Ендимион

54.

Когато минахме от другата страна на портала, Шрайка беше изчезнал.

Отпуснах пушката и се огледах. Реката тук бе широка и плитка. Небето беше тъмносиньо, по-тъмно от лазурната синева на Хиперион, и далеч на север се виждаха купести облаци.

По бреговете от двете страни се виждаха скали, бурени и пепелява почва. Самият въздух миришеше на пепел, сякаш плавахме в район, опустошен от горски пожар. Ниската растителност потвърждаваше това впечатление. От дясната ни страна, на много километри разстояние, се издигаше черен вулкан.

— Божия горичка, струва ми се — рече А. Бетик. — Това са останките от Световното дърво.

Отново погледнах към черния вулканичен конус. Никое дърво не можеше да порасне толкова голямо.

— Къде е Шрайка? — попитах аз. Енея се изправи, отиде на мястото, на което допреди миг бе стояло създанието, и прокара ръка през въздуха, сякаш чудовището можеше да е станало невидимо. Не беше. Нямаше го.

Течението беше бързо — поне двайсет и пет клика в час — и слънцето все още висеше над хоризонта, когато навлязохме в района с черната лава. Речните брегове от двете страни се промениха в скали и ние минахме през няколко бързея, а аз започнах да оглеждам брега за места, където да спрем в случай, че чуя рева на водопад.

И изведнъж горната половина на мачтата с висящия на нея фенер падна на сала като отрязана с нож.

Всеичките ми спомени се върнаха заедно с рефлексите, които мислех за отдавна атрофирали.

С всички сили извиках „Легни!“, пуснах кормилния прът и с главата напред се хвърлих към Енея. Претърколихме се от сала и паднахме в кипящата вода.

А. Бетик беше реагирал почти незабавно, хвърляйки се на кърмата. Моновлакната, които бяха прерязали мачтата като масло, трябва да го бяха пропуснали с милиметри. Дращейки по скалите с ботуши и прегърнал Енея през гърдите, аз изскочих над повърхността точно навреме, за да видя как подводното моновлакно разрязва сала на две. Влакната бяха невидими, разбира се, но този вид режеща сила можеше да означава само едно и аз се бях сблъскал с него на Урсус. Веднъж цял автобус с трийсет души бе разрязан на две и всичките пътници бяха обезглавени.

Опитах се да извикам на А. Бетик, но водата ревеше и пълнеше устата ми. Протегнах ръка да се хвана за един от камъните, не успях, задращих с крака по дъното и се вкопчих в следващата скала.

Андроидът се хвърли в плитката вода. Течението го погълна и когато главата му потъна под повърхността, лявата му ръка инстинктивно се вдигна нагоре. За миг пръсна мъгла от кръв и ръката му беше отрязана точно под лакътя. Главата му се появи над водата, но той не извика, а с дясната си ръка се вкопчи в една остра скала и увисна там. Лявата му ръка и все още гърчещата се длан бяха отнесени от въртопа.

— О, Господи! — извиках. — По дяволите… по дяволите! Енея показа лице над водата и ме погледна с безумни очи. Но в тях не открих и следа от паника.

— Добре ли си? — извиках над рева на бързеите. Моновлакното разрязва толкова чисто, че може да ти липсва някой крак и да не го разбереш в продължение на половин минута.

Тя кимна.

— Прегърни ме през врата! — извиках аз. Трябваше да освободя лявата си ръка. Тя се вкопчи в мен.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — занареждах, докато се мъчех да извадя лазерното фенерче. Пистолетът ми бе в кобура, притиснат под дясното ми бедро в речното дъно. Тук беше плитко… на места по-малко от метър… едва достатъчно, за да се гмурнем под водата за прикритие, когато започнеше снайперистката стрелба. Но това нямаше да помогне — всеки опит да се гмурнем би ни повлякъл надолу, към моновлакната.

Можех да видя А. Бетик, увиснал на няколко метра надолу. Той вдигна лявата си ръка над водата. От нея шуртеше кръв. Видях, че сгърчи лице и почти се изпусна от скалата.

Огледах потоците от лава и каменистите полета, за да зърна отблясъци на метал. После щеше да дойде снайперисткият куршум или мълния. Нямаше да чуем нищо. Красива засада — точно като по учебник. И аз буквално бях нанизал групата ни на нея.

Напипах лазерното фенерче и го захапах със зъби. После разкопчах колана си и го извадих над повърхността. Кимнах безумно на Енея да извади пистолета. Знаех, че никога не би го използвала, но точно сега това нямаше значение. Трябваше ми коланът. Този път затиснах фенерчето под брадичката си и с лявата си ръка изпънах колана и извиках:

— Бетик!

Андроидът вдигна поглед към нас. В очите му се четеше агония.

— Дръж! — изкрещях аз, вдигнах ръка над главата си и хвърлих кожения колан към него. Едва не изпуснах лазерното фенерче при тази маневра, но го сграбчих точно когато докосваше повърхността.

Андроидът не можеше да пусне дясната си ръка от скалата, а лявата му длан беше отсечена. И все пак той успя някак да задържи колана с лакът. Хвърлянето беше съвършено… но имах право само на един опит.

— Стегни ръката! — извиках аз. — Силно!

Не мисля, че ме чу, но не се и налагаше. Той се придърпа към скалата, успя да изпълзи на нея и стегна кожения колан под левия си лакът.

Аз вече бях включил лазерното фенерче, нагласих лъча на най-широко разпръскване и го насочих над реката.

Нишката наистина беше моновлакно, но не свръхпроводящо — то не би блестяло. Това отразяваше светлината. Бе преплетено в мрежа и светеше в червено като кръстосани лазерни лъчи навсякъде над реката. А. Бетик беше минал под някои от влакната. Други изчезваха под водата от двете му страни. Първите нишки започваха на метър пред краката на Енея.

Насочих лъча около нас. Нямаше нищо. Влакната над андроида блестяха в продължение на няколко секунди, докато разпръскваха топлината, и после изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Отново прокарах лъча през тях и те се появиха. Настроих фенерчето на по-висока мощност. Влакното се нажежи до бяло, но не се стопи. Не беше свръхпроводник, но нямаше да се разкъса от слабата енергия на лазерното фенерче.

Но къде беше снайперистът? А може би това просто бе пасивен капан, останал тук от години, без никой да чака в засада?

Не повярвах в това нито за миг. Виждах, че пръстите на А. Бетик се изплъзват и течението заплашва да го понесе.

Нагласих ръцете на Енея около камъка, казах й да се държи с всичка сила и тръгнах към А. Бетик, надявайки се, че съм запомнил прохода между режещите нишки.

Водата бучеше и ме блъскаше. Накрая успях да се добера до малката скала на А. Бетик, сграбчих го и се хванах за камъка. Кръв сълзеше от десетината драскотини по синята му кожа, но аз исках да видя ръката му. Той простена, когато я вдигнах над водата.

Турникетът спираше кървенето, но не достатъчно. По осветената от залеза вода се вихреха червени въртопчета. Спомних си за акулите на Mare Infinitum и потръпнах.

— Хайде — казах аз и почти го вдигнах, откъсвайки студената му ръка от скалата. — Тръгваме.

Водата стигаше едва до кръста ми, но имаше силата на няколко пожарникарски маркуча. Въпреки шока и сериозната загуба на кръв, А. Бетик някак си се държеше. Ботушите ни дращеха по острите скали на речното дъно.

„Къде е снайперистката мълния?“ Плешките ми бяха изтръпнали от напрежение.

Най-близкият бряг беше отдясно — равна, тревиста издатина — и бе последното удобно място, доколкото можех да видя надолу по реката. Мамеше ни. Прекалено много ни мамеше.

Освен това Енея все още се държеше за скалата над нас.

Преметнал здравата ръка на андроида през рамото си, аз се препъвах, залитах, почти плувах и почти пълзях към нея. Водата ни блъскаше и се плискаше в лицата ни. Когато стигнахме скалата на Енея, вече бях полуослепял. Пръстите на момичето бяха побелели от студа и стискането.

— Към брега! — извиках аз и й помогнах да се изправи.

И в този момент водата пред нас експлодира. Едва не се преметнах назад. Главата на Енея потъна под повърхността и аз я изтеглих, вкопчил се в подгизналата й риза с обезумелите си пръсти. А. Бетик се беше отпуснал на рамото ми.

Шрайка избухна от водата точно пред нас с пламтящи червени очи и вдигнати ръце. Острите му пръсти прерязаха въздуха.

А. Бетик падна. Сграбчих го под мишница и го издърпах. Изкушението да се предам на течението и да се понеса надолу по реката беше много силно. Енея се спъна, изправи се и посочи към десния бряг. Кимнах и се запрепъвахме нататък.

Зад нас Шрайка стоеше посред реката, вдигнал и четирите си метални ръце, и ги размахваше като метална опашка на скорпион. После изчезна.

И тримата падахме десетина пъти преди да почувствам под краката си тиня вместо скали. Избутах Енея на брега, търколих А. Бетик до нея и изпълзях на тревата. Сложихме турникетния ръкав от медицинския пакет. Той изсъска и се опъна, после отново изсъска, докато инжектираше болкоуспокоително. Мониторните лампички тревожно премигваха.

— Къде е пистолетът? — попитах Енея. Тя поклати глава. Зъбите й тракаха.

— Загубих… го… когато… Шрайка…

Вдигнах глава и погледнах надолу по реката. Последните отблясъци на деня осветяваха върхарите на дърветата, но каньонът вече тънеше в мрак. По магмените скали към нас се спускаше някаква жена.

Вдигнах лазерното фенерче и се опитах да настроя тесния лъч.

— Няма да използваш това, нали? — весело попита жената.

Енея вдигна поглед от диагностичния монитор на медицинския пакет и я погледна. Жената носеше тъмночервено-черна униформа, която не ми бе позната. Не беше едра. Косата й бе къса и тъмна; лицето й беше бледо на отслабващата светлина. Дясната й ръка над китката като че ли бе одрана и в нея се виждаха въглеродновлакнести кости.

Енея затрепери, не от страх, а от някакво по-дълбоко чувство. Очите й се присвиха и аз бих описал изражението й в този момент като нещо средно между кръвожадно и безстрашно. Студената й ръка се сви в юмрук.

Жената се засмя.

— Някак си очаквах да е по-интересно — рече тя и скочи от скалата върху тревата.