Дръж се здраво

Тринадесета глава

Майк се прибра, тръшна вратата зад себе си и включи компютъра. Щеше да отиде пак на GPS сайта, за да уточни къде точно е Адам. Нещо не му беше съвсем ясно. С каква точност работи тази система? Възможно ли е Адам да е бил някъде наблизо, но не точно в къщата на Хъф? На съседната улица например? Или в близката горичка? Или в задния двор на Хъф?

Готвеше се да кликне на адреса на сайта, когато на предната врата се почука. Въздъхна, стана и погледна през прозореца. Отвън стоеше Сюзън Лоримън.

Отвори й. Беше с разпуснати коси и без грим, а Майк за пореден път усети как се мрази за това, че я намира за особено привлекателна. На някои жени просто им е вродено неизвестно как или защо. Лицата и телата им са хубави, понякога великолепни, но най-същественото е онова, неуловимото, което кара коленете на мъжете да се треперят. Майк бе сигурен, че никога няма да се поддаде на изкушението. Но се радваше, че отчита това й качество и усеща присъствието му — в противен случай то можеше да се окаже още по-опасно.

— Здравей — каза Сюзън.

— Здрасти.

Тя остана на прага. Ако влезеше, можеше да я види някой съсед и да пусне клюката, а в квартал като техния това бе неминуемо. Стоеше със скръстени ръце — съседка, дошла да вземе назаем чаша захар.

— Знаеш ли защо ти се обадих? — попита Майк.

Тя поклати глава.

Той все още се чудеше откъде да захване.

— Както вече знаеш, трябва да изследваме и биологично най-близките родственици на сина ти.

— Окей.

Споменът за неприятния разговор с Даниел Хъф, за компютъра на горния етаж, за GPS чипа в мобифона на сина му бе още пресен. Майк искаше да й го каже със заобикалки, но за подобна тънкост вече нямаше време.

— А това означава, че ни се налага да изследваме и биологичния баща на Лукас.

Сюзън замига, сякаш й бе зашлевил плесница.

— Извинявай, че така грубо го казах…

— Но ти вече изследва баща му. Нали каза, че нямали съвместимост.

Майк я погледна в очите.

— За биологичния му баща ти говоря.

Тя примига и отстъпи крачка назад.

— Сюзън?

— Искаш да кажеш, че не е Данте?

— Точно така. Не е Данте.

Сюзън Лоримън затвори очи.

— О, божичко — промълви. — Не може да бъде.

— Доказано е.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ти нима не знаеше?

Тя не отвърна.

— Сюзън?

— Смяташ ли да кажеш на Данте?

Майк не бе напълно наясно с отговора.

— Мисля, че не.

— Само мислиш?

— Все още се борим с всички етични и юридически последствия от факта…

— В никакъв случай не му казвай.

Той ще откачи.

Майк изчака.

— Той обожава момчето. Не бива да му го отнемаш.

— Основната ни грижа е здравето на Лукас.

— И смяташ, че ще е от полза, ако съобщиш на Данте, че не му е баща?

— Не, Сюзън, но има и друго. Основната ни грижа е здравето на Лукас. Това са приоритетите ни с номера едно, две и три. Всичко друго остава на заден план. А за момента това означава да намерим най-подходящия донор за трансплантацията. Повдигам въпроса не защото си пъхам носа или искам да разруша семейството ви. Правя го единствено в качеството си на загрижен лекар. Налага ни се да изследваме биологичния му баща.

Тя сведе глава. Очите й се бяха напълнили със сълзи. Прехапа долната си устна.

— Сюзън?

— Трябва първо да помисля — отвърна тя.

При нормални обстоятелства щеше да й даде зор, но в случая нямаше закъде да бърза. Нищо не можеше да стори тази вечер, пък си имаше и своите ядове.

— Не можем да не изследваме бащата.

— Дай ми време да го обмисля, Окей?

— Окей.

Погледна го с тъга в очите:

— И не казвай на Данте. Умолявам те, Майк.

Не изчака дори да чуе отговора му. Обърна се и си тръгна. Майк затвори вратата и се качи горе. Хубави две седмици й беше уредил. Сюзън Лоримър, синът ти може да умре, поради което му е нужна незабавна трансплантация. А на мъжа ти му предстои да научи, че детето не е негово! Какво друго ли? Ами, ще ходим в Дисниленд!

Къщата тънеше в тишина — нещо непривично за Майк. Помъчи се да си спомни кога за последен път бе останал сам — без децата, без Тиа, — но отговорът му убягваше. Той лично предпочиташе да се усамотява, докато си почива. Тиа — точно обратното — искаше постоянно да е заобиколена от хора. Произхождаше от голямо семейство и мразеше да остава сама. За Майк самотата бе благодат.

Седна пак пред компютъра и кликна върху иконката. Маркирал бе GPS сайта. Бисквитката бе запомнила потребителското му име, но трябваше да набере наново паролата. Докато го правеше, някакъв глас крещеше в съзнанието му да спре, да остави всичко на мира. Адам си има свой живот. Остави го да прави грешки и да се учи от тях.

Възможно ли бе прекаленото му опекунство да е някаква компенсация за собственото му детство?

Майк бе израснал на практика без баща. Не по негова вина, естествено. Емигрирал от Унгария малко преди Будапеща да падне през 1956 година. Когато пристигнал на Елис Айлънд, Антал Бай — който според него имал френско потекло, макар никой да не можел да проследи родословното му дърво чак дотам — не знаел и дума английски. Започнал с миене на чинии, събрал достатъчно пари да отвори малка закусвалня близо до магистралата „Маккартър“ в Нюарк, работел като ненормален седем дни седмично, но успял да отгледа семейство.

Закусвалнята предлагала закуска, обед и вечеря, комикси и картички с бейзболисти, вестници и списания, пури и цигари. Най-добре се печелело от лотарийни билети, но Антал не обичал особено да ги продава. Според него това само вредяло на обществото, тъй като подлъгвало клиентите му — трудови хора — да хвърлят пари по неосъществими мечти. Виж, с цигарите било по-различно — сам правиш своя избор и знаеш какво да очакваш. Но съвестта го мъчеше, когато продаваше фалшивия блян за лесни пари.

Баща му вечно нямаше време за детските хокейни мачове на сина си. Това бе някаква даденост: мъже като него просто нямаха време за губене. Не че не се интересуваше от всичко свързано с Майк. Напротив — постоянно го разпитваше и за най-малките подробности, но от работа не можеше да си позволи да почива, камо ли да седне и да гледа. Единственият път, когато дойде, Майк бе на девет години и играха мача си на открито, а баща му, каталясал, бе заспал, облегнат на едно дърво. Дори и тогава бе дошъл с бялата си работна престилка, окапана с мазнината от сутрешните сандвичи.

Майк така и бе запомнил баща си — с бялата престилка, зад тезгяха, откъдето продаваше на децата бонбони, дебнеше зорко някой да не открадне нещо и ловко приготвяше сандвичите и хамбургерите за закуска.

Когато Майк бе на дванайсет, в магазина бе влязъл някакъв квартален нехранимайко. Искал да открадне нещо, а когато баща му направил опит да го възпре, онзи извадил пищов и го застрелял. Просто ей така.

Кредиторите сложиха запор върху закусвалнята. Майка му се пропи и не спря, докато най-после началният стадий на болестта на Алцхаймер не я докара дотам всичко да й е все едно. Сега бе в старчески дом в Колдуел. Майк я посещаваше веднъж месечно. Тя изобщо не го познаваше. Понякога го наричаше Антал и питаше дали да започне да прави картофената салата за обедната клиентела.

Това е то, животът — избираш, каквото си избрал, зарязваш семейно огнище, отказваш се от всичко, което имаш, отиваш в непозната страна на другия край на света, създаваш собствен дом, а някакъв никаквец с едно дръпване на спусъка затрива целия ти житейски път.

Гневът, обзел тогава Майк, същевременно му даде и цел в живота. Подобен гняв или трябва да избие нанякъде, или да остане вътре в теб да те мъчи. Майк се отдаде с цялата си душа на хокея и на учението. Подобри както играта, така и оценките си. Не щадеше себе си нито в училище, нито в работата — докато умът му бе зает, не оставаше време да мисли какво щеше да стане иначе.

Картата се появи на екрана. Сега червената точка примигваше. От кратките инструкции Майк бе научил какво означава това — човекът се движи, вероятно с кола. Според уебсайта GPS локаторът хаби много ток. За да щади батерията, локаторът не излъчва постоянно, а само за част от секундата на всеки три минути. Ако лицето спре за повече от пет минути, локаторът се изключва дотогава, докато не усети ново движение.

Синът му минаваше по моста „Джордж Уошингтън“.

Какво изобщо търсеше там?

Майк седеше и чакаше. Явно Адам бе в автомобил. Чий, обаче? Проследи как мигащата точка се включи в магистралата „Крос-Бронкс“, оттам по магистралата „Меджър Дийгън“, докато накрая влезе в Бронкс. Закъде се беше запътил? Нямаше и най-малката представа. След двайсетина минути червената точка сякаш спря на Тауър стрийт. Този район му бе съвсем непознат.

Ами сега?

Да седи и да не откъсва очи от точката? Не виждаше особен смисъл. Но ако тръгнеше и се опиташе да настигне Адам, той междувременно можеше да поеме на другаде.

Майк се втренчи в червената точка. Кликна на иконката за адреса — жилищна сграда на Тауър стрийт 128. Поиска изглед от космоса, тоест снимка на улицата, направена от спътник. Не видя нищо забележително — покриви на здания покрай градска улица. Придвижи курсора нагоре-надолу и провери съседните адреси. Нищо особено. При кого, при какво бе отишъл Адам?

Направи справка за телефонния номер на Тауър стрийт 128. Оказа се кооперация, без отделен номер. Трябваше да търси по името на конкретен обитател.

Сега какво?

Отиде на картографския сайт Мапкуест. Началната му страница бе обозначена като НОМЕ — най-ежедневна дума, която изведнъж му се стори, че излъчва топлота и нещо съвсем лично. От разпечатката разбра, че му трябват четирийсет и девет минути, за да стигне дотам.

Реши да тръгне и да види какво става;.

Грабна лаптопа с вградената уай-фай връзка. Ако не завареше Адам там, щеше да се възползва от нечия местна безкабелна мрежа, та да установи новото му местонахождение по GPS-а.

След две минути бе вече на път.