Дръж се здраво

Двадесет и трета глава

Наш седеше в микробуса и обмисляше следващия си ход.

Имал бе нормално детство. Пределно ясно му бе, че ония типове, психиатрите, ще се ровят из ранните му години, дано намерят, че е бил жертва я на педофилия, я на консервативни свещеници. Нищо нямаше да намерят, ако питаха Наш. Родителите, братята и сестрите му бяха добри. Прекалено добри, може би. Като всяко нормално семейство, и те все го прикриваха. На някой сега това може да му се стори голяма грешка, но доста трудно е за едно семейство да приеме истината.

Наш бе природно интелигентен, затова отрано бе наясно, че е „повреден“, както биха се изразили някои. Хората вярват в онази мъдрост в стил „Параграф 22“, че поради заболяването си едно умствено нестабилно лице не може да осъзнава тази своя нестабилност. Но това не е вярно. Можеш да притежаваш, а и наистина притежаваш достатъчно самопознание, че да осъзнаеш лудото в себе си. Наш усещаше, че не всичките му жички са свързани и че може някъде в системата да има някой „бръмбар“. Съзнаваше, че е различен, че не е представител на нормалното. От което не следваше, че е по-малоценен — нито пък по-пълноценен. Знаеше, че умът му посещава някои особено мрачни места, където му харесваше. Но не усещаше нещата така, както другите ги усещаха; не съчувстваше на човешката болка така, както другите уж й съчувстваха.

Ключовата дума: уж.

На съседната седалка седеше Пиетра.

— Защо му е на човек да се изкарва толкова специален? — попита я той.

Тя не отвърна.

— Остави настрана факта, че нашата планета — дори нашата слънчева система — е толкова незначителна, колкото не можем да си представим. Представи си следното. Че си на един огромен плаж. И вземаш в ръката си едно-единствено зрънце пясък. Как смяташ: дали слънчевата ни система е толкова малка спрямо вселената, колкото зрънцето пясък е спрямо плажа?

— Отде да знам.

— Ако отговорът ти е „да“, значи бъркаш. Тя е далеч, далеч по-малка. Представи си друго. Онуй зрънце ти е все още в ръката. А около теб не е само онзи плаж, а всички плажове на земята — целият Калифорнийски бряг, плюс източният бряг от Мейн до Флорида, плюс Индийският океан и крайбрежието на Африка. Представи си всичкия този пясък от всички плажове на света и дори тогава цялата ни Слънчева система — не говорим за никаквата ни планета, — цялата Слънчева система е по-малка от туй зрънце в сравнение с останалата вселена. Можеш ли изобщо да проумееш колко, ама колко сме незначителни?

Пиетра продължаваше да мълчи.

— Но да не говорим за това — продължи Наш, — тъй като човекът е незначителен дори тук, на самата своя планета. Дай да слезем за малко на земно ниво, Окей?

Тя кимна.

— Даваш ли си сметка, че динозаврите са живели на тази земя по-дълго, отколкото хората?

— Знам.

— Но това не е всичко. Има още едно нещо, което показва, че човекът не е нищо специално — фактът, че на тази неописуемо малка планета, дори през малкото време, откакто сме на нея, невинаги сме били царете на положението? Но да се върнем на въпроса: даваш ли си сметка колко по-дълго са владеели този свят динозаврите? Два пъти? Пет? Десет пъти?

Тя го погледна:

— Не знам.

— Четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. — Жестикулираше необуздано, изпаднал в транс от аргумента, който цитираше. — Помисли си само: четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. Това се равнява на сто и двайсет години за всеки наш един ден. Можеш ли изобщо да си го представиш? Мислиш ли, че ще оцелеем, та да живеем четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго, отколкото сме изкарали досега?

— Не — рече тя.

Наш се облегна.

— Ние, хората, сме едно нищо. Абсолютно. Мислим се за нещо кой знае какво. Смятаме, че имаме някакво значение и че сме любимците на Всевишния. Егати майтапа.

В университета бе чел писаното от Джон Лок за природното състояние — идеята, че най-доброто управление е най-малкото, тъй като, казано с най-прости думи, то е най-близо до природното състояние, до намерението на Всевишния. В това състояние обаче ние се превръщаме в животни. Глупост е да мислим, че сме нещо повече. Колко наивен е онзи, който смята, че човекът е над всичко и че любовта и дружбата са нещо повече от несвързани категории, продукт на един по-интелигентен ум — ум, който е прозрял безсмислието, поради което му се налага да се залъгва и утешава с тях.

Бе ли Наш единственият не луд, та бе пробил тъмата — или просто хората бяха склонни към самозаблуда? И въпреки това.

Въпреки това, от много години Наш жадуваше да е нормален.

Гледаше безгрижните и искаше да е като тях. Съзнаваше, че по отношение на интелигентността бе далеч над средното ниво. В гимназията бе пълен отличник, а на изпитите SAT резултатите му бяха близки до идеалните. После завърши философия в „Уилямс колидж“, като през цялото време се мъчеше да държи лудото настрани от себе си. Но лудото се натискаше да излезе.

Колко му беше да го пусне?

В него съществуваше някакъв примитивен инстинкт да опази своите родители, братя и сестри. Останалите обитатели на света обаче му бяха безразлични — фон, декор, нищо повече. Истината — която бе осъзнал отрано — бе, че изпитваше огромно удоволствие да причинява зло на хората. Открай време. Неизвестно защо. За някои удоволствието е да почувстваш топъл бриз или нежна прегръдка, или да вкараш победния кош в баскетболен мач. За Наш удоволствието бе да премахне още един жител на планетата. Не търсеше това удоволствие умишлено, но го изпитваше, та понякога можеше да се пребори с него, понякога — не.

И точно тогава срещна Касандра.

Стана като при научен експеримент: започваш с бистра течност, но после добавяш капчица катализатор и всичко се променя — и цвят, и плътност, и повърхност. Колкото и глупаво да звучеше, Касандра бе неговият катализатор.

Той я срещна, а тя го докосна и го преобрази.

Изведнъж го сполетя. Любовта. Надеждата, мечтата да се събудиш един ден и да прекараш целия си живот съвместно с друг. Запознаха се във втори курс в „Уилямс“. Касандра бе красавица, но у нея имаше и още нещо — неуловимо. Състудентите му до един бяха влюбени в нея, макар и не като в някакъв сексуален блян, както бе типично за възрастта им. С тромавата си походка и замислена усмивка Касандра беше онзи тип момиче, за каквото всеки би се оженил. Само като я видиш, ти идваше да купиш свой дом, да косиш тревата, да оборудваш градинско барбекю и да попиваш потта от челото й, докато тя ти ражда дете. Пленяваше те и красотата й, но най-вече излъчваната от нея доброта. Човек инстинктивно усещаше, че е специална, че не е способна да стори никому зло.

Стори му се, че и Реба Кордоба има поне мъничко от същото излъчване, та някакво дребно угризение го бе споходило, докато я убиваше. Дребно, но все пак угризение. Помисли си за съпруга й и какво тепърва му предстоеше да изживее. Не че му пукаше, но Наш поне знаеше за какво става дума.

Касандра.

Имаше пет братя, които заедно с родителите им я обожаваха. Усмихнеше ли ти се, докато минаваше край теб, и непознат да беше, пак усещаше как нежно тегли струните на сърцето ти. У дома й викаха Каси. На Наш му бе неприятно. За него тя си остана онази Касандра, която обичаше, а в деня на сватбата им наистина осъзна смисъла на думичката „благословен“.

Връщаха се неколкократно в „Уилямс“ за сбирките на випуска и неизменно отсядаха в хотела „Порчисин“ в Норт Адамс. Все още си я представяше в онази сива сграда на хотела: с положена на корема му глава, както се пееше в една песен, която наскоро чу, с очи, вперени в тавана, докато той галеше косите й и си говореха за всичко и за нищо. Точно така си я спомняше сега — каквато бе преди да се разболее, преди да я диагностицират с рак и да я срежат и преди да умре подобно на всяко друго незначително същество на дребната ни и безкрайно нищожна планета.

Касандра умря, а той окончателно се убеди, че всичко е само една пълна глупост, една шега, а щом вече я нямаше, нямаше смисъл да хаби сили, за да възпира лудото у себе си. Затова го пусна да придойде на воля, като бурен воден масив. А веднъж изпуснато, нямаше начин да го прибере обратно.

Семейството й се мъчеше да го утеши. Те имаха своята „вяра“ и отново му обясниха колко „благословен“ бил да я притежава и как тя щяла да го чака на някакво място, за да останат там заедно за цяла вечност. За тях всичко това бе необходимост, предполагаше Наш. Семейството току-що бе успяло да се съвземе след друга трагедия — три години по-рано най-големият й брат Къртис бе убит по време на някакъв неуспял опит за грабеж, — но той поне си го беше търсил със своя начин на живот. Смъртта на брат й бе съсипала Касандра. Плачеше по цели дни, а на Наш му идваше да пусне лудото на воля, дано намери някакъв начин да облекчи болката й, но в крайна сметка онези, които имаха вяра, успяха да намерят някаква логика в смъртта на Къртис. Вярата им им позволяваше да я включат в някакъв велик общ замисъл.

Но как да си обясниш загубата на такъв любим и любящ човек като Касандра?

Няма начин. Родителите й говореха за отвъдното, но всъщност и сами не си вярваха. Не вярваше и никой друг. Защо ти е да ревеш при нечия смърт, ако ще прекарваш с него вечност в безбрежно щастие? За какво ти е да страдаш за загубата на някой, който уж вече бил на по-добро място? Нима не е изключителна проява на егоизъм това да искаш любимото ти същество да не отиде на по-добро място? А щом повярваш, че ще прекараш вечност в рая с любимата, тогава не остава друго, от което да се боиш — животът не се равнява дори на един-единствен дъх в сравнение с вечността.

Плачеш и страдаш, убеден бе Наш, защото вътре в себе си знаеш, че това е пълна глупост.

Касандра изобщо не беше редом с брат си Къртис и двамата не се къпеха в бяла светлина. Онова, което бе останало от нея след рака и химиотерапията, сега гниеше в земята.

На погребението близките й говориха за съдба, за замисъл и всички останали глупости. Такава била съдбата на любимата му — да живее кратко, да остави силен спомен у всеки, който я е видял, да го издигне до невероятна висота, след което да го пусне да пльосне на земята. Каквато бе неговата съдба. И за нея се замисли. Дори докато бяха заедно, имаше мигове, в които му бе трудно да удържи своята истинска природа — откровеното си, най-близкото до Бога естествено състояние. Щеше ли да успее да поддържа своя вътрешен мир? Или от самото начало бе програмиран да се върне в тъмното място и щеше да твори разруха, дори и ако Касандра бе останала жива?

Никога нямаше да разбере. Но така или иначе, това бе съдбата му.

— Тя нямаше да ни издаде — каза Пиетра.

Осъзна, че му говори за Реба.

— Не можехме да рискуваме.

Пиетра погледна през страничното стъкло.

— Рано или късно полицията ще идентифицира Мариан — каза той. — Или някой ще се усети, че е изчезнала. Полицията ще се заеме със случая. Ще разговарят с приятелите й. Реба със сигурност щеше да им каже.

— Прекалено много човешки животи жертваш.

— Само два дотук.

— А останалите живи? Животът им също се променя.

— Така е.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Да не искаш да кажеш, че началото бе поставено от Мариан?

— „Началото“ не е точната дума. Тя промени динамиката.

— И затова умря?

— Тя взе решение, способно да промени, а евентуално и да отнеме живота на ред хора.

— И затова умря? — повтори Пиетра.

— Няма лесни решения, Пиетра. Всеки ден играем ролята на Господ. Някоя жена си купува нов чифт скъпи обувки, а е можела да похарчи тези пари за изхранването на някой умиращ от глад. В такъв смисъл обувките й имат по-голямо значение за нея от един човешки живот. На всички ни се налага да убиваме, за да живеем в по-голямо удобство. Не го отчитаме с точно тези думи. Но го вършим.

Тя се отказа да спори.

— Какво ти става, Пиетра?

— Нищо. Няма значение.

— Обещах на Касандра.

— Знам. Каза ми вече.

— Трябва да го ограничим, Пиетра.

— А смяташ ли, че сме в състояние да го направим?

— Смятам.

— И колко души още ще убием?

Въпросът й го озадачи.

— Какво ти пука? Да не ти е писнало?

— Питам само за сега. За днес. За това. Още колко ще убием?

Наш се замисли. Започва да му просветва, че може би Мариан му е казвала истината от самото начало. В такъв случай ще трябва да се върне на квадратче номер едно и да ликвидира проблема в самия източник.

— Ако ни провърви — само един — каза.

— Уау! — възкликна Лорън Мюз. — По-скучна жена не съм срещала.

Кларънс се усмихна. Преглеждаха плащанията по кредитната карта на Реба Кордоба. Абсолютно нищо изненадващо. Храна, училищни пособия и детски дрешки. Прахосмукачка от „Сиърс“, впоследствие върната. Микровълнова фурна от „ПС Ричард“. Данни за картата й държаха и в китайския ресторант „Баумгартс“, откъдето й доставяха ястия у дома всеки вторник вечер.

Не по-малко скучни бяха имейлите й. Писма до други родители кога да съберат децата си да си играят. Съобщения от училището „Уилърд“. Графици на групата, с която играеше тенис и в която запълваше бройката, когато някой отсъстваше. Абонирана бе за електронните бюлетини на „Уилямс-Сонома“, „Потъри Барн“ и „ПетСмарт“. Писала бе на сестра си да й препоръча частен учител по четене, тъй като дъщеря й Сара имала проблеми.

— Не съм и подозирала, че подобни хора наистина съществуват — каза Мюз.

Което не беше вярно. Срещаше ги в „Старбъкс“ — притеснени жени с очи на сърна, за които кафенето е най-идеалното място за „мама и аз“, повели със себе си и Бритни, и Мадисън, и Кайл, които сега търчат наоколо, докато майките им — до една завършили някакъв университет, бивши интелектуалки — говорят неспирно за отрочетата си, сякаш преди тях друго дете не се е раждало на този свят. Кое как се било изакало, коя била първата му думичка, колко общително било, колко добри били училищата „Монтесори“, каква гимнастика правели, какви „Бейби Айнщайн“ дивидита гледали — и всички имаха по лицата си онази безмозъчна усмивка, сякаш някое извънземно им е изсмукало мозъците, а Мюз, от една страна, ги презираше, от друга — съжаляваше, а от трета — направо се мъчеше да не им завижда.

Лорън Мюз, естествено, се кълнеше, че ако някой ден роди, в никакъв случай няма да стане като тях. Но кой знаеше? Подобни декларации на ангро й напомняха за всички онези, които се кълнат, че предпочитат да умрат, отколкото да прекарат старините си в някой старчески дом или в тежест на децата си — а сега почти нямаше познат, чиито родители да не са в старчески дом, или да висят на ръцете им, и никой от тези старци не желаеше да мре.

Много лесно се правят обобщаващи и осъдителни декларации, докато гледаш нещата отстрани.

— Какво става с алибито на съпруга? — попита.

— От ливингстънската полиция са го разпитали. Доста солидно е засега.

— И той ли е толкова скучен, колкото жена си? — посочи Мюз с брада към бумагите.

— Не съм приключил с всичките му имейли, телефонни сметки и движението по кредитните му карти, но засега така изглежда.

— Нещо друго?

— Ами, след като работим по версията, че едно и също лице или лица са убили както Реба Кордоба, така и Джейн Доу, патрулните двойки проверяват местата, където се навъртат проститутки, да видят дали няма да изскочи още някой труп.

Самата Мюз не смяташе, че подобно нещо е вероятно, но си заслужаваше да държат очите си отворени. Един от възможните сценарии изискваше наличието на сериен убиец с жена, помагаща му доброволно или насила, който отвлича жени от предградията, убива ги и прави така, че да изглеждат като проститутки. В момента претърсваха базите данни дали в някой близък град няма жертва, която да отговаря на описанието. Засега — грънци.

Не че Мюз поддържаше точно тази теория. Разните психолози и майстори на профили на престъпници сигурно получаваха квазиоргазъм само от мисълта как някакъв сериен убиец обработва мамите от предградията и ги прави на проститутки. Щяха да разсъждават дълбокомислено върху очебийната връзка „майка-курва“, но Мюз не се връзваше. Оставаше един въпрос, който не се вписваше в този сценарий и който не й даваше мира от мига, когато осъзна, че Джейн Доу не е уличница: защо никой досега не е подал оплакване за изчезването й?

Лично тя виждаше две възможни причини. Първата: никой да не знае, че е изчезнала. Предполагат, че е в отпуск, или командировка, или нещо от този сорт. Втората: да е била убита е от свой познат. И същият този не желае да я обяви за изчезнала.

— Къде е съпругът в момента?

— Кордоба ли? Още го разпитват ливингстънските полицаи. Ще отидат и от врата на врата из махалата да питат някой не е ли виждал бял микробус — знаеш каква е процедурата.

Мюз взе молив. Пъхна края с гумата в устата си и я задъвка.

Някой почука на вратата. После рамката й се изпълни от бъдещия пенсионер Франк Тремънт.

Същият костюм за трети ден поред, мина й през ума. Страхотно.

Той я гледаше и чакаше. Не й беше до Франк, но колкото по-рано приключеше с него, толкова по-добре.

— Кларънс, би ли ни оставил за малко?

— Няма проблем, шефе.

На излизане кимна леко на Франк Тремънт, но онзи не му отвърна.

В момента, в който останаха сами, той поклати глава и запита:

— „Шефе“ ли те нарече?

— Много ми е кът времето, Франк.

— Получи ли писмото ми? Оставката.

— Получих го.

Мълчание.

— Имам нещо за теб — каза Тремънт.

— Моля?

— Не мога да напусна преди края на следващия месец. Така че трябва да продължа да работя, нали така?

— Нали.

— Така че попаднах на нещо.

Мюз се облегна назад, дано онзи свърши по-бързо.

— Захванах се с белия бус. Онзи, дето го има и на двете местопроизшествия.

— Добре.

— И не смятам, че е бил откраднат, освен ако не са го откраднали извън района. Но в бюлетините няма нищо от този род. Затова се захванах с рента-кар фирмите, дали някой пък не е наел бус като този.

— И?

— Има няколко, но повечето, които успях да открия, са напълно законни.

— Задънена улица, значи.

Франк Тремънт се усмихна:

— Мога ли да седна за секунда?

Посочи му стола.

— Опитах едно нещо — каза той. — Този тип е доста хитър. Както и ти самата го каза. Първо прави така, че тя да изглежда като проститутка. После оставя колата на втората жертва на хотелски паркинг. Сменя регистрационни номера. Като метод всичко това е нетипично. Та седнах и се замислих: какво може да е по-добро и по-труднооткриваемо от открадната или взета под наем кола?

— Слушам те.

— И то е да си купиш кола онлайн. Нали си виждала такива сайтове?

— Всъщност не съм.

— Продават милиони коли. Самият аз си купих една миналата година. Някои от тях направо са без пари, а и понеже са от частно лице на частно лице, бумащината невинаги е на ниво. Вярно, дилърите ги проверяваме редовно, но кой ще ти търси купена онлайн кола?

— Е, и?

— Ами обадих се на двете най-големи онлайн фирми. Поисках им да се върнат с месец назад и да ми кажат кой от нашия район е продал бял микробус шевролет. Оказаха се шест. Обадих се на всички продавачи. На четирима им платили с чек, така че се сдобих с адресите на купувачите. На двама обаче им платили в брой.

Гумата на молива не бе излязла от устата на облегналата се назад Мюз:

— Доста хитро, всъщност. Купуваш кола на старо. Плащаш кеш. Ако изобщо ти искат име, измисляш си някакво. Ставаш собственик, но нито я пререгистрираш, нито плащаш застраховка. Открадваш регистрационен номер от сходен автомобил и си готов.

— Точно така — усмихна се Тремънт, — с изключение на една подробност.

— И каква е тя?

— Онзи, който им продал колата…

— „Им“?

— Точно така. Били са мъж и жена. Според него, на около трийсет и пет. Разпитвам го аз за по-подробно описание, но има вероятност съвсем да сполучим. Продавачът, Скот Парсънс от Каселтън, работи в магазин от веригата за електроника „Бест Бай“. А те имат доста добра система за сигурност — сто процента дигитална. Пазят всичко. Та той смята, че някъде може да е останал и кадър с тях двамата. Единият от техниците сега проверявал. Изпратих кола да го докарат да погледне някои от нашите снимки, може да попаднем на нещо.

— Имаме ли художник, с който да работи?

— И за това съм се погрижил — кимна Тремънт.

Следата си беше сериозна — най-добрата до момента всъщност. Мюз не знаеше какво точно да каже.

— С какво друго разполагаме? — попита Тремънт.

Тя му описа неизползваемостта на сметките по кредитните карти, разпечатките на телефонните разговори, имейлите.

Тремънт седеше облегнат назад, с ръце върху търбуха си.

— Когато влязох, заварих те да дъвчеш този молив — каза Тремънт. — Каква мисъл те мъчи?

— Засега работим по версията, че имаме работа със сериен убиец.

— Но ти не си убедена.

— Никак.

— И аз не съм — рече Тремънт, — така че дай да прегледаме какво имаме в наличност.

Мюз стана и закрачи напред-назад:

— Две жертви. Сега-засега. Поне в това отношение. Извършваме проверки, но да приемем засега, че други няма да има. Да кажем — толкова ще са, тоест само Реба Кордоба, която може да се окаже, че е все още жива — и Джейн Доу.

— Окей.

— Да направим и още една крачка. Да приемем, че има някаква причина именно тези две жени да са жертвите.

— Като например?

— И аз не знам засега, но просто го приеми. Ако има някаква причина… всъщност, забрави за това. Дори да няма причина и да приемем, че това не е дело на сериен убиец, между нашите две жертви задължително трябва да съществува някаква връзка.

Тремънт усети накъде бие тя и одобрително кимна:

— А щом има връзка, значи много вероятно е да са се познавали.

Мюз се смрази:

— Точно така.

— И щом Реба Кордоба е познавала Джейн Доу… — усмихна й се Тремънт.

— Значи има вероятност и Нийл Кордоба да познава Джейн Доу. Обади се в полицията в Ливингстън да ни докарат Кордоба. Можа и да успее да ни я идентифицира.

— Действам.

— Франк?

Той се обърна отново към нея.

— Добра работа — каза му.

— Добър полицай съм — отвърна той. Тя предпочете да не отговори. — И ти си добър полицай, Мюз. Бих казал — великолепен. Но не си добър началник. Един добър началник щеше да изстиска най-доброто от своите полицаи, нали ме разбираш? Но не и ти. Още има да се учиш как се ръководят хора.

— Да, Франк — поклати глава Мюз. — Точно моите мениджърски похвати те накараха да се осереш и да решиш, че Джейн Доу е уличница. Моля за извинение.

— Случаят бе мой — ухили се той.

— И ти го осра.

— Може от началото да е било така, но аз съм все още тук. Какво мисля за теб, е без значение. Както и какво мислиш ти за мен. Единственото, което има значение, е да намерим правосъдие за моята жертва.