Дръж се здраво

Единадесета глава

Наш бе готов да нанесе удара.

Заседнал бе на паркинга на мола Палисейдс парк. Типичен американски гигастил. Мол ъф Америка в Минеаполис можеше и да е по-голям, но този тук бе по-нов, натъпкан с мегамагазини в мегамол — никакви модни бутикчета, каквито се срещаха през осемдесетте години. Тук имаше магазини на складови цени, просторни книжарници на националните вериги, имакс кино, мултиплекс с петнайсет екрана, магазин на „Бест Бай“, магазин на „Стейпълс“ за офис оборудване и виенско колело в естествен размер. Коридорите бяха широки. Всичко бе огромно.

Реба Кордоба бе влязла в „Таргет“. Металик зелената й акура МДХ бе паркирана далеч от входа — доста удобно, макар рискът да оставаше голям. Паркираха микробуса до акурата, от страната на водача. Замисълът бе изцяло на Наш. Пиетра бе влязла след Реба Кордоба и я следеше. И Наш бе влязъл за малко в „Таргет“ да направи бърза покупка.

Сега чакаше есемеса от Пиетра.

Беше се отказал от мустака — нямаше да се впише в тукашната обстановка. Днес трябваше да има вид на открит и доверчив човек. Хората с мустаци не са от този тип. Буйният мустак, който бе използвал с Мариан, обикновено доминира на лицето. Ако търсиш описание, малцина свидетели са забелязали нещо друго, освен мустака. Така че често му вършеше работа.

Но не и в днешния случай.

Наш остана в буса и се подготви. Огледа косата си в огледалото и мина още веднъж по лицето си с електрическата самобръсначка.

Касандра страшно си падаше по гладко обръснатите му бузи. Брадата му бе възгъста и към пет следобед започваше да я дращи.

— Тегли си една контра в моя чест, красавецо — примолваше му се Касандра с оня кос поглед, от който се накъдряха и палците на краката му. — Пък аз ще покрия лицето ти с целувки.

Спомняше си тези мигове. В съзнанието си чуваше гласа й. Сърцето още го болеше. Отдавна се бе примирил с това, че болката ще му остане завинаги. За цял живот. Празнотата никога нямаше да се запълни.

Седеше на шофьорската седалка и наблюдаваше щъкащия из паркинга народ. Всички те бяха живи и дишаха, а Касандра бе сред мъртвите. Красотата й вече сигурно е изгнила. Трудно му бе да си я представи в сегашния й вид.

Мобифонът му избръмча. Текст от Пиетра:

Потърка набързо очите си с два пръста и слезе от автомобила. Отвори задните врати на микробуса. Онова, което бе купил — детска автомобилна седалка с пет опорни точки и с променлива конфигурация на фирмата „Коско Сенара“, най-евтината в магазина, за четирийсет долара, — бе вече разопаковано.

Хвърли поглед зад себе си.

Реба Кордоба буташе червена количка за пазаруване, съдържаща няколко найлонови торби. Като повечето от останалите овце от предградията, и тя имаше леко измъчен, но все пак щастлив вид. Винаги се бе чудил: това тяхното истинско щастие ли е, или самоналожено? Имат си всичко, от което се нуждаят — хубав дом, две коли, финансова осигуреност, деца. Дали пък това не е достатъчно за една жена, запита се. Дали и мъжете им, които по цял ден се трудят в службите си, че да им осигурят всичко това, се чувстват по същия начин?

Зад Реба Кордоба видя и Пиетра. Тя спазваше дистанция. Наш огледа околността. Някакъв дебелак с хипарска прическа, рошава брада и риза батак попривдигна джинсите, от които се подаваше задникът му, като на някой водопроводчик, и се запъти към входа. Отврат. Наш го бе наблюдавал как в продължение на доста минути бе обикалял с очукания си шевролет каприс да търси по-близко място за паркиране, та да си спести десет секунди ходене пеша. Дебелашка Америка.

Отвори широко вратата на микробуса откъм мястото на водача на акурата. Приведе се и се зае с новата седалка. Бе нагласил огледалото на водача така, че да види приближаването й. Реба натисна дистанционното и задният капак се вдигна. Изчака я да дойде съвсем наблизо.

— По дяволите! — рече. Каза го достатъчно силно, че да го чуе Реба, с по-скоро озадачен, отколкото изнервен тон. Изправи се и се зачеса по тила, сякаш недоумяваше. Погледна към Реба Кордоба и й хвърли дружелюбна усмивка.

— Автомобилна седалка — каза.

Реба Кордоба бе симпатично миньонче с кукленски черти. Погледна към него и съчувствено му кимна.

— А бе, кой ги пише тия ръководства за монтаж? — подхвана Наш. — Сигурно е някой инженер от НАСА.

Реба се усмихна, вече със съчувствие:

— Невероятни са, нали?

— Абсолютно. Онзи ден например сглобявах новата кошарка от „Пак-енд-плей“ на Роджър — двегодишния ми син, имам предвид. Имате ли такава? „Пак-енд-плей“ имам предвид.

— Разбира се.

— Уж било много лесно да се сгъне и прибере, ама Касандра — жена ми, имам предвид — твърди, че съм бил безнадежден случай.

— Моят мъж е същият.

Той се изсмя. И тя се засмя. Много приятен смях, помисли си Наш. Дали и съпругът й го харесва? — запита се. Дали е някой веселяк, който обича да кара жена си с кукленските черти да се смее, а той все още се заслушва и се радва на смеха й?

— Никак не ми се ще да ви безпокоя — каза, все още в ролята на добряк, с разперени надолу ръце, — но трябва да взема Роджър от детската градина, а с Касандра и двамата сме маниаци на тема безопасност.

— О, и аз съм същата.

— Не бих си и помислил да го прибера без детска седалка, а забравих да прехвърля нашата от другата кола, затова спрях да купя нова… Нали знаете как стават тия работи…

— Много добре.

Наш взе ръководството и поклати отчаяно глава.

— Бихте ли му хвърлили един бърз поглед?

Долови двоумението на Реба. Първична реакция — по-скоро рефлекс. В края на краищата, не се познаваха. Както биологичното, така и социалното у нас ни учи да се пазим от непознати. Но еволюцията ни е дала и някакво социално възпитание. Намираха се на обществен паркинг, той й изглеждаше добър човек — баща и прочее, — имаше и бебешка седалка и от нейна страна щеше да е неучтиво да му откаже, нали така?

Изчисленията й отнеха не повече от две-три секунди и в крайна сметка учтивостта победи инстинкта за оцеляване. Както ставаше в повечето случаи.

— Разбира се.

Остави покупките си в багажника и се приближи. Наш се наведе към вътрешността на буса.

— Имам чувството, че този колан тук…

Реба дойде още по-близко. Наш се изправи, за да й отстъпи място. Озърна се. Дебелакът с брадата в стил Джери Гарсия и тениската батик все още шляпаше към входа, но нямаше да забележи нищо, което не прилича на поничка. А и понякога най-доброто прикритие е когато си на открито. Без паника, без бързане, без излишен шум.

Реба Кордоба се наведе напред и това бе началото на края й.

Пред очите на Наш бе оголеният й, беззащитен врат. Светкавично се пресегна и запуши с една ръка устата й, а с другата натисна точката зад обицата на ухото, с което спря достъпа на кръв до мозъка й.

Тя порита слабо с крака, само за няколко секунди. Натисна я още по-силно и тя остана неподвижна. Напъха я във фургона, скочи вътре и затвори вратата. Зад него се движеше Пиетра. Тя затвори вратата на колата на Реба и подаде ключовете на Наш. С дистанционното той заключи акурата, докато Пиетра се настаняваше на шофьорската седалка на микробуса.

Запали двигателя.

— Чакай — обади се Наш.

Пиетра се извърна.

— Не трябва ли да побързаме? Запази спокойствие. Замисли се за няколко секунди.

— Какво има?

— Аз ще карам буса — отвърна й. — Отивай в нейната кола.

— Това пък за какво?

— Защото ако я оставим тук, ще се усетят, че е отвлечена. Ако я преместим, може и да ги заблудим.

Хвърли й обратно ключовете. После закопча Реба към пода с пластмасовите белезници. Натика в устата й парцал. Тя започна да се съпротивлява.

Взе в двете си длани крехкото й, хубаво личице, сякаш се канеше да я целуне.

— Ако ми избягаш — каза, втренчил се в кукленските й очи, — ще грабна Джейми. И тогава ще стане лошо. Разбираш ли ме?

Като спомена името на сина й, Реба замръзна.

Наш се премести на предната седалка и каза на Пиетра:

— Карай след мен. Дръж се нормално.

И тръгнаха.

Майк потърси разтуха в своя айпод. Освен хокеят, това бе единственият му друг отдушник. Нищо не го разпускаше докрай. Обичаше семейството си, обичаше работата си, обичаше и хокея. Но и на хокея времето му щеше скоро да отмине. Годинките се трупаха, колко и да не му се искаше да си го признае. Голяма част от времето му минаваше изправен с часове наред в операционната. Навремето хокеят му помагаше да поддържа форма. Вероятно все още му беше полезен по отношение на сърдечната дейност, но тялото му започваше да понася трудно физическия сблъсък. Ставите го мъчеха. Мускулните разтегляния и дребните навяхвания ставаха все по-чести и отшумяваха все по-бавно.

За пръв път осъзна, че се спуска надолу по ролъркоустъра, наречен живот; за пръв път играеше на връщане на деветте дупки, както се изразяваха приятелите му, които си падаха по голфа. Това неминуемо се усеща. Стигнеш ли трийсет и пет-четирийсет, поне отчасти осъзнаваш, че вече не си онзи физически екземпляр, който си бил доскоро. Но отрицанието е доста силно нещо. Сега, на крехката четирийсет и шест годишна възраст, осъзнаваше, че каквото и да стори, спускането щеше не само да продължи, но и да се ускори.

Изключително ободряваща мисъл.

Минутите се точеха едва-едва. Престана да си прави труда да звъни на Адам. Или беше получил дотогавашните му съобщения, или не. От айпода Мат Карни задаваше съответния музикален въпрос: „Оттук нататък — накъде?“ Затвори очи и се опита да се потопи в музиката, но не му се удаде. Стана и се заразхожда напред-назад. И това не помогна. Хрумна му да обиколи с колата квартала, та евентуално да срещне Адам, но му се видя глупаво. Мерна хокейния си стик. Дали няма да се почувства по-добре, ако вкара няколко гола във вратата на двора?

Мобифонът иззвъня. Грабна го и дори не погледна кой го търси.

— Ало?

— Нещо ново? — Беше Моу.

— Нищо.

— Идвам.

— Върви да гледаш мача.

— Няма да стане.

— Моу…

— Ще дам билетите на някой друг приятел.

— Но ти нямаш други приятели.

— Да, бе, и ти си прав.

— Дай да му дадем още половин час. Остави билетите ни на касата.

Моу не отвърна.

— Моу?

— Наистина ли искаш да разбереш къде е?

— В какъв смисъл?

— Помниш ли, че поисках да разгледам мобифона ти?

— Помня.

— Твоят има GPS.

— Не схващам накъде биеш.

— GPS е съкратено от Global Positioning System5.

— Това ми е известно, Моу. Каква връзка има с моя телефон?

— Много от новите телефони имат вграден GPS чип.

— Имаш предвид оная триангулация с клетъчните кули, дето я показват по телевизията ли?

— Не. Ти говориш за телевизия. И това е остаряла техника. Става дума за нещо много по-ново, само отпреди няколко години. Наричат го „перонален локатор“, или съкратено — SIDSA. Използват го най-вече при болните от Алцхаймер. В началото е бил с размера на колода карти. Слагат го в джоба на пациента и ако се запилее нанякъде, с това нещо го откриват. След това фирмата ЮФайндКид2 започна да го ползва и в детските мобифони. Днес го има в почти всеки модел от почти всички марки.

— Искаш да кажеш, че и на Адам телефонът има GPS?

— Да. Твоят — също. Ще ти дам нужния интернет адрес. Влизаш в страницата, плащаш с кредитна карта таксата. После кликваш и ти се явява карта като на всеки друг GPS локатор — на Мапкуест например — с имената на улиците и всичко останало. От нея ще разбереш къде точно се намира телефонът му.

Майк не отговори.

— Чу ли какво ти казах?

— Чух.

— Е, и?!

— Ще се пробвам.

Прекъсна разговора. Влезе в интернет и отиде на страницата на своя мобилен оператор. Въведе собствения си номер, установи и парола. Намери GPS програмата, кликна върху отправката и се зачете в предлаганите му опции. GPS услугата се предлагаше срещу $49,99 за месец, $129,99 за шест месеца, или $199,99 за една година. Майк се улови, че се е поддал на глупостта да изчислява по стар навик коя от опциите е най-благоприятната. Тръсна глава и избра едномесечния план. При цялата финансова изгода, не искаше дори да си представи, че и след една година може да върши същото.

Минаха няколко минути, докато му одобрят заявката, после се яви нов набор от опции. Кликна върху картата, На екрана излязоха целите Съединени щати с точка върху родния му Ню Джърси. Крайно полезно. Кликна върху иконката за увеличение на образа — лупа с плюсче, а картата започна бавно и едва ли не тържествено да се приближава: първо — регионът, после — щатът, след това — градът, и най-накрая — техният квартал с всичките му улици.

GPS локаторът постави голяма червена точка върху една съвсем близка до тях улица. До нея се появи правоъгълник с легендата „Най-близък адрес“. Майк кликна отгоре му, макар да нямаше нужда. Адресът и така му беше известен.

Адам беше в къщата на Хъф.