Дръж се здраво

Трета глава

Когато Моу сви по тяхната улица, Майк видя съседката им Сюзън Лоримън. Правеше се, че чопли нещо из двора — плеви или сади, или нещо от сорта, — но на Майк тези номера не минаваха. Свърнаха по алеята към гаража. Моу изгледа коленичилата съседка.

— Мале, какво дупе!

— Май и мъжът й е на същото мнение.

Сюзън Лоримън се изправи. Моу продължаваше да я наблюдава.

— Да, ама мъжът й е гъз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ония коли — посочи Моу с брадата си.

На алеята към гаража им бе паркиран мачо-автомобилът му — червен корвет с форсиран двигател. Другата му кола бе гарвановочерно БМВ 550, а Сюзън караше сив додж комби.

— Какво им е?

— Негови ли са?

— Да.

— Познавам едно маце — рече Моу. — Най-страхотното гадже, което си виждал. Хиспаник ли е, латино ли е, не мога точно да ти кажа. Участваше в мачове по професионална борба под името Покахонтас — абе, от ония секси парчета, дето ги пускаха навремето сутрин по единайсети канал?

— Сещам се.

— Та тая Покахонтас си имаше специален номер. Щом някой от тия типове се приближал с мачо-колата си, надуел двигателя и се мъчел да я убие с поглед, знаеш ли к’во му викала?

Майк поклати глава.

— „Жалко за пишката ти.“

Майк нямаше как да не се засмее.

— „Жалко за пишката ти.“ Представяш ли си? Нали е страхотно?

— Ами да, направо убийствено — призна Майк.

— Трудно се отговаря на такъв лаф.

— Вярно.

— Та за съседката ти: мъжът й има две такива коли, нали? Как си го обясняваш?

Сюзън Лоримън ги огледа. Видът й винаги действаше възбуждащо на Майк — върховното маце на квартала, или както тийнейджърите се изразяваха — MILF1, макар подобни просташки съкращения да не бяха много по вкуса му. Не че Майк щеше нещо да предприеме, но щом си жив, такива гледки не са за изпускане. Сюзън имаше дълга черна, та чак синя коса и през лятото винаги я носеше на опашка, която се спускаше по гръбнака й, с високо изрязани шорти, модни слънчеви очила и многозначителна усмивка върху палавите й устни.

Докато децата им бяха по-малки, често се засичаха с Майк на детската площадка в „Мейпъл парк“. Това нищо не значеше, но му бе приятно да я наблюдава. Познаваше един татко, който умишлено бе избрал синът й да е съотборник на неговия в детския бейзболен отбор, та да е сигурен, че Сюзън Лоримън ще идва на мачовете им.

Днес тъмните очила липсваха. Усмивката й бе напрегната.

— Дяволски тъжна ми се чини — рече Моу.

— И на мен. Слушай, изчакай ме за минутка, Окей?

Моу щеше да изръси някаква шега, но нещо в изражението на жената го възпря.

— Окей — отвърна. — Разбира се.

Майк се приближи. Сюзън се опита да задържи усмивката, но бръчките започваха да я издават.

— Здрасти — каза й.

— Здравей, Майк.

Ясно му бе защо е навън и се преструва, че плеви. Не я накара да чака.

— Хистологичната проба на Лукас ще е готова едва утре сутринта.

— Окей — преглътна тя и закима забързано.

На Майк му се прищя да протегне ръка и да я пипне. В лекарския кабинет вероятно щеше да го стори. Част от докторския репертоар. Но тук нямаше да мине. Вместо това използва една заучена фраза:

— С доктор Голдфарб ще направим всичко възможно.

— Знам, Майк.

Лукас, десетгодишният й син, страдаше от огнищна сегментна гломерулосклероза — ОСГС — и не можеха повече да отлагат трансплантацията на бъбрек. Майк бе един от водещите бъбречни трансплантатори в страната, но бе предал случая на партньорката си Айлийн Голдфарб. Тя завеждаше клиниката за трансплантации към болницата „Ню Йорк презвитериън“ и за Майк бе най-добрият хирург, който познаваше.

С хора като Сюзън си имаха работа ежедневно. Знаеше и насън приказките, че трябва да отделя професионалния живот от личния, но смъртните случаи не преставаха да го ядат отвътре. Мъртвите отказваха да го оставят на мира. Ръчкаха го нощем. Сочеха го с пръст. Побъркваха го. Смъртта никога не е добре дошла, никога не е приемлива. Смъртта бе неговият враг — едно постоянно оскърбление — и проклет да е, ако изпуснеше хлапето на тая кучка.

Случаят с Лукас Лоримън, разбира се, имаше и допълнителен, силно личен аспект. Именно заради това бе отстъпил по-предната позиция на Айлийн. Майк познаваше Лукас. Момчето беше с вид на отличник — прекалено възпитано, от което си патеше — в комплект с очилата, които все му се смъкваха по носа, и щръкналите коси, които сигурно биха се снишили единствено при вида на насочена към тях пушка. Лукас обожаваше всички спортове, но не ставаше за нито един. Когато Майк биеше шайби на Адам на алеята, Лукас обикновено идваше наблизо да ги гледа. Майк му предлагаше стик, но Лукас отказваше да го вземе. Усетил още от ранно детство, че няма да му се случи да стане играч, Лукас предпочиташе да се прави на коментатор: „Шайбата е у доктор Бай. Той финтира наляво. Удар между краката на вратаря! И страхотна реакция от страна на Адам Бай!“

Сега Майк пак си представи как симпатичното хлапе намества очилата на носа си и си рече: Господ да ме убие, ако го изпусна да умре.

— Как спиш? — попита Майк.

Сюзън Лоримън сви рамене.

— Искаш ли да ти предпиша нещо за сън?

— Данте не вярва в такива работи.

Данте Лоримън беше съпругът й. Майк не бе признал пред Моу, че оценката му беше право в десетката — Данте беше истински гъз. На вид беше Окей, но ти стигаше да видиш как присвива очи. Носеха се слухове за връзки с мафията, но вероятно почиваха единствено на външността му — зализаната назад коса, тениските без ръкав, силната миризма на одеколон и дебелите златни ланци. Тиа се кефеше, като го види — „Е, поне малко разнообразие сред това море от подстрижки“, — но на Майк все му се струваше, че усеща някакъв фалш, мачизма на човек, който искаше да е като останалите, но усещаше, че това не му се удава.

— Искаш ли аз да поговоря с него? — попита Майк.

Тя поклати глава.

— Вие ползвате аптеката „Дръг ейд“ на Мейпъл авеню, нали?

— Да.

— Ще им предам рецептата по телефона. Можеш да си ги вземеш, когато ти е удобно.

— Благодаря ти, Майк.

— До утре сутрин.

Майк се върна при колата. Моу го чакаше със скръстени на гърдите ръце. Беше сложил черните очила и се правеше на пич.

— Пациентка ли ти е?

Майк го подмина. Не обсъждаше пациентите си. И Моу го знаеше.

Спря пред дома си и му хвърли бегъл поглед. Защо, мина му през ума, къщите изглеждат толкова крехки, колкото и пациентите му? Като погледнеш и наляво, и надясно — и от двете страни на улицата къщите бяха именно такива: пълни със семейни двойки, които бяха пристигнали с кола отнякъде си, бяха застанали на моравата, огледали сградата и решили: „Да, именно тук ще прекарам живота си, ще си отгледам децата и ще се боря за опазването на нашите надежди и мечти. Точно тук. В тази сграда-кувьоз.“

Отвори вратата.

— Ехо-о-о!

— Тати! Чичо Моу!

Джил, единайсетгодишната му принцеса, взе завоя на скорост. Ухилена бе до ушите. Сърцето на Майк се стопли мигновената общочовешка реакция. При такава дъщерна усмивка, колкото и да е изпаднал бащата, моментално се чувства като крал.

— Здравей, слънце.

Джил го прегърна, после с плавно движение се извърна и прегърна и Моу — печен политик сред тълпа избиратели. Зад нея, почти скрита от страх, надничаше приятелката и Ясмин.

— Здрасти, Ясмин — каза Майк.

Косата на Ясмин висеше пред лицето й като някакъв воал. Гласчето й едва се чу:

— Здравей, доктор Бай.

— Вие, момичета, не трябваше ли да сте на урок по балет?

— Тати! — Пошепна Джил и му хвърли такъв пълен с упрек поглед, какъвто едно единайсетгодишно дете не би трябвало да смее да хвърли на баща си.

Майк се усети. Ясмин бе престанала да ходи на балет. Всъщност бе престанала да се занимава с каквото и да е. Учителят им, мистър Луистън, поначало добър човек, който не жалеше усилия да поддържа интереса на децата към уроците, бе направил преди време някаква неуместна забележка за космите по лицето на Ясмин. Подробностите му убягваха. Помнеше само, че Луистън се бе извинил незабавно, но това не бе изтрило обидата у бъдещата тийнейджърка. Съучениците й бяха започнали да я наричат „XY“, като хромозомите, или само „Y“, което според тях било съкратено от Yasmin, но всъщност си бе най-обикновена подигравка.

Както знаем, децата се отличават с жестокостта си.

Джил не бе изоставила приятелката си. Напротив, полагаше още по-големи усилия тя да не се чувства изолирана и Майк и Тиа се гордееха с поведението на дъщеря си. Ясмин бе престанала да ходи на балет, но Джил продължаваше да обожава уроците. В интерес на истината, тя май обожаваше всичко, с което се занимаваше, и влагаше толкова енергия и ентусиазъм в действията си, че действаше заразително на всички около себе си. Природата или средата? Две деца — Адам и Джил, — отгледани от едни и същи родители, но с коренно противоположни характери.

Както винаги, природата побеждаваше.

Джил се пресегна зад гърба си и сграбчи ръката на Ясмин.

— Ела.

Ясмин я последва.

— Довиждане, тати. Довиждане, чичо Моу.

— Довиждане, сладурано — отвърна й Моу.

— Къде отивате вие двете? — запита Майк.

— Мама каза да вървим навън. Ще караме колело.

— Не забравяйте да си сложите каските.

Джил извъртя отчаяно, но добродушно очите си. След минута от кухнята излезе Тиа и се понамръщи, когато видя Моу.

— Какво става тук?

Моу отвърна:

— Научих, че шпионирате сина си. Хубава работа.

Погледът, който Тиа хвърли на Майк, направо му опърли кожата. Майк само вдигна рамене. Моу и Тиа сякаш танцуваха заедно някакъв безкраен танц — външно враждебни един към друг, но готови да убият човек заради другия, ако бяха на фронта.

— Честно казано, идеята никак не е лоша — рече Моу.

И двамата го изгледаха изненадано.

— Какво има? Да не съм се изцапал с нещо по лицето?

Майк отвърна:

— Ама ти нали каза, че с прекалено много грижи го обграждаме?

— Не, Майк, казах, че Тиа го обгражда с прекалено много грижи.

Тиа пак изгледа Майк кръвнишки. Изведнъж осъзна откъде Джил се бе научила да затваря с поглед устата на баща си. Джил беше ученичката, а Тиа — учителката.

— Но колкото и да ме боли да си го призная, в конкретния случай тя е права — продължи Моу. — Вие сте му родители. Следва всичко да знаете.

— И не смяташ, че има право на лични тайни?

— Какво право…? Та той си е един неориентиран хлапак. Нима всички родители не шпионират децата си в една или друга степен? Длъжни сте да го следите. Нали само вие виждате бележника му? Нали вие обсъждате с учителя му какво прави в училище? Нали вие решавате какво да яде, къде да живее и прочее? Това е просто следващата стъпка.

Тиа кимаше.

— От вас се иска да ги възпитавате, а не да ги глезите. Всеки родител сам решава колко независимост да отпусне на детето си. Контролът е във ваши ръце. Вие трябва всичко да знаете. Това не ви е република. Говорим за семейство. Не е нужно да задълбавате в подробности, но трябва да сте в състояние да се намесвате. Знанието е сила. Едно правителство може и да злоупотреби с него, понеже не взема присърце личните ви интереси. Вие обаче ги вземате. А и двамата сте умни. Така че — какво лошо има?

Майк го гледаше безмълвно.

— Моу — каза Тиа.

— Кажи.

— Някакъв специален период ли изживяваме?

— Моля се на Бога да не е така. — Моу се настани на столчето до кухненския барплот. — Та на какво, казваш, попадна?

— Не се обиждай — каза Тиа, — но мисля, че трябва да си вървиш.

— Но той ми е кръщелник. И не ми е все едно какво става с него.

— Не ти е кръщелник. Ако съдим по думите, които току-що изрече, никой не взема личните му интереси присърце толкова, колкото родителите му. А ти, колкото и да ти е мил, не попадаш в тази категория.

Той я гледаше втренчено.

— Какво има?

— Мразя, когато си права.

— А на мен какво мислиш, че ми е? — запита Тиа. — Сигурна бях, че шпионирането е най-правилният метод до момента, в който ти го одобри.

Майк ги наблюдаваше. Тиа дърпаше долната си устна. Бе забелязал, че го прави, когато изпадне в паника. Задявките служеха само за прикритие.

— Моу — обади се Майк.

— Добре, добре, разбрах ти тънкия намек. Тръгвам си. Само едно нещо още.

— Кое?

— Дай ми да ти видя мобифона.

Майк направи гримаса:

— Защо, твоят не работи ли?

— Просто да го погледна, разбираш ли?

Майк сви рамене и го подаде на Моу.

— Кой оператор ползваш? — запита Моу.

Майк каза името.

— И го ползвате и тримата? Включително и Адам?

— Да.

Моу постоя още известно време загледан в телефона. Майк погледна към Тиа. Тя вдигна рамене. Моу погледна телефона и откъм гърба, после го върна.

— Какво имаш предвид?

— Друг път ще ти кажа — отвърна Моу. — Засега полагайте грижи за детето си.