такъв случай отговорът е „не“. „Е-СпайРайт“ следи дейността му само на този конкретен компютър. Ако е влязъл в пощата си и е прочел мейла си от другаде, нямаше да е отразено в доклада.

— Как е възможно тогава?

— Хм. Ами, първо на първо, сигурна ли си, че не си е бил у дома?

— Абсолютно.

— Значи някой друг е бил. И е ползвал компютъра му. Тиа хвърли нов поглед на екрана.

— Пише, че писмото е изтрито в 3:38.

— Значи някой е влязъл от компютъра на сина ти, прочел е мейла, а след това го е изтрил.

— Тогава няма начин Адам да го е видял, така ли излиза?

— Най-вероятно.

Тя набързо отся най-явните заподозрени: и тя, и Майк бяха на работа този ден, а Джил бе отишла пеш с Ясмин до дома й да си играят.

Никой от семейството не е бил у дома.

Как може да е влязъл някой, без да остави следа? Сети се за резервния ключ — онзи под фалшивата скала до кола на оградата.

Избръмча сигналът, че я търсят. Погледна номера и установи, че е на Моу.

— Ще ти се обадя пак след малко, Брет. — Превключи разговора.

— Моу?

— Няма да ми повярваш — каза той, но от ФБР току-що прибраха Майк.

Седнала в импровизираната стая за разпити, Лорън Мюз изгледа продължително Нийл Кордоба.

По-скоро нисък, с фина костна структура, набит и почти безупречно красив. Видимо приличаше на съпругата си. Мюз знаеше това, тъй като Кордоба бе донесъл със себе си куп съвместни снимки на двамата, правени по време на круизи, на плажове, на официални мероприятия, на партита, в задния им двор. Нийл и Реба Кордоба бяха фотогенична двойка и обичаха да се снимат буза до буза. Нямаше снимка, на която да не изглеждат щастливи.

— Намерете я, моля ви — каза Нийл Кордоба за трети път, откакто беше влязъл в стаята.

Тя вече му бе отговорила два пъти: „Правим всичко, което ни е по силите“, така че реши да не се хаби. А той добави:

— Готов съм да ви помогна с всичко, което поискате.

Бе късо подстриган, облечен бе в блейзър с вратовръзка, сякаш дрехата му помагаше да не се разпадне. Обувките му бяха старателно лъснати. Мюз се сети за баща си — той беше маниак на тема лъснати обувки. „Човек можеш да го прецениш по обувките му“ — втълпяваше той на малката си дъщеря. Много полезна информация. Когато четиринайсетгодишната Лорън Мюз откри тялото на баща си в гаража — където бе отишъл, за да пръсне черепа си, — обувките му бяха безупречно лъснати.

Добър съвет, татко. Благодаря за урока по протокола на самоубийството.

— Знам какво става обикновено — продължи Кордоба.

— Съпругът е първият заподозрян, нали така?

Мюз пак не отговори.

— Знам освен това, че според вас Реба е имала някаква любовна афера, след като колата й е била паркирана до мотела, но ви гарантирам, че няма такова нещо. Трябва да ми повярвате.

— Нищо не изключваме засега — отвърна Мюз с умишлено безизразно лице.

— Съгласен съм да се подложа на детектор на лъжата, да се откажа от адвокат, каквото поискате — само и само да не си хабите времето. Реба не е избягала, в това съм стопроцентово сигурен. Както и че аз нямам нищо общо с изчезването й.

Никога никому не вярвай — помисли си Мюз. Основно правило. Разпитвала бе заподозрени, чието актьорско майсторство можеше направо да остави Де Ниро безработен. Но засега уликите подкрепяха думите му, а и цялото й вътрешно чувство й подсказваше, че Нийл Кордоба говори истината. Пък и засега това нямаше никакво значение.

Мюз бе поискала да й докарат Кордоба единствено, за да идентифицира трупа на нейната Джейн Доу. Независимо дали щеше да се окаже враг, или съюзник, засега не искаше от него нищо друго — само съдействие. Затова си позволи да каже:

— Не смятам, че сте сторили нещо лошо на жена си, мистър Кордоба.

Облекчението му се прояви за миг, но моментално се изпари. Не се тревожи за себе си, мина й през ума. Мъчи го единствено мисълта за онази красавица от снимките им.

— Жена ви да се е притеснявала за нещо напоследък?

— Не бих казал. Сара, осемгодишната ни дъщеря имам предвид… — Спря, затвори очи и захапа кокалчетата на единия си юмрук. — Сара има проблем с четенето. И на ливингстънската полиция казах, когато ми зададоха същия въпрос. Реба много се притесняваше от това.

Информацията бе безполезна, но поне не мълчеше.

— Мога ли да ви задам един малко необичаен въпрос? — попита Мюз.

Той кимна и застана нащрек, готов в отчаянието си на всичко.

— Да ви е споменавала Реба за някоя приятелка, която си има неприятности?

— А вие какво имате предвид под „неприятности“?

— Добре, нека започнем оттук. Предполагам, че никой от познатите ви не липсва.

— Както жена ми например, така ли?

— Просто да липсва. По-конкретно: някои от приятелите ви да ги няма. Например — да са на почивка.

— Фридман и жена му заминаха за една седмица в Буенос Айрес. Тя е много близка с Реба.

— Така. Много добре. — Знаеше, че Кларънс записва всякак негова дума. Щеше да провери дали мисис Фридман е там, където се предполага да е. — Някой друг?

Нийл предъвка въпроса, а с него и вътрешната страна на бузата си.

— Мъча се да се сетя — каза.

— Няма нищо страшно. Отпуснете се. Нещо необичайно във връзка с вашите приятели, някакви неприятности… Каквото и да ви идва на ума.

— Реба спомена, че Колдър и жена му си имали брачни проблеми.

— И това е добре. Друго.

— Мамографията на Тоня Истмън наскоро бе излязла положителна, но тя още не е казала на мъжа си. Страх я е той да не я напусне. Така каза Реба. Това ли е, което ви трябва?

— Да. Продължавайте.

Той изреди още няколко имена. Кларънс записваше. Когато Нийл Кордоба се изчерпа, Мюз стигна до същината на въпроса.

— Мистър Кордоба?

Срещна погледа му и го задържа.

— Нужна ми е вашата помощ. Не желая да се впускам в дълги обяснения, нито да ви казвам за какво ми е…

— Инспектор Мюз? — прекъсна я той.

— Да?

— Не ме третирайте като дете, моля ви. Кажете направо за какво става дума.

— Тук при нас има един труп. Категорично не е на съпругата ви. Разбирате ли ме? Не е жена ви. Убитата бе намерена предишната вечер. Но не знаем коя е.

— А защо смятате, че аз ще я позная?

— Искам просто да я видите.

Той отпусна ръце в скута си и изпружи тяло.

— Окей — каза. — Да вървим.

Мюз в началото мислеше да му покаже само снимки, да му спести ужаса на прекия оглед на трупа. Но понякога снимките просто не вършат работа. Ако имаше, да кажем, снимка с ясните очертания на лицето — добре, можеше да опита. В случая обаче лицето сякаш бе престояло сума ти време под сенокосачка. Виждаха се само парчета от кости и разкъсани мускули. Или можеше да му покаже фотографии на тялото с данни за височината и теглото й, но от опит знаеше, че човек не може да придобие по този начин реална представа.

На Нийл Кордоба не му се бе сторило необичайно, че именно тук провеждат разпита — в окръжната морга на Норфолк стрийт в Нюарк. Мюз бе избрала мястото, за да спести и на двамата излишно разкарване. Тя отвори вратата. Кордоба се мъчеше да държи главата си вдигната високо. Походката му бе равномерна, но раменете му издаваха истинското му състояние. Дори през блейзъра личеше, че раменете му са се стегнали на буци.

Трупът бе изваден за оглед. Съдебният лекар Тара О’Нийл бе бинтовала лицето. Кордоба се изненада — все едно гледаше някаква мумия от филм. Попита защо е било необходимо.

— Претърпяла е сериозна лицева травма — обясни Мюз.

— А аз как да я позная?

— Надявахме се, че ще я разпознаете по тялото, по ръста например, или нещо друго.

— Ще ме улесните, ако ми дадете да видя лицето й.

— Няма смисъл, мистър Кордоба.

Той преглътна шумно, после погледна пак.

— Какво й се е случило?

— Бита е много.

Обърна се към Мюз:

— Смятате ли, че и на жена ми й се е случило нещо подобно?

— Не знам.

Кордоба затвори за миг очи, насили се да запази самообладание, отвори ги и кимна:

— Окей. — Кимна още няколко пъти. — Окей, разбирам ви.

— Знам, че никак не ви е лесно.

— Нищо ми няма.

Тя видя сълзите в очите му. Той ги обърса с ръкав. Толкова й заприлича на детенце, че насмалко не го прегърна. Той пак се обърна към трупа.

— Познавате ли я?

— Мисля, че не.

— Не бързайте.

— Лошото е, че е гола. — Погледът му не се откъсваше от бинтованото лице, сякаш да не наруши благоприличието. — Искам да кажа, ако е жена, която познавам, не съм я виждал по този начин, нали ме разбирате?

— Напълно. Да й облечем нещо, ако това ще ви помогне?

— Не, няма нужда. Просто… — И той смръщи вежди.

— Какво има?

Нийл Кордоба бе спрял поглед на врата на жертвата. После го премести надолу по краката й.

— Може ли да я обърнете?

— По корем?

— Да. Искам да видя прасеца й. Ако обичате.

Мюз погледна към Тара О’Нийл, която веднага извика един санитар. Внимателно обърнаха Джейн Доу по корем. Кордоба направи крачка напред. Мюз не помръдна. Не искаше да наруши концентрацията му. Тара О’Нийл и санитарят се отдръпнаха назад. Погледът на Нийл Кордоба мина по протежение на крака й и се спря на ахилесовото сухожилие на десния глезен.

Върху белега й по рождение.

Минаха няколко секунди. Накрая Мюз се обади:

— Мистър Кордоба?

— Познавам я.

Мюз чакаше. Той се разтрепери. Ръката му се вдигна полека към устата. Затвори очи.

— Мистър Кордоба?

— Това е Мариан — каза той най-сетне. — О, Божичко, та това е Мариан.