Ендимион

2.

Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол. Роден съм на Хиперион през 693 г.а.д.с. според местния ни календар, 3099 г.сл.Хр. по дохеджирското летоброене или — както отчитат времето повечето от нас през епохата на Мира — 247 г. след Падането.

Когато пътувах с Онази, която учи, казваха, че съм бил пастир, и това беше вярно. Почти. Семейството ми изкарваше прехраната си по полята и ливадите из най-отдалечените райони на континента Аквила, където отраснах, и като дете аз понякога се грижех за овцете. Спомням си онези спокойни нощи под осеяните със звезди небеса на Хиперион като приятно време. Когато станах на шестнайсет (по хиперионския календар), избягах от къщи и се записах войник в планетарната гвардия, контролирана от Мира. Изкарах три еднообразни години с неприятното изключение на четирите месеца, когато ме пратиха на ледения шелф на Нокътя, за да се бия с местното население по време на въстанието на Урсус. След като се уволних от планетарната гвардия, работих като крупие в едно казино на Деветте опашки, бях капитан на шлеп по горното течение на Канс в продължение на два дъждовни сезона, а после се обучавах за градинар в някои от именията в Клюна под ръководството на пейзажиста Аврол Хюм. Но „пастир“ трябва да е звучало по-добре за хронистите на Онази, която учи, когато настъпи време да се изброят предишните професии на най-близките й ученици. Самата дума „пастир“ носи в себе си прекрасно библейско звучене.

Не възразявам срещу това звание. Но в този разказ ще ме видите като пастир, чието стадо се състои от една безкрайно важна овца. И аз по-скоро я загубих, вместо да я намеря.

По времето, когато животът ми завинаги се промени и всъщност започна тази история, бях двайсет и седем годишен, висок за човек, роден на Хиперион, забележителен единствено с мазолестите си ръце и със страстта си към дяволитите идеи. Тогава работех като ловен водач в блатата над залива Тошахи, сто километра на север от Порт Романс. Вече бях понаучил малко нещо за секса и много за оръжията, лично бях открил силата на страстта в отношенията между мъжете и жените, бях се научил да използвам юмруците и скромния си ум, за да оцелея, бях любопитен за адски много неща и бях уверен единствено в това, че остатъкът от живота ми почти сигурно няма да ми предложи големи изненади.

Бях идиот.

По-голямата част от онова, което представлявах през есента на двайсет и осмата си година, може да се опише с отрицателни краски. Никога не бях напускал Хиперион и изобщо не си бях помислял, че мога да го сторя. Бях посещавал църковни катедрали, разбира се; дори в отдалечените райони, където беше избягало семейството ми след плячкосването на град Ендимион един век преди това, Мирът бе разпространил цивилизоващото си влияние — но не бях приел нито катехизиса, нито кръста. Бях се любил с жени, но никога не се бях влюбвал. Бях самоук и образованието ми изхождаше от книгите.

Не знаех нищо.

Така че, без много да му мисля, аз извърших постъпката, която щеше да ми донесе смъртна присъда и да постави началото на действителния ми живот.

Блатата над залива Тошахи са опасни и нездравословни, но стотици богати ловци ги посещават всяка година заради патиците, които спират там по пътя си.

Събудих четиримата „ловци“ час и половина преди зазоряване. Бях приготвил закуска от жамбон, препечен хляб и кафе, но дебелите бизнесмени мърмореха и проклинаха, докато я поглъщаха. Напомних им да проверят оръжието си: трима бяха със сачмени пушки, а четвъртият беше толкова глупав, че носеше древен енергомет. Докато мърмореха и ядяха, отидох зад колибата и поседях с Изи. Кучката усещаше, че отиваме на лов, и трябваше да я погаля, за да я успокоя.

Качихме се в лодката. Ловците — господата Ролман, Хериг, Ръшомин и Поняску — седнаха на предната пейка, а аз хванах веслата, като ги помолих да не разговарят толкова високо. И четиримата ми хвърлиха свирепи погледи, но снижиха гласове и скоро се умълчаха.

На развиделяване спрях точно край ловното блато и пуснах прикритията им да плават. Закопчах кърпения си непромокаем костюм и се плъзнах в дълбоката до гърдите вода. С блеснали очи Изи се наведе през борда, но аз й махнах да не скача. Тя потрепери, но седна.

— Дайте ми пушката си, моля — казах на Поняску, първия от тях. Бях ги помолил да изпразнят оръжията и да вдигнат предпазителите, но червената светлина на индикатора показваше, че патронът е в цевта и предпазителят е свален. Извадих патрона, вдигнах предпазителя, пъхнах пушката в провесения на рамото ми водонепромокаем калъф и задържах прикритието, докато тежкият мъж се прехвърляше от лодката.

— Ще се върна веднага — тихо казах на другите трима и нагазих сред чалмовия гъсталак, като теглех ремъка на прикритието. Можех да оставя ловците сами да изберат къде да се разположат, но блатото изобилстваше от кални цисти, които всмукваха и греблото, и гребеца, с кърлежи вампири с големина на пълни с кръв балони, които скачаха по движещи се обекти от надвисналите клони, украсени с висящи змии, изглеждащи на непред пазливите точно като чалмови листа, и с риби игли, които спокойно можеха да отхапят пръста на човек. За новаците имаше и други изненади. Освен това опитът ме бе научил, че повечето от тези „неделни“ ловци разполагат прикритията си така, че да се изпозастрелят още при излитането на първата патица. Моята работа бе да не позволя това да се случи.

Наместих Поняску, посочих му къде ще разположа другите плаващи прикрития, казах му да не стреля, докато всички останали не заемат местата си, и се върнах за другите трима. Скрих Ръшомин на двайсетина метра отдясно на първия ловец, намерих подходящо място близо до брега за Ролман и накрая се върнах за мъжа с идиотския енергомет, господин Хериг.

Слънцето щеше да се покаже след десет минути.

— Най-после си спомни за мен, мамка му — изръмжа дебелакът, докато газех към него. Вече се беше наместил в прикритието си. Метановите мехурчета между лодката и устието на протока подсказваха за голяма кална циста, затова всеки път, когато тръгвах или се връщах, трябваше да минавам близо до брега.

— Не ти се плаща да ни губиш времето — изръмжа той, захапал дебела пура.

Кимнах, протегнах ръка, дръпнах запалената пура измежду зъбите му и я захвърлих надалеч от цистата. Имахме късмет, че мехурчетата не се бяха възпламенили.

— Патиците могат да усетят дима — казах аз, без да обръщам внимание на зяпналата му уста и почервенялото му лице.

Нахлузих хамута и изтеглих прикритието му в открития участък на блатото, като прокарвах с гърди пътека сред червено-оранжевите водорасли.

Хериг погали скъпия си и безполезен енергомет и ми хвърли свиреп поглед.

— Момче, внимавай — рече заплашително той. Пончото и хамелеоновата му ловна блуза не бяха активирани, така че можех да видя блясъка на двойния златен кръст на Мира, който висеше на шията му, и червения кант на действителния кръстоид в горната част на гърдите му. Хериг бе прероден християнин.

Не казах нищо, докато не разположих прикритието му отляво на протока. Сега вече и четиримата можеха да стрелят към езерото без опасност да се изпотрепят.

— Изчакайте да наглася примамките — казах аз, после посочих към местата, където бях разположил другите прикрития. — И не се целете към протока. Ще чакам там в лодката.

Хериг не отговори.

Свих рамене и се върнах при лодката. Изи седеше там, където й бях заповядал, но по напрегнатите мускули и блесналите й очи можех да видя, че едва се сдържа. Почесах я по шията, издърпах лодката в гъсталака, махнах на Изи да остане на носа и извадих изпод пейките четири от примамките. По брега имаше съвсем тънка ледена кора, но по средата блатото беше чисто и аз започнах да разполагам и активирам примамките. Водата стигаше най-много до гърдите ми.

Тъкмо се бях върнал в лодката и легнах под листака до Изи, когато пристигнаха патиците. Тя ги чу първа. Цялото й тяло се напрегна и носът й се вирна, сякаш можеше да ги подуши по вятъра. Миг по-късно се разнесе шепот на криле. Наведох се напред и се втренчих през листака.

Примамките в центъра на езерото плуваха и чистеха перата си с клюнове. Една от тях изви шия и изкряка точно, когато над линията на дърветата на юг се появиха истинските патици. Три от тях се отклониха от ятото и се спуснаха по невидима пътека към блатото. Изи стоеше неподвижна и напрегната като абаносова статуетка.

Тримата с пушките гръмнаха едновременно и продължиха да стрелят толкова бързо, колкото можеха да вадят гилзите. Енергометът прорязваше блатото с лъчите си — тънкият сноп виолетова светлина ясно се виждаше в утринната мъгла.

Първата патица бе улучена поне от два залпа едновременно и избухна във взрив от пера и вътрешности. Крилете на втората се свиха и птицата падна, мигновено загубила цялата си грациозност и красота. Третата се плъзна надясно, право към Изи и мен, и енергийният лъч я последва, разсичайки листа и клони като беззвучна коса. Пушките загърмяха отново.

— Спрете огъня! — ревнах със заповеднически тон, който бях усвоил по време на кратката си кариера като сержант в планетарната гвардия, и двама от мъжете се подчиниха. Но третата пушка и енергометът продължаваха да стрелят. Патицата изобщо не се поколеба, докато прелиташе на метър вдясно от лодката.

За миг зърнах виолетовия лъч, който проблесна към нас през надигащите се от блатото изпарения. Извиках и дръпнах Изи под пейките.

Внезапно въздухът замириса на озон и една съвършено права линия разсече кърмата. Хвърлих се на дъното, като сграбчих нашийника на Изи и я придърпах колкото можах по-близо.

Виолетовият лъч мина на милиметър от стиснатите ми пръсти и нашийника. Видях краткия насмешлив проблясък във възбудените очи на Изи и после тя се опита да сведе глава на гърдите ми, както правеше като кутре, когато се чувстваше виновна. Главата и част от шията над нашийника се отделиха от тялото й и с тих плясък паднаха настрани. Все още държах нашийника и тежеста й падаше върху мен, а предните й лапи все още потрепваха върху гърдите ми. После от равно отрязания врат шурна кръв и аз се претърколих настрани и отблъснах потръпващото, обезглавено тяло на кучето си. Кръвта му беше топла и имаше вкус на мед.

Енергийният лъч отново проблесна, отсече един дебел чалмов клон на метър от лодката и после изчезна, сякаш изобщо не бе съществувал.

Седнах и погледнах през езерото към Хериг. Дебелакът палеше пура, оставил енергомета върху коленете си. Димът от пурата му се смесваше с валмата, които се издигаха от блатото.

Плъзнах се в дълбоката до гърдите ми вода и тръгнах към него. Кръвта на Изи се виеше по повърхността около мен.

— Е, имаш ли намерение да отидеш и да прибереш патиците, или… — почна Хериг, щом го доближих.

Сграбчих го за яката. Той се опита да вдигне енергомета, но аз го изтръгнах от ръцете му и го запокитих надалеч в блатото. Хериг извика, пурата му падна, а аз го дръпнах във водата. Той се изправи, като плюеше водорасли, и аз го ударих право в устата. Главата му се блъсна в ръба на прикритието и той пак пльосна в блатото.

Изчаках тлъстото му лице да се покаже на повърхността като корема на някоя мъртва риба и го натиснах под водата. Другите трима ловци започнаха да викат. Не им обърнах внимание.

Когато ръцете на Хериг се отпуснаха и потокът от мехурчета се превърна в съвсем слаба струйка, го пуснах и отстъпих назад. За миг си помислих, че няма да изплува, но дебелакът избухна на повърхността, хвана се за ръба на прикритието и повърна вода и водорасли. Обърнах му гръб и се отправих към другите.

— Това е всичко за днес — казах. — Дайте ми оръжията си. Прибираме се.

И тримата отвориха усти, сякаш за да възразят, но погледнаха очите и измазалото ми с кръв лице и ми подадоха пушките си.

— Отидете да приберете приятеля си — казах на Поняску, отнесох пушките в лодката, изпразних ги и ги заключих във водонепроницаемото отделение под носа. Обезглавеното тяло на Изи вече беше започнало да се вкочанясва. Дъното на лодката бе покрито с кръв.

Приготвях обяда в примитивната кухня, когато Хериг излезе от спалното помещение с къс военен игломет. На Хиперион тези оръжия бяха забранени — Мирът позволяваше да ги носи единствено планетарната гвардия. Зърнах пребледнелите лица на другите трима ловци — надничаха през вратата. Хериг тежко влезе в кухнята сред мъгла от алкохолни изпарения.

— Ти, шибан езически кучи сине… — започна той, но аз не дочаках да чуя останалото. Хвърлих се на земята и напред в мига, в който той стреля от бедро.

Шест хиляди иглички пръснаха на парчета печката и тенджерата със задушеното, което готвех, мивката, прозореца над мивката, лавиците и съдовете по тях. Храна, пластмаса, порцелан и стъкло заваляха отвсякъде, докато се мъчех да докопам краката на Хериг, а той пък — да ме обсипе с нов залп иглички.

Сграбчих го за глезените и го дръпнах. Той се стовари по гръб с трясък на прашния дъсчен под. Хвърлих се върху него с намерението да избия оръжието от ръцете му, но той го държеше здраво и пръстът му все още беше на спусъка. Пълнителят тихо изскимтя и в затвора влезе нов заряд иглички. Хериг с триумфална гримаса насочи дулото към мен. Блъснах тежкия игломет и го затиснах под месестата му брадичка. Очите ни се срещнаха за миг, после той натисна спусъка.

След час плъзгачът на Мирската служба за сигурност вече кацаше върху тревистата морава. На континента работеха само десетина плъзгача, така че гледката на черната машина на Мира действаше меко казано отрезвяващо.

Завързаха китките ми, плеснаха на слепоочието ми кортикален принудител, натикаха ме в арестантската кабина и започнаха да събират всички парченца от черепа и разпръснатата мозъчна тъкан на Хериг от пода и стените. После, след като разпитаха другите ловци, полетяхме на юг към Порт Романс.

Процесът беше след шест дни. Господата Ролман, Ръшомин и Поняску свидетелстваха, че съм обидил господин Хериг по време на лова и после съм го убил. Те отбелязаха, че ловното куче е било убито в престрелката, която аз съм започнал. Заявиха, че щом сме се върнали в плантацията, съм бил размахал незаконния игломет и съм заплашил да ги избия всичките. Господин Хериг се опитал да ми отнеме оръжието. Бил съм го застрелял от упор, като залпът буквално отнесъл главата му.

Господин Хериг свидетелства последен. Все още неуверен и блед след тридневното си възкресение, облечен в тъмен делови костюм и пелерина, той с треперещ глас потвърди показанията на другите и разказа как брутално съм го убил. Назначеният ми от съда защитник не го подложи на кръстосан разпит. И четиримата бяха преродени християни с високо положение в Мира и никой не бе подложен на наркотика на истината или на какъвто и да е друг вид химическа или електронна проверка. Аз проявих желание да се подложа на наркотика на истината или на пълно сканиране, но адвокатът на ищеца възрази, че такива методи са неуместни, и одобреният от Мира съдия се съгласи. Моят защитник не протестира.

Нямаше съдебни заседатели. На съдията му трябваха по-малко от двайсет минути, за да издаде присъда. Бях признат за виновен и осъден на екзекутиране чрез жезъла на смъртта.

Изправих се и помолих присъдата да бъде отложена, докато съобщя на леля си и братовчедите си в северна Аквила, за да могат да ме видят за последен път. Молбата ми беше отхвърлена. Екзекуцията бе определена за изгрев слънце на следващия ден.