Дръж се здраво

Тридесет и четвърта глава

Розмари МакДевит седеше в кабинета си в клуб „Джагуар“. Елекът и татуировките й бяха скрити под едно свръхголямо горнище от анцуг. Тя направо плуваше из него, а ръцете й се криеха в дългите му ръкави. Така изглеждаше по-дребна, по-безопасна и уязвима. Вероятно точно това е целта й, помисли си Майк. Пред нея имаше чаша кафе. Пред Майк също.

— Полицаите окичиха ли те с жици? — попита тя.

— Не.

— Имаш ли нещо против да ми дадеш мобифона си, ей така, за всеки случай?

Майк сви рамене и й го подхвърли. Тя го изключи и го остави на бюрото между двама им.

Петите й бяха върху седалката на стола, коленете й също се криеха в анцуга. Отвън, в колата, чакаше Моу. Не му се искаше да пусне Майк. Боеше се от клопка, но съзнаваше и факта, че нямат избор. Тук бе най-сигурната им следа към Адам.

— Не ме интересува всъщност какво точно правите тук, освен доколкото има някаква връзка със сина ми — каза Майк. — Знаеш ли го къде е?

— Нямам представа.

— Кога за последно го видя?

Погледна го с ваклите си очи. Май се опитваше да го работи, но това изобщо не го интересуваше. Трябваха му отговори. Ако се наложеше, и той можеше да играе тази игра.

— Снощи.

— Къде по-точно?

— Долу, в клуба.

— Да се весели ли беше дошъл?

— Съмнявам се — усмихна се Розмари.

Той не реагира.

— Разговаряла си с него по инстант месинджъра, нали? ТисиСиДжей8115.

Тя не отговори.

— Писа на Адам да си трае — и всичко ще е наред. А той ти писа, че го е пресрещнала майката на Спенсър Хил, нали така?

Коленете й продължаваха да са на стола. Тя ги обви с ръце.

— Откъде си тъй добре запознат с личните му разговори, доктор Бай?

— Това не ти влиза в работата.

— Как го проследи до клуб „Джагуар“ снощи?

Майк не каза нищо.

— Сигурен ли си, че искаш разговорът да продължи в тази насока? — запита го тя.

— Мисля, че нямам избор.

Тя погледна някъде над рамото му. Майк се извърна. През стъклото го гледаше кръвнишки Карсън със счупения нос. Майк срещна погледа му и спокойно зачака. След няколко секунди Карсън не издържа и замина нанякъде.

— Но те са си деца — каза Майк.

— Ни най-малко.

Остави думите й без коментар.

— Разказвай.

Розмари се облегна назад.

— Ще говорим хипотетично, Окей?

— Щом искаш.

— Искам. Да приемем, че си момиче от малко градче. Брат ти умира от свръхдоза.

— Не и според полицията. Те нямат доказателства, че това наистина е станало.

Тя направи презрителна гримаса:

— Това от федералните ли го чу?

— Не намерили нищо, което да подкрепи твърдението ти.

— Просто защото промених някои от фактите.

— Кои факти?

— Името на градчето, името на щата.

— Защо?

— Основната причина? В нощта, в която брат ми умря мен ме арестуваха за намерение да продавам. — Срещна погледа му. — Точно така. Аз бях тази, която снабдяваше брат ми с наркотици. Тази подробност не влиза в разказа ми. Хората са склонни да правят прибързани заключения.

— Давай нататък.

— Затова основах клуба „Джагуар“. Вече ти обясних философията си. Исках да създам убежище, където младите да се веселят и отпуснат в безопасност. Исках да канализирам по един контролиран начин естествената им склонност да се бунтуват.

— Добре.

— Така и започнах. Скъсах си задника от работа, но успях да събера достатъчно начален капитал. За една година успяхме да отворим врати. Нямаш представа колко трудно ми беше.

— Представям си, но ни най-малко не ме интересува. Превърти напред до мястото, където започвате да организирате фарм партита и да крадете кочани с рецепти.

Тя се усмихна и поклати глава:

— Не е точно така.

— Ъхъ.

— Днес четох във вестника за една вдовица, която работела доброволно за местната енория. През последните пет години е отмъкнала над двайсет и осем хиляди долара от кошницата с лептата. Ти чете ли го?

— Не съм.

— Но пък си чул за други подобни случаи, нали? Десетки. Като един, дето работел в благотворителна организация и отклонил достатъчно пари да си купи лексус. Ти как мислиш, че просто се е събудил една сутрин и е решил да го направи?

— Нямам представа.

— Оная вдовица. Обзалагам се, че знам какво е станало. Брояла един ден парите от лептата, закъсняла, а колата й била повредена, та нямало как да се прибере. Било вече тъмно. Поръчала си такси и вероятно си е рекла — толкова доброволен труд съм положила, редно е църквата да плати. Не иска разрешение. Грабва пет долара от кошницата. Готово. Сигурно й дължат много повече. Май тия работи точно така почват. Лека-полека. Мине не мине време, и чуваме, че арестували някого за присвояване от училище, от черква, от благотворително дружество. А всеки един е започнал с малко и постепенно — със скоростта на малката часовникова стрелка. Нито един от тях не смята, че е направил нещо лошо.

— И същото се случи и с клуб „Джагуар“?

— Мислех, че младежите искат да се веселят по един по-социално приемлив начин. Но излезе като програмата за среднощен баскетбол. Да, искаха да се веселят, но и да пият, и да се друсат. Място за бунтуване не се създава. Не можеш да го направиш безопасно и без наркотици, защото точно в това е смисълът на бунта — да не се чувстваш в безопасност.

— И концепцията ти се провали — констатира Майк.

— Престанаха да идват. Или ако идваха, не се задържаха. Лепнаха ни етикета, че сме скапани. Гледаха ни, сякаш бяхме евангелистка секта, която те кара да се закълнеш, че ще останеш девствена.

— Но не разбирам какво е станало после — каза Майк. — Започна да им разрешаваш да си внасят наркотици, така ли?

— Не точно. Те просто си идваха с тях. Отначало дори не знаех, но после съзрях някакъв резон. С малко и постепенно, нали помниш. Едно-две момчета донесоха от дома лекарства, които се продават с рецепта. Нищо кой знае какво. Все пак не става дума за кокаин или хероин. Говорим за лекарства, одобрени от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.

— Глупости — рече Майк.

— Моля?

— Това са наркотични субстанции. В някои случаи — много силни. Именно затова се дават с рецепта.

— Е, да, един лекар не може друго да каже — изсмя се тя. — Нали ако му отнемат правото да решава кой пациент какво да взема, бизнесът му ще умре. Достатъчно загуби търпите от Медикеър, Медикейд и застрахователните компании.

— Глупости — повтори Майк.

— За теб може и да са. Но не всеки лекар е толкова съзнателен.

— Ти оправдаваш едно престъпление.

Розмари сви рамене.

— Може и да си прав. Във всеки случай, именно така започна — няколко младежи донесоха таблетки от къщи. Лекарства, като си помислиш. Предписвани и законно придобити. Когато за пръв път научих, страшно се разстроих, но после видях колко голяма клиентела привличаме. Така или иначе щяха да го правят, а аз поне им осигурявах безопасно място за целта. Дори наех фелдшер. Да работи в клуба за всеки случай, ако нещо стане. Не разбираш ли? Успях да ги привлека. Тук щяха да се чувстват по-добре, отколкото ако бяха другаде. И програми създадох, та да могат да говорят за проблемите си. Нали видя листовките за психоаналитиците? Някои от младежите ги посещаваха. Доброто, което правим, превишава злото.

— Постепенно — каза Майк.

— Точно така.

— А на теб, естествено, ти трябва и да правиш печалба. Научаваш за колко тези лекарства се продават на улицата и започваш да си искаш своя дял.

— За клуба, не за мен. За покриване на разходите. Заплатата на фелдшера, например.

— Нищо по-различно от вдовицата, откраднала парите за таксито.

Розмари се усмихна, макар и безрадостно.

— Именно.

— А след това се появи Адам. Докторският син.

Точно както го бяха описали полицаите. Предприемачество. Причините й всъщност не го вълнуваха. Можеше да го залъгва, а можеше и истината да казва. Какво значение има? Май беше права за онова, дето описваше как хората се плъзгат бавно и полека по наклонената плоскост. Вдовицата надали е предложила доброволния си труд с намерението да краде от лептата. В един момент обаче нещата търпят развитие. Преди две години имаха подобен случай в детската бейзболна лига в града им. Все се чуваше за подобни деяния я в някоя училищна управа, я в кметството; и всеки път като го чуеш, ти е трудно да го повярваш. Та това са хора, които познаваш. Добри хора. Сигурен ли си? Какво ги кара да постъпват така: обстоятелствата, или това, което Розмари описваше — отрицанието на очевидното?

— Какво стана със Спенсър Хил? — попита Майк.

— Самоуби се.

Майк поклати глава.

— Казвам ти това, което знам.

— Тогава защо Адам трябва да си трае, както му пишеш в съобщението си?

— Спенсър Хил се е самоубил.

Майк отново поклати глава.

— Той тук се е назобал със свръх дозата, нали?

— Не.

— Но това е единственото логично заключение. Затова на Адам и приятелите му им се налага да си траят. Защото ги е страх. Не знам какъв натиск си им оказала. Вероятно си ги наплашила, че и тях ще ги арестуват. Затова именно всички ги мъчи чувството за вина. Затова Адам не може повече да понася себе си. Той е бил със Спенсър през онази нощ. Не само е бил с него, а и е помогнал да качат тялото му на онзи покрив.

Устните й се извиха от лека усмивка:

— Ти май хич си нямаш и хабер, доктор Бай.

Никак не му хареса тонът й.

— Светни ме тогава.

Коленете на Розмари продължаваха да са под анцуга — тийнейджърска поза, която й придаваше младежки и невинен вид, какъвто тя според него не заслужаваше.

— Ти изобщо не познаваш сина си, нали?

— Едно време го познавах.

— И тогава не си. Само си си мислел. Но ти си му баща. Не се предполага да знаеш всичко. Предполага се те да се откъснат. Като казвам, че не го познаваш, имам предвид нещо положително.

— Не те разбирам.

— Активирал си GPS-а на телефона му. Така си разбрал къде е. Явно следиш и какво прави на компютъра си и четеш пощата му. И смяташ, че това е нещо полезно, а то всъщност спъва развитието му. Родителят не бива да знае какво прави детето му във всеки един момент.

— Дай им простор за бунт, така ли?

— Донякъде, да.

— Ако те познавах от по-рано, може би щях да успея да го възпра — наежи се Майк.

— Мислиш ли? — Розмари наведе глава, сякаш отговорът му наистина я интересуваше. Когато той не отвърна, тя продължи: — Това ли са бъдещите ти намерения? Да следиш всяко движение на децата си?

— Виж какво, Розмари. Бъди така добра да не се тревожиш за бъдещите ми родителски планове, Окей?

Тя го изгледа внимателно. Посочи синината на челото му.

— Съжалявам за това.

— Ти ли насъска онези готици насреща ми?

— Не. До тази сутрин даже не знаех, че е станало.

— Кой ти каза?

— Няма значение. Снощи синът ти беше тук и положението беше малко несигурно. Изведнъж ти се явяваш изневиделица. ДиДжей Хъф е забелязал, че го следиш. Обадил се. Карсън вдигнал телефона.

— Той и приятелите му се опитаха да ме убият.

— И сигурно са щели да го направят. Все още ли мислиш, че са деца?

— Спасил ме един гард.

— Не. Гардът само те е намерил.

— Какво искаш да кажеш?

Тя поклати глава:

— Когато разбрах, че са те нападнали, а после се явиха и полицаите… сякаш ме разбуди звън на будилник. Сега просто търся начин да сложа край на всичко това.

— По какъв начин?

— И аз не знам. Затова те помолих да дойдеш. Да съставим заедно някакъв план.

Сега вече му стана ясно защо тя споделяше с такава охота всичко. Знаеше, че федералните са по следите й, че е време да инкасира чиповете си и да напусне масата. Нужна й бе помощ и смяташе, че един уплашен баща лесно ще се съгласи.

— Аз вече имам план — каза той. — Отиваме при федералните и им казваме истината.

— За сина ти това може да не е най-доброто — поклати тя глава.

— Той е непълнолетен.

— Въпреки това. Замесени сме вкупом в тази бъркотия. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.

— Но ти си предоставяла незаконни субстанции на непълнолетни.

— Не е вярно, както вече ти обясних. Може да са използвали заведението ми за размяна на лекарства по предписание. Но вероятно само толкова ще успеят да докажат. Но не могат да докажат, че съм знаела.

— А откраднатите кочани с рецепти?

Тя вдигна вежда.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм ги откраднала?

Мълчание.

Тя улови погледа му.

— Аз имам ли достъп до твоя дом или кабинет, доктор Бай?

— Федералните са те следили. Отдавна те разработват. Мислиш ли, че тези готици ще удържат пред заплахата да отидат в затвора?

— Те обожават клуба. Едва не са те убили, за да го защитят.

— Хайде, стига. Щом попаднат в стаята за разпити, моментално ще се огънат.

— Плюс това има и други съображения.

— Като например?

— Като например, кой според теб е разпространявал лекарствата на улицата? Сигурен ли си, че си готов синът ти да свидетелства срещу подобни типове?

На Майк му идваше да се пресегне праз масата и да й извие врата.

— Защо замеси сина ми в тези неща, Розмари?

— Именно от тях трябва да го измъкнем. Трябва единствено върху това да съсредоточиш вниманието си. Трябва да се отървем от това нещо — заради самата мен, но още повече заради сина ти.

Майк посегна към мобифона си.

— Не виждам какво има повече да говорим.

— Ти имаш адвокат, нали?

— Имам.

— Тогава не предприемай нищо, докато не разговарям с него, Окей? Толкова много неща са заложени на карта. Има и други деца, за които да се тревожим — приятелите на сина ти.

— Останалите не ме вълнуват. Само моят.

Включи мобифона, а той веднага иззвъня. Погледна екранчето. Търсеше го Хъф. Допря го до ухото си.

— Татко?

Сърцето му престана да бие.

— Адам? Добре ли си? Къде си?

— В клуб „Джагуар“ ли си?

— Да.

— Излизай. Аз идвам натам по улицата. Моля те, излез незабавно.