Ендимион

27.

Не съм сигурен какво ни накара да се качим в спалнята на Консула на носа на кораба, за да наблюдаваме прехвърлянето в нормалното пространство. Голямото му легло — на което през последните няколко седмици спях аз — беше в центъра на стаята, но можеше да се сгъне като кушетка, което направих. Зад леглото имаше две непрозрачни кабини — гардеробната и душът, — но когато корпусът ставаше прозрачен, те бяха просто черни блокове на фона на звездното поле, което ни заобикаляше отвсякъде.

Първото, което видяхме, бе Ренесанс Вектор, достатъчно близо, за да е синьо-бял диск, а не звездна точица, с две от трите му луни. Слънцето на Ренесанс блестеше вляво от осветената планета и луните. Виждаха се десетки звезди, което бе необичайно, тъй като блясъкът на слънцето обикновено затъмнява небето и се забелязват само по няколко от най-ярките звезди. Енея отбеляза това.

— Това не са звезди — поясни корабът. — В радиус от сто хиляди километра около нас има повече от петдесет кораба и още десетки на орбитални отбранителни позиции. Три от тези кораби — фотонни, според характеристиката на ядрените им опашки — са на двеста километра от нас и се приближават.

Нямаше нужда от последната информация — трите ядрени опашки като че ли бяха точно над главите ни и се приближаваха като запалени факли към лицата ни.

— Викат ни — каза корабът.

— Видеовръзка? — попита Енея.

— Само аудио. — Гласът на кораба звучеше по-напрегнато и делово от обикновено. Възможно ли бе ИИ да се чувстват напрегнати?

— Да ги чуем — каза момичето.

— …до кораба, който току-що пристигна в системата на Ренесанс — казваше гласът. Беше познат. Бяхме го чули в системата на Парвати. Отец-капитан де Соя. — Внимание, до кораба, които току-що пристигна в системата на Ренесанс.

— От кой кораб говори? — попита А. Бетик, докато наблюдавахме как трите фотонни кораба се приближават към нас. Синьото му лице бе окъпано в синя светлина от плазмените опашки над главите ни.

— Неизвестно — отвърна корабът. — Това е тяснолъчево предаване и не съм локализирал източника. Възможно е да идва от всеки от седемдесетте и девет кораба, които в момента следя.

Почувствах се така, сякаш би трябвало да направя някаква забележка, да кажа нещо интелигентно.

— Леле — казах. Енея хвърли поглед към мен и после върна очи към приближаващите се фотонни двигатели.

— Време до Ренесанс В.? — тихо попита тя.

— Четиринайсет минути при постоянно намаляване на скоростта — рече корабът. — Но след четири планетарни единици това няма да е законно.

— Продължавай така — каза Енея.

— Внимание, до кораба, който току-що пристигна в системата на Ренесанс — казваше гласът на де Соя. — Пригответе се да бъдете взети на абордаж. Всякаква съпротива ще доведе до поставянето ви в състояние на безсъзнание. Повтарям… внимание, до кораба, който току-що пристигна…

Енея отиде в ъгъла на стаята и протегна ръка, за да докосне невидимия корпус. От моята гледна точка изглеждаше така, сякаш сме застанали върху кръгъл връх на много висока планина, заобиколени от всички страни със звезди и сини кометни опашки, а Енея пази равновесие на ръба на пропастта.

— Кораб, моля те, дай ми широколентова аудиовръзка, така че да могат да ме чуват всички кораби на Мира.

Отец-капитан де Соя наблюдава действията едновременно в тактическата реалност и в реалния космос. В първата той е застанал над равнината на еклиптиката и вижда корабите си строени около намаляващата скоростта си цел като точки от светлина, разположени по спиците и бандажа на колело. Близо до главината му, толкова близо до кораба на момичето, че едва се различават от него, са „Мелхиор“, „Гаспар“ и „Балтазар“. По-нататък, но намаляващи скоростта в съвършен синхрон с четирите кораба до главината, се виждат повече от десетина други фотонни кораби под командването на капитан Сати от „Св. Антоний“. На десет киляди клика зад тях се намират унищожителите клас „благослов“, три от корабите три-К и транспортерът „Св. Мало“, от чийто боен контролен център наблюдава събитията де Соя.

— Внимание, до кораба — казва отец-капитанът. — Сливане на полетата след трийсет секунди. — Де Соя разбира, че ужасно се тревожи за безопасността на детето. Ако ще става нещо лошо, то ще е в следващите няколко минути. Симулациите са отработили операцията, така че има само шест процента вероятен риск за нараняване на детето… но шест процента е прекалено много за де Соя;

Той я е сънувал сто четиридесет и две нощи.

Изведнъж дразнещо забръмчава общият канал и по високоговорителите на Бойния контролен център се разнася гласът на момичето.

— Отец-капитан де Соя — казва тя. Визуална връзка няма. — Моля ви, не се опитвайте да слеете полетата или да взимате на абордаж този кораб. Всеки опит да го сторите ще доведе до огромни нещастия.

Де Соя поглежда към датчика. Петнайсет секунди до сливането на полетата. Минали са през всичко това… този път никакви закани за самоубийство не ще им попречат да вземат кораба на абордаж. По-малко от стотна от секундата след сливането на полетата и трите фотонни кораба от „ВЛЪХВИ“ ще залеят целта със зашеметителните лъчи.

— Помислете, отец-капитан — разнася се тихият глас на момичето. — Нашият кораб се контролира от ИИ от епохата на Хегемонията. Ако ни зашеметите…

— Спрете сливането на полетата! — изръмжава де Соя по-малко от две секунди преди това да стане автоматично. От „Мелхиор“, „Гаспар“ и „Балтазар“ премигват потвърдителни светлинни сигнали.

— Мислехте си, че е от силикон — продължава момичето, — но корабният ни ИИ център е изцяло органичен — процесорни банки от стария ДНК-тип — и ако ни зашеметите, той ще зашемети вас.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — чува де Соя. Първо решава, че го е прошепнал самият той, но се обръща и вижда, че капитан Уу проклина през зъби.

— …така че, моля ви, не предизвиквайте тези нещастия — донася се краят на думите на Енея. — Само се опитваме да се приземим на Ренесанс Вектор.

Отец-капитан де Соя включва теснолъчевия канал към нейния кораб.

— Енея — нежно казва той, — нека се качим на борда и да те отведем на планетата.

— Предпочитам да кацна там сама — отвръща момичето. На де Соя му се струва, че може да долови в гласа й весела нотка.

— Ренесанс Вектор е голям свят — продължава де Соя. Докато говори, той гледа тактическия екран. Намират се на десет минути от проникване в атмосферата. — Къде искаш да се приземиш? Цяла минута мълчание. После се чува гласът на Енея.

— Космодрумът „Леонардо“ в Да Винчи ме устройва.

— Този космодрум е затворен повече от двеста години — отвръща де Соя. — Толкова ли са стари банките памет на кораба ти?

Само мълчание по комуникационните канали.

— В западния квадрант на Да Винчи има космодрум на Търговския мир — продължава той. — Това устройва ли те?

— Да — казва Енея.

— Ще трябва да промениш посоката, да влезеш в орбита и да се приземиш под наблюдението на службата за контрол на космическия транспорт — съобщава отец-капитанът.

— Не! — отвръща момичето. — Корабът ми сам ще ни приземи. Край.

— По дяволите! — казва де Соя и превключва на канала на службата за контрол на транспорта от Търговския мир. — Чухте ли това, Контролна служба?

— Пращаме данните за кацане… незабавно — разнася се гласът на контрольора.

— Пригответе спускателната ми совалка — заповядва де Соя.

— Контролна служба на космодрума — съобщава мирският ръководител на транспорта. — Целта намалява ускорението по посочената от нас траектория. Прави го прекалено бързо, което е незаконно… но приемливо. Освободен е целият въздушен транспорт в радиус от хиляда километра. Време до приземяването… четири минути и трийсет и пет секунди.

— Космодрумът е блокиран — включва се в същата мрежа командир Барнс-Авне.

Де Соя знае, че на и около космодрума има няколко хиляди войници на Мира. Щом момичето кацне, никога няма да му позволят отново да излети. Той поглежда към видеоекрана: светлините на Да Винчи блестят от хоризонт до хоризонт. Корабът на момичето е със запалени навигационни светлини, които мигат в червено и зелено, Мощните прожектори за приземяване се включват и пронизват облаците отдолу.

— Следват траекторията — разнася се спокойният глас на контрольора. — Ускорението е номинално.

— Имаме видеовръзка! — вика по мрежата командирът на въздушния патрул, Клаус.

— Запазете дистанцията — заповядва по теснолъчевия канал де Соя. „Скорпионите“ могат да поразят целта от неколкостотин клика разстояние. Той не иска да се тълпят около спускащия се кораб.

— Разбрано.

— Следвате траекторията, номинално спускане, три минути до приземяването — съобщава на кораба на момичето контрольорът. — Неидентифициран кораб, можете да се приземите.

Откъм Енея — мълчание.

Де Соя се включва в тактическото пространство. Сега корабът на момичето е червено въгленче почти на десет хиляди метра над космодрума на Мира. Спускателната совалка на отец-капитана и изтребителите са един клик по-високо и кръжат като разгневени насекоми. „Или като лешояди“ — мисли си той. На Ляно Естакадо бе имало лешояди, макар никой — да не знаеше защо са ги внесли колонистите от семенния кораб. Полетата, покрити с мрежа от атмосферни генератори — на всеки трийсет клика — бяха достатъчно сухи и ветровити, за да превърнат за часове всеки труп в мумия.

Де Соя разтърсва глава, за да проясни мислите си.

— Една минута до кацането — докладва контрольорът.

— Неидентифициран кораб, приближавате нулева скорост за приземяване. Моля, намалете скоростта, за да продължите спускането по определената траектория. Неидентифициран кораб, моля, потвърдете…

— По дяволите — прошепва капитан Уу.

— Господа — казва пилот Карин Кук, — корабът преустанови спускането. Виси на около две хиляди метра над космодрума.

— Виждаме това, лейтенант — отвръща де Соя. Червените и зелените светлини на кораба премигват. Прожекторите за приземяване на задните перки са достатъчно ярки, за да осветят асфалта на космодрума на повече от два и половина километра под тях. Другите космически кораби Долу са тъмни; повечето са прибрани в хангарите или са изтеглени на второстепенни писти. Кръжащите отгоре въздухолети, включително собствената му спускателна совалка, са с изключени светлини. По общия теснолъчев канал отец-капитанът нарежда: — Всички кораби и самолети да пазят дистанцията и да не стрелят.

— Неидентифициран кораб — обажда се контрольорът, — отклонявате се от траекторията. Моля, незабавно възстановете номиналната скорост на спускане. Неидентифициран кораб, излизате от контролираното въздушно пространство. Моля, незабавно възстановете спускането…

— Майка му стара — прошепва Барнс-Авне. Войниците й чакат в концентрични кръгове около космодрума, но корабът на момичето вече не е над него — той се носи над центъра на Да Винчи. Прижекторите му за приземяване изгасват.

— Ядреният двигател на кораба не проявява признаци за задействане — обръща се към капитан Уу де Соя. — Забележете, че се движат само със спомагателни двигатели.

Уу кимва, но очевидно не е доволна. Кораб с ядрен двигател, който лети над градски център, е като нож на гилотина над оголена шия.

— Въздушен патрул — вика де Соя, — Движа се на петстотин метра. Моля, приближете се към мен. — Той кимва на пилота, който спуска совалката надолу като граблива птица. На кушетките си в дъното Грегориъс и другите двама войници седят вцепенено в пълно бойно снаряжение.

— Какво се готви да прави тя, по дяволите? — прошепва командир Барнс-Авне. По тактическия си канал де Соя може да види, че е заповядала на стотина души да излетят с реактивните си раници и да последват кораба на Енея. За външните камери войниците са невидими.

Отец-капитанът си спомня малкия въздухолет или летяща раница, отвлякла момичето от Долината на Гробниците на времето. Той включва каналите на сухопътния контрол и орбиталните предни постове.

— Сензори? Следите ли за малки обекти, които да излизат от кораба-цел?

— Да, сър… не се тревожете, нищо по-голямо от микроб няма да напусне кораба, без да го засечем.

Корабът на момичето се носи на беззвучните си електромагнитни репулсори над небостъргачите и промишлените зони на Да Винчи. Десетки хиляди наземни коли пъплят по лентите на издигнатите магистрали и фаровете им допълват играта на светлините на града.

„Какво ли съм забравил?“ — чуди се отец-капитан де Соя.

Признавам, че когато Енея помоли кораба да се обърне хоризонтално, за миг загубих самообладание.

Обзе ме силното усещане, че губя равновесие. И тримата стояхме в края на кръглата стая и гледахме надолу през прозрачния корпус, сякаш от ръба на скала. Сега залитнахме към светлините на хиляда метра под нас. С А. Бетик неволно направихме няколко крачки назад към центъра на помещението — дори размахах ръце, за да запазя равновесие, — но Енея остана на мястото си и продължи да наблюдава как земята се обръща и се превръща в стена от градски сгради и светлини.

Едва не се свлякох върху кушетката, но успях да остана изправен и да потисна замайването, обзело ме, щом видях земята да се изправя като гигантска стена. Край нас се понесоха улици и правоъгълни решетки от градски квартали.

— Какво търсим сега? — попитах. На равни интервали корабът съобщаваше за присъствието на кръжащи самолети и сензори, които ни проучваха. Бяхме му наредили да изключи настоятелните искания на контрольора от космодрума.

Енея беше искала да види реката. Сега бяхме над нея — тъмна лента, която се виеше през градските светлини. Насочихме се на северозапад над нея. От време на време под нас минаваше кораб или развлекателна ладия — макар че от тази гледна точка светлините като че ли „пълзяха“ нагоре или надолу по „стената“ на града.

Вместо да ми отговори направо, Енея каза:

— Кораб, сигурен ли си, че това е било част от Тетида?

— Според картите ми — отвърна корабът. — Разбира се, паметта ми не…

— Там! — извика А. Бетик и посочи право напред към тъмната река.

Не открих нищо, но очевидно Енея беше видяла.

— Спусни ни по-ниско — нареди тя на кораба. — Бързо. Корабът се спусна надолу и напред.

— Насочи се към онази арка — каза Енея и посочи право нагоре по стената на града и тъмната река.

— Арка ли? — попитах аз. И изведнъж я видях — черна нишка, дъга от мрак на фона на градските светлини. А. Бетик погледна към момичето.

— Почти бях очаквал да я няма… да е съборена. Енея показа зъбите си в усмивка.

— Не могат да я съборят. Ще им трябват атомни експлозиви… и дори те могат да не подействат. Строена е от Техноцентъра.

Сега корабът се движеше напред на репулсори. Ясно можех да видя арката на телепортала като гигантски обръч над реката. Около древния артефакт беше израснал индустриален парк — складовите пространства бяха празни, с изключение на напукан бетон, бурени, ръждясала тел и изоставени машини. Порталът все още бе на километър от нас. Можех да видя през него светлините на града… не, сега като че ли леко искреше, сякаш над металната арка падаше водна завеса.

— Ще успеем! — казах. И едва бях произнесъл думите, когато корабът се разтърси от мощна експлозия и започнахме да падаме към реката.

— Старият телепортал! — вика де Соя. Той е видял арката минута преди това, но я е помислил за мост. Сега го осенява. — Насочили са се към телепортала, който някога е бил част от река Тетида! — Отец-капитанът се включва в тактическото пространство. Съвсем сигурно — корабът на момичето се носи към арката.

— Спокойно — казва командир Барнс-Авне. — Телепорталите не работят. Не са функционирали от Падането. Не може…

— Въздушен патрул! — вика де Соя. — Стреляйте срещу целта. Стреляйте, за да обезвредите двигателите и репулсорите. Веднага!

Енергийни лъчи прорязват нощта. Корабът на момичето като че ли залита във въздуха като ранен звяр и после пада в реката на неколкостотин метра от телепортала. Взрив от пара се надига в нощта.

Спускателната совалка завива покрай стълба от пара на височина от хиляда метра. Въздухът е пълен с кръжащи самолети и летящи войници. Комуникационните канали внезапно оживяват от възбуден брътвеж.

— Млъкнете! — заповядва де Соя по широколентовия канал. — Въздушен патрул, можеш ли да видиш кораба?

— Не — разнася се гласът на Клаус. — Прекалено много пара и останки от експлозията…

— Имало ли е експлозия? — пита йезуитът. После по теснолъчевия канал се обръща към отбранителните предни постове на хиляда клика над тях. — Радар? Сензори?

— Корабът-цел е долу — разнася се отговорът.

— Знам, идиот такъв — казва де Соя. — Можеш ли да го сканираш под повърхността на реката?

— Не — отвръща предният пост. — Прекалено е пълно във въздуха и на земята. Дълбочинният радар не прави разлика между…

— По дяволите! — възкликва отец-капитанът. — Майка капитан Стоун?

— Да — разнася се гласът на бившата му заместничка от фотонния й кораб в орбита.

— Стопи го — заповядва де Соя. — Портала. Реката под него. Стреляй цяла минута. Направи го на шлака. Почакай… стопи го след трийсет секунди. — Той превключва на въздушния тактически канал. — До всички самолети и войници в района… имате трийсет секунди преди целият участък да бъде обстрелян със СПБ. Разпръснете се!

За броени секунди районът опустява напълно. Десет метра широк и прекалено ярък, за да бъде гледан директно, СПБ съвършено точно уцелва древния телепортал. Бетон, стомана и феропласт се стопяват в езера и реки от лава от двата бряга на истинската река. Самата тя за миг се превръща в пара и праща ударна вълна и парен облак из града на километри във всички посоки. Гъбовиден облак се издига към стратосферата.

Капитан Уу, отец Браун и всички други са втренчени в отец-капитан де Соя. Той почти може да чуе мислите им: „момичето трябваше да бъде заловено живо“.

Арката на телепортатора блести нажежено до бяло, но все още стои.

— Удивително — прошепва командир Барнс-Авне. Майка капитан Стоун се обажда по тактическия канал.

— Целта е улучена, но все още е там. Да стрелям ли отново?

— Не — отвръща де Соя и нарежда на Барнс-Авне: — Войниците да се приземят и незабавно да започнат претърсване на реката и съседните райони.

— Слушам — отвръща Барнс-Авне и включва командната мрежа. Погледът й не се откъсва от лицето на де Соя.