Дръж се здраво

Първа глава

— Сигурни ли сте, че точно това искате да направите?

Понякога падаш на бегом в пропаст. Сякаш си в мултфилмче на „Луни тюнз“, където Уили Койота спринтира с всичка сила и краката му продължават да се движат бясно дори след като е минал ръба на скалата, а той спира, поглежда надолу и му става ясно, че ще падне, но нищо не може да стори.

Друг път — в повечето случаи всъщност — нещата не са толкова ясни. Тъмно е, приближаваш се бавно към ръба, понеже не си сигурен в посоката. Опипваш пътя с крака, но продължаваш да се движиш на сляпо. Не осъзнаваш колко близо си до ръба, как меката почва може да поддаде всеки миг, как трябва само лекичко да се подхлъзнеш, за да полетиш надолу в мрака.

Именно тогава Майк осъзна, че двамата с Тиа са на ръба — когато онзи изперкан инсталатор на софтуер с коса като мише гнездо, с безмускулестите и изпонататуирани ръце и мръсните неизрязани нокти ги изгледа и им зададе проклетия въпрос с тон, който бе прекалено заплашителен за възрастта му:

Сигурни ли сте, че точно това искате да направите?

Нито един от тях нямаше всъщност работа точно тук. Вярно, Майк и Тиа Бай си бяха у дома — пищна двуетажна къща в предградието Глен рок, но спалнята, в която се намираха, от известно време се явяваше вражеска територия, където присъствието им бе строго забранено. Майк забеляза с изненада многото останки от миналото. Хокейните трофеи стояха неприбрани, макар че вече не доминираха обстановката, а някак си се бяха свили на етажерката. Постерите с Яромир Ягр си бяха на стената, макар и избелели — от слънцето, а и от липса на грижовна ръка.

Майк си спомни как навремето синът му Адам четеше „Косонастръхвателни истории“ и онази книга на Майк Лупайка за деца спортисти, преборили се с невероятни трудности. Поглъщаше спортните страници, най-вече хокейните статистики, както равин — Талмуда. Пишеше до любимите си играчи с молба за автографите им и ги окачваше с лепенки по стените. Когато ходеха на мач в Мадисън скуеър гардън, Адам настояваше да изчакват играчите на служебния изход на Трийсет и втора улица, близо до Осмо авеню, та да му дадат автографи върху шайби.

Всичко това си бе заминало — ако не от стаята, поне от живота на сина им.

Адам го бе надраснал. Нещо напълно нормално. Вече не беше дете, а някакъв почти юноша, устремил се прекалено устремно и бързо към света на възрастните. Стаята му обаче сякаш не желаеше да го следва. А може би го свързва с миналото, мина му през ума; сигурно Адам все още намира някаква опора в отминалото детство. Нищо чудно да жадува да се върне към онези дни, когато искаше да е лекар, като милия му татко. Към времето, когато Майк бе герой в очите на сина си.

Чиста проба самозалъгване.

Изперканият инсталатор — Майк не бе запомнил името му, Брент или нещо от този сорт — повтори въпроса:

— Сигурни ли сте?

Тиа стоеше със скръстени ръце. Лицето й бе строго. Нямаше намерение да отстъпи. На Майк му се виждаше по-улегнала, макар и с непомръкнала хубост. В гласа й нямаше и капка несигурност, единствено намек за раздразнение.

— Да, сигурни сме.

Майк продължаваше да мълчи.

Спалнята на сина им бе доста тъмна — светеше единствено старата косонастръхвателна настолна лампа. Шепнеха, макар че нямаше кой да ги види, нито пък чуе. Единайсетгодишната им дъщеря Джил бе на училище. Шестнайсетгодишният им син Адам бе на екскурзия с преспиване с класа си. Естествено, бе тръгнал с неохота — подобни мероприятия вече му се струваха „тъпи“, — но училището ги задължаваше, та и най-„мързелите“ от мързеливите му приятели бяха с него, да се оплакват в един глас от тъпотата.

— Нали ви е ясно как става?

Тиа закима в идеален синхрон с клатещата се глава на Майк.

— Софтуерът записва всеки клавиш, който синът ви натисне — каза Брет. — В края на деня информацията се обработва и получавате доклад по електронната поща. В него се съдържа всичко: кои интернет сайтове е посетил; какви имейли е пратил и получил; всяка дума, разменена по месинджърите. Ако направи презентация с Пауърпойнт или създаде файл в Уърд, и това ще е отразено. Абсолютно всичко. Ще можете да го следите и в реално време, ако искате. Просто кликвате на тази тук опция.

Посочи иконката с червеното балонче, в което пишеше ШПИОНИН ЛАЙВ! Очите на Майк шареха из стаята. Хокейните трофеи сякаш му се подиграваха. Не очакваше, че Адам не ги е прибрал. Майк бе играл в хокейния отбор на колежа „Дартмът“. После го взеха в „Ню Йорк Рейнджърс“, игра една година в кадетския им отбор в „Хартфърд“, даже влезе и на два мача в НХЛ. Адам бе наследил любовта към хокея от него. Качиха го на кънки още на тригодишна възраст. Игра като вратар на детски отбор. На подхода към гаража в двора още си стоеше хокейната врата с изпокъсана от времето мрежа. Сума ти часове бяха прекарали, през които Майк с кеф му биеше шайби. Адам пазеше страхотно нямаше начин някой от големите колежи да не го грабне за отбора си, — но преди шест месеца внезапно се отказа.

Просто ей така. Положи на земята стика, корите и маската и заяви, че повече няма да играе.

Дали пък оттам не бе почнало всичко?

Не беше ли това първият признак, че е в упадък, че се отдръпва в себе си? Майк направи всичко възможно да се примири с решението на сина си, да не бъде като всички онези настоятелни родители, които поставяха знак за равенство между спортния талант и успеха в живота, но истината бе, че отказването го порази изневиделица.

За Тиа обаче ударът се бе оказал още по-болезнен.

— Губим го — бе казала тя.

Майк не беше съвсем убеден. Адам бе преживял страхотна трагедия — един от приятелите му се беше самоубил и сега явно изживяваше безсилния си младежки гняв. Бе станал затворен и мълчалив. Прекарваше цялото си свободно време в стаята, най-вече над проклетия компютър; играеше на разни фантасмагорични игри или си пишеше по месинджъра с бог знае кого. Нима повечето тийнейджъри не правят същото? Почти не разговаряше с тях двамата, на въпросите им отговаряше рядко, и то със сумтене. Но нима и това е чак толкова извън рамките на нормалното?

Идеята да го следят дойде от нея. Тиа работеше като адвокат по криминални дела към манхатънската кантора „Бъртън енд Кримстайн“. По едно от тях, за пране на пари, бе попаднала на някой си Пейл Хейли. Федералното бюро за разследване го беше сбарало благодарение на това, че бе следило кореспонденцията му по интернет.

Брет инсталаторът бе техничарят в кантората на Тиа. Сега Майк гледаше мръсните му нокти. Докосваха клавиатурата на Адам. И тази мисъл не му даваше покой. Тоя с отвратителните нокти се намираше в стаята на сина им и се гавреше с най-скъпата му вещ.

— Само една секунда още — рече Брет.

Майк бе влизал в сайта на Е-СпайРайт и надписът, с който привличаха потенциалните си клиенти, се бе набил в очите му:

А отдолу, с още по-големи и по-черни букви — аргументът, който окончателно бе убедил Тиа:

На сайта имаше и похвални отзиви от бивши клиенти:

В началото Майк се бе запънал.

— Става дума за собствения ни син — упорстваше Тиа.

— Много добре знам. Не смяташ ли, че това ми е пределно ясно?

— Не те ли е грижа?

— Как да не ме е. Но…

— Какво „но“? Нали сме му родители. — И сякаш четеше на глас от рекламата, добави: — Наше право е да знаем.

— Това дава ли ни право да се месим в личния му живот?

— Нали става дума да го защитим? Естествено. Нали е наш син.

Майк поклати глава.

— Не само имаме това право — приближи се Тиа към него.

— Длъжни сме дори.

— Твоите родители знаеха ли за всичко, което правиш?

— Не.

— А за всичко, което мислиш? За всеки разговор с приятел?

— Не.

— Именно това имам предвид.

— А защо не помислиш за родителите на Спенсър Хил? — контрира го тя.

От удара й онемя. Погледите им се срещнаха.

А тя продължи:

— Ако можеха да върнат всичко назад, ако Спенсър можеше да е отново с Бетси и Рон…

— Не ми говори така, Тиа.

— Не, чуй ме. Ако можеха да повторят, ако Спенсър бе жив, не смяташ ли, че щяха да следят по-внимателно какво прави?

Спенсър Хил, съученикът на Адам, се бе самоубил четири месеца по-рано. Естествено, Адам и съучениците му бяха покрусени. Майк напомни този факт на Тиа.

— Не смяташ ли, че именно това обяснява поведението на Адам?

— Кое? Самоубийството на Спенсър ли?

— Ами, да.

— До известна степен. Но не помниш ли, че той още преди това бе започнал да се променя. То само ускори нещата.

— Но ако му оставим по-голяма свобода…

— Изключено — отвърна Тиа с нетърпящ възражения тон. — Поведението на Адам може да е по-разбираемо в светлината на трагедията, но от това то не става по-малко опасно. Напротив.

Майк се замисли.

— Би следвало да му кажем.

— Какво?

— Да го предупредим, че ще следим поведението му онлайн.

— Какъв смисъл има тогава? — отвърна тя с гримаса.

— Ами, да знае, че е под наблюдение.

— Това не ти е като да те следва полицай, та да не превишаваш скоростта.

— Напротив, абсолютно същото е.

— Той просто ще продължи да прави онова, което иска, само че от дома на някой свой приятел или интернет кафе.

— Е, и? Според мен трябва да знае. Адам доверява на компютъра най-интимните си мисли.

Тиа направи крачка напред и постави ръка на гърдите му, И сега, след всичките тези години, допирът й му въздействаше.

— Закъсал е, Майк — рече. — Нима не виждаш? Синът ни е закъсал. Може да пие, или да се друса, или бог знае какво. Престани да заравяш глава в пясъка.

— Никъде не я заравям.

Гласът й бе станал почти умолителен:

— Търсиш лесния изход. На какво всъщност се надяваш: че Адам просто ще го израсте ли?

— Съвсем не искам да кажа това. Но помисли си само. Това е най-нова техника. На нея той записва своите тайни мисли и чувства. Ти щеше ли навремето да искаш родителите ти да знаят всички тези неща за теб?

— Днешният свят е различен.

— Много ли си сигурна?

— Какво лошо има? Та ние сме родителите му. Желаем му единствено доброто.

Майк пак поклати глава:

— Не ти трябва да знаеш всички нечии мисли. Има неща, които трябва да останат неприкосновени.

Тя отдръпна ръката си.

— Искаш да кажеш — да са си тайни?

— Да.

— И че всеки има право на свои тайни?

— А как иначе?

Тя го изгледа някак си особено, което никак не му се по-нрави.

— И ти ли си имаш тайни?

— Нямах това предвид.

— Криеш ли нещо от мен? — пак се заинтересува Тиа.

— Нищо. Но, от друга страна, не желая да знаеш всички мои мисли.

— Нито пък ти — моите.

И двамата спряха на тази граница, докато накрая тя отстъпи.

— Но ако трябва да избирам между опазването на сина ми и правото му на личен живот — каза Тиа, — ще избера да го пазя.

Дебатът им — Майк не желаеше да го определи като разправия — продължи близо месец. Майк направи няколко опита да прикотка сина им. Покани го да ходят до мола, до залата за електронни игри, та дори на концерти. Но Адам отказваше. Запиляваше се извън къщи до никое време — по дяволите с вечерния час. Спря да слиза за вечеря. Бележките му се влошиха. Успяха да го заведат на психотерапевт. Той бе на мнение, че вероятно става дума за депресия и предложи да опита с лекарства, но преди това пожела да види Адам още веднъж. Адам категорично отказа.

Когато поставиха ребром въпроса за второ посещение, Адам избяга от къщи за два дни. Отказваше да се обади на мобилния си телефон. Майк и Тиа пощуряха. Накрая се окача, че се бил скрил при някакъв приятел.

— Губим го — продължаваше да настоява Тиа.

А Майк пак нищо не каза.

— В крайна сметка ние сме само обслужващ персонал, Майк. Притежаваме ги за известно време, след което те заживяват своя си живот. Единственото ми желание е той да е жив и здрав, докато ни напусне. След това всичко ще е в собствените му ръце.

Майк кимна:

— Добре тогава.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Ни най-малко.

— И аз. Но все Спенсър Хил ми е в ума.

Той кимна отново.

— Майк?

Погледна я. Тя му отправи онази крива усмивка, която помнеше от един студен есенен ден в „Дартмът“. Тогава усмивката й се бе забила като тирбушон в сърцето му и бе останала там.

— Обичам те — рече тя.

— И аз.

Така скрепиха уговорката да шпионират най-голямото си дете.