Ендимион

24.

„Рафаил“ е в последната част на въртене по елипсoвидната си траектория и се носи в системата към слънцeто на Парвати с 0.03 от скоростта на светлината. Архангелският куриерски/боен кораб е тромав — масивни двигателни отсеци, прикачени едно към друго комуникационни отделения, спирални ръкави, оръдейни платформи и редове от стърчащи антени; животоподдържащата сфера и прикачената към нея совалка на спускателния кораб са натикани сред целия хаос едва ли не като второстепенно допълнение, — но сега, когато се завърта 180 градуса и се отправя с кърмата напред към предполагаемата точка на прехвърляне на преследваната от него цел, той се превръща в сериозен боен кораб.

— Една минута до прехвърлянето — съобщава де Соя тактическия канал. Тримата войници до отворения херметичен люк за абордаж не трябва да му отговарят. Те също знаят, че дори след като се появи в реалното пространство, другият кораб ще е невидим за тях още две минути.

Пристегнат в ускорителната си кушетка и заобиколен от пултове за управление, поставил облечената си в бронирана ръкавица ръка върху омниконтролера, с включен тактически шунт, така че да представлява едно цяло с кораба, отец-капитан де Соя слуша дишането на тримата войници по командния канал, докато наблюдава и усеща приближаването на другия кораб.

И изведнъж той се появява.

И тримата швейцарски гвардейци изхвръкват от херметичната камера. Реактивните им раници бълват син пламък.

— Неутрализиране… — вика де Соя. Полетата на другия кораб отказват да се изключат в продължение на цяла вечност — но накрая изчезват. — Полета свалени! — съобщава де Соя, но войниците вече знаят това — те се премятат във въздуха, намаляват скоростта си и падат върху корпуса на противника в предварително определените си точки на проникване: Кий близо до носа, Грегориъс там, където е било навигационното равнище на старите кораби, Ретиг над машинното отделение.

— Готов — докладва Кий.

— Готов — разнася се гласът на Ретиг от кърмовите перки на абсурдния кораб.

— Поставете експлозивите — заповядва Грегориъс и със замах залепва своя върху корпуса. — От пет… пет… четири… три…

— Отец-капитан де Соя — казва момичешки глас.

— Спрете! — нарежда де Соя и войниците замръзват. Образът на момичето се появява по всички комуникационни канали. Тя седи до стар роял. Същото дете, което преди три месеца е видял при Сфинкса на Хиперион. И той пита: — Откъде знаеш името ми?

— Здравейте, отец-капитан де Соя — казва момичето. Гласът му не е припрян, детето почти или изобщо не изглежда притеснено. — Ако хората ви се опитат да влязат в кораба, ще изпусна от него въздуха и ще умра.

Де Соя премигва и отвръща:

— Самоубийството е смъртен грях. На екрана момичето сериозно кимва.

— Да, но аз не съм християнка. Освен това предпочитам да отида в ада, отколкото да дойда с вас.

— Капитане — разнася се гласът на Грегориъс по секретния теснолъчев канал, — ако тя отвори въздушната камера, мога да стигна до нея и да я скрия в трансферен чувал преди пълната декомпресия.

— Тя не принадлежи към кръста — казва де Соя, без да движи устните си, защото момичето го наблюдава. — Ако Умре, няма гаранция, че ще успеем да я възкресим.

— Вероятността корабният лазарет да я възстанови от обикновена декомпресия е голяма — отвръща Грегориъс. — Въздухът от нейното равнище ще се освободи за трийсет секунди. Мога да стигна до нея. Дайте заповед.

— Наистина ще го сторя — казва детето на екрана.

— Дете — обръща се де Соя към момичето, — не искаме да те нараним.

— Тогава си приберете войниците — отсича момичето. — Веднага!

Фредерико де Соя усеща как времето забавя хода си, докато той преценява възможностите си. Знае, че има по-малко от минута преди да му се наложи да изостане — из тактическите му връзки с кораба мигат алармени сигнали и датчици. Той не иска да подвежда хората си, но най-важният фактор е детето. Заповедта на де Соя е конкретна и категорична — „Докарайте детето живо“.

Цялата виртуална тактическа среда на йезуита започва да пулсира в червено — предупреждение, че корабът трябва да намали скоростта след една минута или ще се задейства автоматичната програма. Пултовете за управление му казват същото. Той включва микрофона и освен по теснолъчевия, започва да предава по общите канали.

— Грегориъс, Ретиг, Кий… върнете се на „Рафаил“. Веднага!

Докато тримата се връщат, корабът на момичето ускорява и се готви за прехвърляне. Уредите на „Рафаил“ показват, че се насочва към Ренесанс Вектор.

„Защо Ренесанс Вектор? — мисли де Соя. — Той е твърдина на Мира… два милиарда християни, десетки хиляди войници, десетки бойни кораби на Мира. Защо там?“

— Навярно не знае какво има там — гласно размишлява той по интеркома. После минава в тактическото пространство и се вдига над равнината на еклиптиката, наблюдавайки как червената точица преминава към свръхсветлинна скорост и изчезва от слънчевата система. На петдесет минути от вектора на прехвърляне „Рафаил“ продължава да следва курса на другия кораб.

Той не пита за мнението им. Няма обсъждане дали ще прехвърли „Рафаил“ в системата на Ренесанс Вектор — курсът вече е установен и корабът ускорява към квантовия скок — и капитанът не ги пита отново дали са готови за повторна смърт. Този скок ще е също толкова фатален, колкото и предишният, разбира се, но ще ги отведе в окупиран от Мира космос пет месеца преди кораба на момичето. Единственият въпрос в ума на де Соя е дали да чака „Свети Антонии“ да пристигне в системата на Парвати, за да може да обясни положението на капитана.

Решава да не чака. Едва ли има значение — няколко часа повече или по-малко при петмесечна преднина, — но той няма търпение за това. Йезуитът заповядва на „Рафаил“ да приготви предавателна шамандура и записва нарежданията си за капитан Сати: незабавно прехвърляне до Ренесанс Вектор — десетдневно пътуване за фотонния кораб със същия петмесечен време-дълг, който ще плати и момичето — с готовност за сражение веднага след пристигане в системата на РВ.

Когато спуска шамандурата и предава по теснолъчевия канал заповед за прекъсване на всякакви операции до командването на Парвати, де Соя обръща ускорителната си кушетка към другите трима мъже и казва:

— Знам колко сте разочаровани.

Сержант Грегориъс не отвръща нищо и тъмното му лице е безизразно като камък, но отец-капитан де Соя може да прочете посланието, което се крие в мълчанието му: „Само още трийсет секунди и щях да я хвана“.

Де Соя не обръща внимание. Командвал е мъже и жени повече от десет години — пращал е и по-храбри, по-верни от него подчинени на смърт, без да допусне да го погълнат угризения или потребност от обяснение — така че сега не отмества очи от погледа на гигантския войник.

— Мисля, че детето щеше да изпълни заплахата си — казва той. Интонацията му означава, че темата не е открита за дискусия или спор сега или по-късно. — Но сега вече въпросът е спорен. Знаем къде отива. Това може би е единственият сектор в космоса на Мира, в който никой — нито дори рояк на прокудените — не може да се промъкне или да се измъкне, без да бъде забелязан и спрян. Ще имаме пет месеца, за да се подготвим за пристигането на кораба и този път няма да действаме сами. — Де Соя млъква, за да си поеме дъх. — Вие тримата положихте всички сили и този провал не е по ваша вина. Ще се погрижа да се върнете в частта си веднага след пристигането в системата на Ренесанс Вектор.

Грегориъс дори не трябва да поглежда към двамата си подчинени, за да говори от тяхно име.

— Моля за извинение, но ако ни е позволено да изразим мнението си, сър, бихме предпочели да останем с вас и „Рафаил“, докато малката не попадне в мрежата и не бъде отведена на Пацем.

Де Соя се опитва да скрие изненадата си, но не успява

— Сър?

— Да, капрал Кий?

— Ще изслушате ли изповедите ни преди да умрем този път?

Де Соя се мъчи да запази изражението си неутрално.

— Да, капрал. Ще довърша проверката тук и след десет минути ще съм в гардеробната за изповед.

— Благодаря ви, сър — усмихнат казва Кий.

— Благодаря ви — казва Ретиг.

— Благодаря, отче — изтътва Грегориъс. Де Соя гледа как тримата скачат и започват да свалят бойните си брони. В този момент той интуитивно зърва бъдещето и усеща тежестта му върху раменете си. „Господи, дай ми сила да издържа! Твоята воля… в името на Христа те моля… Амин.“

Обръща тежката си кушетка към командните пултове и започва последната проверка преди прехвърлянето и смъртта.