Дръж се здраво

Шеста глава

Както почти всяка делнична сутрин през последните десет години, Майк се събуди в пет. Прави упражнения точно един час. Влезе с колата в Ню Йорк Сити по моста Джордж Вашингтон и пристигна в „Ню Йорк презвитериън трансплант сентър“ в седем.

Навлече бялата престилка и обиколи пациентите си. Понякога имаше чувството, че изпада в рутина. Разнообразието почти липсваше, но Майк обичаше да си напомня от какво значение бяха визитациите му за човека на легло. В болница е. Това му стига, за да се почувства уязвим и уплашен. Болен е. Може и да умира, и да смята, че именно лекарят е последната преграда между него и по-голямото страдание, между него и смъртта.

Как тогава да не развиеш някакъв божествен комплекс?

Още повече, че Майк понякога смяташе за здравословно да има подобен комплекс, макар и в положителния смисъл на думата. Щом значиш толкова много за пациентите си, следва и да се държиш по съответния начин.

Някои доктори провеждаха визитациите си набързо. И на Майк понякога му идваше да стори същото. Истината обаче бе, че ако вложеше всичко от себе си, щеше да му коства само минута-две повече за всеки болен. Така че изслушваше всеки, държеше го за ръка, ако се налагаше, или си придаваше известна тежест — според състоянието на пациента и вътрешното си усещане.

В девет бе пак зад бюрото си. Първият му посетител бе пристигнал. Както винаги, медсестрата Лусил оформяше картона му. Значи има десет минути на разположение да прегледа графиките и резултатите от правените през нощта проби. Сети се за съседката си и потърси резултатите на Лукас в компютъра.

Нищо още не бе качено.

Това му се стори необичайно.

Нещо розово привлече погледа му — самозалепваща се бележка върху телефона.

Айлийн Голдфарб бе съдружничката му в клиниката и завеждаща трансплантационната хирургия в „Ню Йорк презвитериън“. Бяха се запознали по време на стажа им и сега живееха в един и същи град. Можеше да се каже, че са приятели, но не кой знае колко близки, та благодарение на това партньорството им вървеше добре. Живееха на около две мили един от друг, децата им ходеха в едно и също училище, но извън това почти нямаха споделени интереси, не изпитваха нужда да се срещат извън работата и си имаха пълно доверие и уважение като колеги.

Искаш ли да се убедиш доколко сигурни са препоръките на приятеля ти лекар? Задай му само един въпрос: Ако детето ти е болно, при кой доктор би го пратил?

Отговорът на Майк бе: Айлийн Голдфарб. А това казваше всичко за лекарската й компетентност.

Запъти се по коридора. Краката му стъпваха безшумно по сивия мокет. Гравюрите по млечнобелите стени действаха успокоително на зрението. Бяха семпли и почти толкова безлични, колкото картините в мотел средна категория. Стремежът им с Айлийн бе целият офис да внушава: „Всичко тук се прави единствено за доброто на пациента.“ На стените на кабинетите им висяха само професионалните им дипломи и награди, тъй като създаваха допълнително чувство на сигурност у пациентите. Нищо лично нямаше на показ — нито кутийка за моливи, изработена от дете, нито семейни снимки — нищо от този род.

Някои деца ги докарваха тук в последния момент, преди да умрат. За какво им е да гледаш нечии чужди, усмихнати и здрави лица? Просто не е моментът.

— Здрасти, доктор Майк.

Обърна се. Хал Голдфарб, синът на Айлийн. Беше последна година в гимназията, с две години по-голям от Адам. Отрано се бе ориентирал към Принстънския университет и възнамеряваше идната година да постъпи в подготвителен медицински курс. Бе взел предварително някои от гимназиалните изпити, благодарение на което му бяха разрешили да прекарва по три предиобеда седмично в клиниката, като стажант.

— Здрасти, Хал. Как върви училището?

— На самоход — ухили се Хал.

— Определение „на самоход“: последна година в гимназия, след като ученикът вече е приет да следва.

— Абсолютно точно.

Облечен бе в сиво-кафяв панталон със синя риза — забележителен контраст с черното готик облекло на Адам, — та на Майк му се сви сърцето от завист. Сякаш разчел мислите му, Хал го попита:

— Какво прави Адам?

— Окей е.

— От доста време не съм го виждал.

— Вземи да му се обадиш — предложи Майк.

— Защо не. Гот ще е да излезем заедно.

Мълчание.

— Майка ти в кабинета си ли е?

— Да, влизай направо.

Айлийн седеше зад бюрото. Бе слаба жена с общо взето фини кости, като се изключат дългите като ястребови нокти пръсти на ръцете й. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, а роговите й очила бяха точно на границата между читанката и модното.

— Здравей — рече Майк.

— Здрасти.

— Какво има? — развя Майк розовата бележка.

Айлийн въздъхна дълбоко:

— Имаме страшен проблем.

— С кого? — запита Майк и седна пред бюрото.

— Съседите ти.

— Лоримън?

Айлийн кимна.

— Лоша хистологична проба?

— Крайно необичайна проба — отвърна тя. — Рано или късно щеше да се случи. Изненадана съм, че толкова дълго чакахме за първата.

— Би ли пояснила?

Айлийн Голдфарб свали очилата. Пъхна края на една от дръжките в устата си и я задъвка.

— Познаваш ли добре семейството?

— Съседи са ми.

— Близки ли сте?

— Не. Какво значение има?

— Може да ни изправи пред етична дилема.

— По какъв начин?

— „Дилема“ може би не е най-точната дума — промълви Айлийн повече на себе си, отколкото към Майк.

— По-скоро неясна етична граница.

— Айлийн?

— Хм.

— Какво точно се мъчиш да кажеш?

— Майката на Лукас Лоримън ще е тук след половин час — каза тя.

— Снощи я видях.

— Къде?

— В предния им двор. Напоследък все се прави, че градинарства.

— Че как иначе.

— Какво искаш да кажеш?

— Познаваш ли мъжа й?

— Данте ли? Естествено.

— Е, и?

Майк сви рамене:

— Какво има, Айлийн?

— Именно за Данте говоря — отвърна тя.

— Какво точно имаш предвид?

— Не е биологичният баща на детето.

Ха сега де. Майк едва намери думи:

— Майтапиш ли се?

— Как се сети? Не ме ли познаваш — доктор Ха-ха? Хубава шега, нали?

Майк остави новината да попие. Не я запита дали е сигурна, или й трябват още изследвания. Като професионалист бе взела всичко предвид. И за друго бе права Айлийн — по-изненадващото бе, че досега не им бяха излизали подобни резултати. Генетиците бяха само на два етажа под тях. Веднъж един от тях бе споменал на Майк, че при произволно вземани от населението проби се оказва, че над десет на сто от мъжете, без да знаят, отглеждат деца, които биологически не са техни.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Уау?

Айлийн кимна:

— Точно затова те избрах за партньор в медицината. Винаги съм се възхищавала на красноречието ти.

— Данте Лоримън не е добър човек, Айлийн.

— И аз имах същото усещане.

— Лошо — рече Майк.

— Каквото е и състоянието на сина му.

Останаха смълчани, потиснати от тежестта на новината. Интеркомът избръмча:

— Доктор Голдфарб?

— Да?

— Сюзън Лоримън е тук.

— Синът й с нея ли е?

— Не — отвърна сестрата. — Но съпругът й е с нея.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

Главният окръжен следовател Лорън Мюз не му обърна внимание, а се упъти към трупа.

— Боже мили — промълви тихо един от униформените, — гледай само какво е направил от лицето й.

Четиримата застанаха смълчани. Двама бяха униформени полицаи, каквито обикновено първи отиват на местопроизшествието. Третият бе Франк Тремънт — детективът от отдел „Убийства“, който формално се водеше ръководител на разследването — мързеливец пред пенсия с провиснал корем и отегчен вид. Лорън Мюз, главен следовател на окръга Есекс и единствената жена в групата, отстъпваше на останалите по ръст поне с трийсет сантима.

— МК — заключи Тремънт. — И нямам предвид металургията.

Мюз го изгледа озадачено.

— Мъртва курва, ще рече.

Мюз се намръщи на присмеха в гласа му. Около пихтията, която някога е била човешко лице, кръжаха мухи. Липсваха нос, очни кухини, та дори и голяма част от устата.

— Като че някой е прекарал лицето й през месомелачка — рече единият униформен.

Лорън Мюз сведе поглед към трупа. Остави двете униформи да си приказват. Някои дрънкат, за да не ги друснат нервите. Мюз не бе от тях. Двамата не й обръщаха внимание. Нито пък Тремънт. Бе по-старша от него — по-старша и от тримата всъщност — и усещаше как презрението им се надига подобно на пара от асфалта.

— Хей, Мюз.

Беше Тремънт. Огледа кафявия му костюм и шкембето — плод на прекалено много бирени нощи и закуски с понички. Можеше да й донесе единствено неприятности. Откакто я бяха повишили в главен следовател на окръга Есекс, до медиите беше изтекла на няколко пъти информация, че срещу нея е имало оплаквания. Повечето материали бяха подписани от репортер на име Том Гогън, който съвсем случайно се оказа женен за сестрата на Тремънт.

— Какво има, Франк?

— Не ми отговори на въпроса: какво, по дяволите, търсиш тук?

— Длъжна ли съм да ти давам обяснения?

— Този случай е мой.

— Няма спор.

— И не желая да ми надничаш над рамото.

Франк Тремънт бе истински некадърен гъз, но благодарение на личните си връзки и натрупаните години „стаж“ бе станал почти недосегаем. Мюз не му обърна внимание. Отново се наведе и се взря в размазаното бивше лице.

— Установи ли вече самоличността? — попита го.

— Не. Няма чанта, няма портмоне.

— Най-вероятно са я обрали — подсказа една от униформите.

Серия мъжки кимания с глава.

— От банда е пречукана — заключи Тремънт. — Виж това. Посочи зелената кърпа, все още стисната в ръката й.

— Нищо чудно да е оная нова банда черни, дето наричат себе си „Ал Кайда“ — каза една униформа. — Те се обличат в зелено.

Мюз се изправи и започна да обикаля трупа. Пристигна линейката. Някой бе опасал периметъра с лента „Полиция“. Зад нея стояха десетина проститутки, може би и повече, и протягаха вратове да видят какво става.

— Униформите почнаха ли да разпитват трудещите се девойки? — запита Мюз. — Поне да научим с кой прякор е била известна на улицата.

— Ама ти сериозно ли? — въздъхна театрално Франк Тремънт. — Нима смяташ, че не съм се сетил?

Лорън Мюз не му отговори.

— Хей, Мюз.

— Какво има, Франк?

— Не ми харесва това, че си тук.

— И на мен не ми харесва това, че носиш кафяв колан на черни обувки. Но и двамата трябва да се примирим.

— Не ми се струва редно.

Донякъде е прав, мина й през ума. Но истината бе, че се чувстваше страхотно добре на новата си длъжност главен следовател. Ненавършила четирийсет, Мюз бе първата жена, която я заемаше. И се гордееше с този факт. Но й липсваше истинската работа. По убийствата. Така че използваше всяка удала й се възможност да поддържа форма, особено край печени типове от рода на Франк Тремънт.

Съдебната лекарка Тара О’Нийл се приближи и махна на униформите да се отдръпнат.

— Ама че гадост — прошепна.

— Подходяща реакция, докторе — рече Тремънт. — Искам незабавно отпечатъци, та да я търся в системата.

Съдебната лекарка кимна.

— Отивам да разпитам проститутките, после да прибера най-видните водачи на бандите — допълни Тремънт. — Ако нямаш нищо против, шефе?

Мюз отново не отговори.

— Мъртва курва, Мюз. Няма да я изкарат на първа страница. Не би трябвало да те интересува.

— Защо да не ме интересува?

— Ъ?

— Каза, че няма да е на първа страница. Това разбирам. Но после каза, че не би трябвало да ме интересува. Защо?

— О, извинявай, сбърках — ухили се гадно Тремънт. — Нищо по-важно от мъртвата курва. Все едно са пречукали жената на губернатора.

— Затова съм тук, Франк. Именно заради това ти отношение.

— Да, бе, да. Слушай сега да ти обясня какво е отношението на хората към мъртвите курви.

— Не се хаби — сами си го търсят. Чула съм го.

— Не е точно така. Но ако слушаш, може и да научиш нещо ново: за да не свършиш в кофа за боклук, не прави свирки в Пети район.

— Напиши го на надгробния си камък — каза Мюз.

— Не ме разбра. Ще открия гада, който е сторил това. Но дай да не си играем на приоритети и вестникарски заглавия.

Тремънт се приближи толкова, че коремът му почти опря до нейния. Мюз не отстъпи.

— Този случай е мой. Върни се на бюрото си и остави батковците да си гледат работата.

— В противен случай?

Тремънт се усмихна:

— Повярвай ми, момиченце, голяма каша ще ти забъркам.

Отдалечи се ядосан. Мюз се извърна. Съдебната лекарка действаше съсредоточено и се преструваше, че не ги е чула.

Мюз тръсна глава, за да прогони мислите, и отново се наведе над трупа. Искаше да го изследва с клинично хладнокръвие. Фактите: жертвата бе бяла жена; от кожата и общото й телосложение можеше да се заключи, че е към четирийсет, но уличният живот обикновено състаряваше; без видими татуировки. И без лице.

До този момент Мюз само веднъж бе виждала нещо с подобен разрушителен ефект. На двайсет и три годишна възраст бе работила в продължение на шест седмици с пътната полиция по магистралата Ню Джърси. Някакъв камион бе прегазил разделителната ивица и се бе врязал с челен удар в една тойота селика. На волана на леката кола бе деветнайсетгодишна студентка, отиваща си у дома за ваканцията.

Пораженията бяха неописуеми.

След като разрязаха метала, установиха, че и деветнайсетгодишната е останала без лице. Като тази тук.

— Причина за настъпване на смъртта? — попита Мюз.

— Не мога още да кажа със сигурност. Но извършителят е бил някакъв изверг. Костите й не са просто натрошени. Сякаш нарочно ги е смлял на парченца.

— Преди колко време?

— Вероятно между десет и дванайсет часа. Но не я е убил тук. Няма достатъчно кръв.

Мюз вече бе установила това. Огледа отново дрехите на проститутката — розовото бюстие, тясната кожена пола, високите остри токчета.

Поклати глава.

— Какво?

— Нещо никак не се връзва — отвърна Мюз.

— В какъв смисъл?

Вибраторът на мобифона й забръмча. Погледна името на повиквателя — шефът й, окръжният прокурор Пол Коуплънд. Погледна по посока на Франк Тремънт, а той й махна с ръка и се ухили. Отговори на повикването:

— Здрасти, Коуп.

— Какво става?

— На местопроизшествие съм.

— И ядосваш колегата.

— Подчинен ми е.

— Подчинен, който може да ти стъжни живота.

— Но е на моите разпореждания, нали?

— Слушай, Франк Тремънт ще вдигне голяма патърдия. Ще ни хвърли на журналистите, ще разбуни останалите следователи. Не мислиш ли, че можем да минем и без подобни усложнения?

— Не съм съгласна, Коуп.

— Защо мислиш така?

— Защото той подхожда към случая по съвсем погрешен начин.