Ендимион

37.

Идеята на де Соя е да изостави бавната обиколка на „Рафаил“ и да се прехвърли направо в първата от завладените от прокудените системи.

— Каква полза от това, сър? — пита капрал Кий.

— Навярно никаква — признава отец-капитан де Соя. — Но ако прокудените са намесени във всичко това, можем да открием някаква следа.

Сержант Грегориъс потърква челюстта си и казва:

— Да, и може да попаднем в плен на някой рояк. Корабът не е най-добре въоръженият във флотата на Негово светейшество, ако не възразявате, че го казвам, сър.

Де Соя кимва.

— Но е бърз. Навярно можем да изпреварим повечето кораби на рояците. А пък и те може вече да са изоставили системата… обикновено правят така, удрят, бягат, отблъскват назад Великата стена на Мира, после оставят системата само със символичен отбранителен периметър, след като нанесат колкото могат повече щети на планетата и населението… — Де Соя млъква. Той лично е видял само един ограбен от прокудените свят — Свобода, — но се надява никога да не му се налага да види друг. — Във всеки случай — продължава йезуитът, — на този кораб за нас е все същото. Нормално квантовият скок отвъд Великата стена би бил осем-девет месеца корабно време, единайсет или повече години време-дълг. За нас това ще е обичайният мигновен скок и тридневно възкресение.

Копиеносец Ретиг вдига ръка, както често прави при такива обсъждания.

— Трябва да се има предвид и друго, сър.

— Какво?

— Прокудените никога не са залавяли архангелски куриер, сър. Съмнявам се дали знаят, че такъв вид кораб изобщо съществува. Ами че дори повечето в мирския флот си нямат и представа за съществуването на архангелската технология.

Де Соя незабавно разбира какво иска да му каже Ретиг, но той продължава:

— Така че бихме поели сериозен риск, сър. Не само за себе си, но и за Мира.

Следва дълго мълчание. Накрая де Соя казва:

— Това е основателно възражение, копиеносец. Но мирското командване е построило този кораб с автоматичната му възкресителна ясла, точно за да можем да излизаме извън космоса на Мира. Струва ми се е разбираемо, че можем да проследим нишката в Периферията… в територията на прокудените, ако се налага. — Отец-капитанът си поема дъх. — Бил съм там, господа. Горил съм орбиталните им гори и съм се измъквал с бой от рояците. Прокудените са… странни. Опитите им да се адаптират към специфични условия… дори към космоса… са… богохулствени. Възможно е вече да не са човеци. Но корабите им не са бързи. „Рафаил“ би трябвало да е в състояние да се прехвърли към квантова скорост, ако има опасност да попаднем в техен плен. А можем и да го програмираме да се самоунищожи преди да бъде заловен.

Никой от тримата швейцарски гвардейци не отвръща. Изглежда, всички си мислят за смъртта в смъртта, която ще последва — унищожението без предупреждение за унищожение. Както винаги, щяха да заспят на ускорителните си кушетки/възкресителни ясли и просто никога нямаше да се събудят… поне не в този живот. Тайнството на кръстоида е наистина чудотворно — може да върне разкъсани и взривени тела към живот, да върне формата и душата на преродените християни, които са били застреляни, изгорени, умрели от глад, удавени, удушени, пронизани, смазани или покосени от болест — но това има своите граници: прекалено дългото време на разлагане го побеждава, както и термоядрената експлозия на вътрешносистемния корабен двигател.

— Идваме с вас — казва накрая сержант Грегориъс, като знае, че отец-капитан де Соя е поискал това обсъждане, защото мрази просто да заповядва на хората си да се излагат на опасност от истинска смърт.

Кий и Ретиг само кимват.

— Добре — казва де Соя. — Ще програмирам „Рафаил“ така, че ако няма шанс да избяга преди да бъдем възкресени, трябва да запали ядрените си двигатели. Много ще внимавам при определяне параметрите на това какво означава „не може да избяга“. Но не смятам, че има голяма вероятност това да се случи. Ще се събудим в… Боже мой, дори не съм проверил в коя система е първата окупирана от прокудените планета по Тетида. Да не е Тай Дзйн?

— Не, сър — отвръща Грегориъс и се навежда над звездната карта, приготвена от „Рафаил“ за претърсването. Дългият му пръст посочва очертан с кръг район извън Мира. — Това е Хеброн. Еврейският свят.

— Не знаех, че все още има евреи — казва капрал Кий.

— Има — казва де Соя.

Когато се събужда, отец-капитанът незабавно разбира, че нещо не е наред. В по-буйните си дни като младеж Фредерико де Соя няколко пъти се е напивал с приятелите си семинаристи и след един от тези гуляи се е събудил на непознато легло — сам, слава Богу, но на непознато легло, в непозната част на града, без спомен чие може да е леглото или как се е озовал там. Сегашното му събуждане е подобно.

Вместо да види затворените автоматични яслени кушетки на „Рафаил“ и да усети мириса на озон и рециклирана пот, да почувства ужаса от нулевата гравитация, де Соя се оказва на удобно легло в прекрасна стая в сравнително нормално гравитационно поле. На стената има религиозни икони — Дева Мария, голямо разпятие с вдигнатите към небесата очи на страдащия Христос и картина, изобразяваща мъченичеството на свети Павел. През дантелените завеси се процежда слаба слънчева светлина.

Всичко това е смътно познато на слисания де Соя, както и любезното лице на дребния топчест свещеник, който му носи супа. Накрая възстановяващите се синапси на отец-капитан де Соя правят връзката: това е отец Баджо, възкресителният капелан, когото за последен път е видял във ватиканските градини и е бил сигурен, че няма да види отново. Докато отпива от бульона, йезуитът поглежда през прозореца към бледосиньото небе и си мисли:

„Пацем“. Опитва се да си спомни събитията, които са го довели тук, но последното нещо, което помни, е разговорът с Грегориъс, Кий и Ретиг, дългото изкачване от гравитационния кладенец на Mare Infinitum и 70 Офиучи А, после разтърсването на прехвърлянето.

— Как? — промълвява той и хваща любезния свещеник за ръкава. — Защо?… Как?

— Хайде, хайде — казва отец Баджо, — просто почивайте, синко. Ще имате време да обсъждате всичко по-късно. Има време за всичко.

Приспан от мекия глас, приятната светлина и богатия на кислород въздух, де Соя затваря очи и заспива. Сънищата му са зловещи.

До обедното хранене — пак бульон — за де Соя става ясно, че любезният, закръглен отец Баджо няма да отговори на никой от въпросите му: няма да отговори как е стигнал на Пацем, няма да отговори къде и как са хората му, няма да отговори и защо няма да отговори.

— Скоро ще дойде отец Фарел — казва капеланът, сякаш това обяснява всичко. Де Соя събира сили, изкъпва се и се облича, опитва се да се съсредоточи и чака отец Фарел.

Отец Фарел пристига към средата на следобеда. Той е висок, слаб, аскетичен свещеник — командир от Легионите на Христа, бързо и с лека изненада научава де Соя — и гласът му, макар и тих, е отсечен и делови. Очите на Фарел са сиви и студени.

— Любопитството ви е разбираемо — казва отец Фарел.

— И несъмнено сте все още малко объркан. Това е нормално за току-що преродените.

— Страничните ефекти са ми познати — с леко иронична усмивка отвръща де Соя. — Но съм любопитен. Как така се събудих на Пацем? Какво се случи в системата на Хеброн? И как са хората ми?

Докато говори, сивите очи на Фарел не премигват.

— Първо последният въпрос, отец-капитан. Вашите сержант Грегориъс и капрал Кий са добре… докато разговаряме, те се възстановяват след възкресението си във възкресителния параклис на швейцарската гвардия.

— А копиеносец Ретиг? — пита де Соя. Предчувствието, надвиснало над него, откакто се е събудил, размахва тъмните си криле.

— Страхувам се, че е мъртъв — отвръща Фарел. — От истинската смърт. Бяха отслужени последните обреди и тялото му е предадено на дълбините на космоса.

— Как е умрял… от истинската смърт, искам да кажа? — успява да промълви де Соя. Плаче му се, но устоява, защото не е сигурен дали е от скръб, или от ефектите от възкресението.

— Не знам подробностите — казва високият мъж. Двамата са в малката всекидневна в енорийското жилище, използвано за срещи и важни обсъждания. Сами са, ако не се броят очите на светци, мъченици, Христос и майка Му. — Изглежда, след връщането на „Рафаил“ от системата на Хеброн е имало повреда в автоматичната възкресителна ясла — продължава Фарел.

— Връщане от Хеброн? — повтаря де Соя. — Страхувам се, че не разбирам, отче. Програмирах кораба да остане там, освен ако не го преследват силите на прокудените. Така ли е станало?

— Очевидно — отвръща легионерът. — Както казах, не съм запознат с техническите подробности… нито пък съм компетентен в техническите въпроси… но доколкото разбрах, вие сте програмирали архангелския си куриер да проникне в контролирания от прокудените космос…

— Трябваше да изпълним мисията си на Хеброн — прекъсва го де Соя.

Фарел не възразява срещу прекъсването, нито пък променя неутралното си изражение, но де Соя се взира в студените му сиви очи и не го прекъсва отново.

— Както казвах, отец-капитан, доколкото разбрах, вие сте програмирали кораба си да проникне в космоса на прокудените и — ако не му попречат — да влезе в орбита около планетата Хеброн.

Отец-капитанът потвърждава думите му с мълчанието си. Тъмните му очи отвръщат на сивия поглед — засега без враждебност, но той е готов да се защитава от всякакви обвинения.

— Куриерският ви кораб се казва „Рафаил“, нали? Де Соя кимва и изведнъж разбира, че внимателно подбраните изрази, зададените въпроси, въпреки че отговорите са известни — всичко това издава почерка на юрист. Църквата има много юридически консултанти. И инквизитори.

— Изглежда, „Рафаил“ е изпълнил програмирането ви, след прехвърлянето не е срещнал незабавна съпротива и е влязъл в орбита около Хеброн — продължава Фарел.

— Тогава ли се е повредила възкресителната ясла? — пита де Соя.

— Доколкото разбирам, не — отвръща Фарел. Сивият му поглед се откъсва за миг от отец-капитана, обикаля помещението, сякаш преценява стойността на мебелите и предметите на изкуството, очевидно не открива нищо интересно и се връща към йезуита. — Доколкото разбирам — казва той, — когато корабът е трябвало да избяга от системата, и четиримата на борда сте били близо до окончателно възкресение. Шокът от прехвърлянето, разбира се, е бил фатален. Вторичният процес след незавършено възкресение е — сигурен съм, че знаете това — много по-труден от първичния. Тайнството е било провалено от механична повреда едва тук.

Настъпва тишина. Потънал в мисли, де Соя съвсем смътно съзнава шума от движението на наземни коли по тясната улица навън, тътена на излитащи машини от недалечния космодрум. Накрая казва:

— Яслите бяха прегледани и ремонтирани, докато се намирахме в орбита около Ренесанс Вектор, отец Фарел. Другият свещеник кимва почти недоловимо.

— Прегледахме записите. Струва ми се, че автоматичната ясла на копиеносец Ретиг е допуснала грешка в изчисленията. Разследването в гарнизона на системата Ренесанс продължава. Освен това разширихме границите на разследването до системата на Mare Infinitum, Епсилон Еридани и Епсилон Инди, света на Неизбежна милост в системата Лакайл 9352, Света на Бърнард, NGCes2629-4BIV, системата на Вега и Тау Сети.

Де Соя може само да премигне.

— Действали сте много сериозно — накрая казва той. И си мисли: „Сигурно използват и двата други архангелски куриера, за да провеждат такова разследване. Защо?“

После казва:

— Значи са ни открили в системата на Свобода и не са успели да възкресят копиеносец Ретиг…

Тънките устни на Фарел съвсем леко се извиват надолу.

— Системата на Свобода ли? Не. Доколкото разбрах, куриерският ви кораб е бил открит в системата на Седемдесет Офиучи-А, докато сте се прехвърляли към океанския свят Mare Infinitum.

— Не разбирам. Бях програмирал „Рафаил“ да се прехвърли в следващата система от Мира според първоначалната си последователност на претърсване в случай, че се наложи преждевременно да напусне системата на Хеброн. Следващата планета би трябвало да е Свобода.

— Навярно преследването му от вражески кораб в системата на Хеброн е изключвало такава последователност на прехвърляне — безизразно отвръща Фарел. — После корабният компютър може да е решил да се върне в отправната си точка.

— Навярно — казва де Соя и се опитва да разчете изражението на другия. Безполезно е. — Казвате „може да е решил“, отец Фарел. Не знаете ли със сигурност? Не сте ли проверили черната кутия на кораба?

Мълчанието на Фарел може да означава потвърждение или пък съвсем нищо.

— И ако сме се върнали на Mare Infinitum — продължава де Соя, — защо се събуждаме тук на Пацем? Какво е станало в системата на Седемдесет Офиучи А?

Сега Фарел наистина се усмихва. Тънките му устни се разтеглят съвсем леко.

— Когато сте се прехвърлили, архангелският куриер „Михаил“ случайно се оказал в гарнизонното пространство на Mare Infinitum. Капитан Уу е била на борда му…

— Марджит Уу? — пита де Соя, без да го е грижа, че прекъсването може да раздразни другия.

— Точно така. — Фарел изтупва въображаема прашинка от острия ръб на колосаните си черни панталони. — Като се има предвид… хм… ужасът, предизвикан на Mare Infinitum от предишното ви посещение…

— Имате предвид преместването на епископ Меландриано в манастир, за да го отстраня от пътя си — казва де Соя. — И арестуването на няколко предателски и корумпирани мирски офицери, които почти сигурно извършваха кражбите си и заговорничеха под ръководството на Меландриано… Фарел вдига ръка, за да го спре.

— Тези събития не се отнасят към моята част от разследването. Просто отговарях на въпроса ви. Мога ли да продължа?

Де Соя зяпва и усеща, че гневът му се смесва с мъката от смъртта на Ретиг и всичко това се вихри сред наркотичната лекота на възкресението.

— Значи възкресението ни е било повторно прекъснато? — пита той.

— Не. — В гласа на Фарел не се долавя раздразнение. — Възкресителният процес още не е бил започнал в системата на Седемдесет Офиучи А, когато е било взето решение да ви върнат в мирското командване и Ватикана.

Де Соя поглежда пръстите на ръцете си. Те треперят. Мислено си представя „Рафаил“, натоварен с трупове, включително собственият му. Първо смъртоносно пътуване до системата на Хеброн, после прехвърляне към Mare Infinitum, а след това и към Пацем. Той бързо вдига очи.

— Колко време сме били мъртви, отче?

— Трийсет и два дни — отвръща Фарел.

Де Соя едва не скача от стола. Накрая се отпуска обратно и казва с най-овладения си глас:

— Щом капитан Уу е решила да върне кораба обратно тук преди да е започнало възкресението в космоса на Mare Infinitum, отче, и щом процесът в космоса на Хеброн не е бил завършил, би трябвало да сме били мъртви по-малко от седемдесет и два часа. Като се прибавят и трите дни тук… къде сме прекарали другите двайсет и шест дни, отче?

Фарел прокарва пръсти по ръба на панталона си.

— Имало е забавяне в пространството на Mare Infinitum — студено отвръща той. — Първоначалното разследване вече е било започнало. Получили са се възражения. Копиеносец Ретиг е бил погребан в космоса с всички почести. Били са… изпълнявани… и други… задачи. „Рафаил“ се е върнал заедно с „Михаил“.

Фарел рязко се изправя и де Соя също става.

— Отец-капитан де Соя — официално произнася свещеникът, — тук съм, за да ви предам поздравите на кардинал-министър Лурдъсами, пожеланието му за пълното възстановяване на здравето и живота ви в ръцете Христови и да помоля за присъствието ви утре сутринта в нула-седем-сто часа във ватиканските канцеларии на Светата конгрегация за доктрината на вярата, където ще се срещнете с монсиньор Лукас Оди и други членове на Светата конгрегация.

Де Соя е зашеметен. Може само да тракне с токове и покорно да сведе глава. Той е йезуит и офицер от мирската флота. Научен е на дисциплина.

Отец Фарел се сбогува.

След излизането на легионера на Христос отец-капитан де Соя остава няколко минути във фоайето на дневната. Като обикновен духовник и редови офицер, той до голяма степен си е спестил църковната политика и вътрешните борби, но всеки свещеник или войн знае основната структура и цел на Ватикана.

Под папата има две главни административни категории — Римската курия и така наречените Свети конгрегации. Де Соя знае, че Курията е тромава и заплетена административна структура — „модерната“ й форма е установена от Сикст V през 1588 г. сл. Хр. Курията включва Министерството на външните работи, източника на властта на кардинал Лурдъсами, в който той изпълнява ролята на премиер-министър с подвеждащата титла кардинал-министър на външните работи. Министерството е основната част от онова, което често се нарича „Старата курия“, — използвана от папите още от XVI в. Освен това има „Нова курия“, започнала съществуването си като шестнайсет по-малки структури, създадени от Втория ватикански събор — все още известен повече като Ватикан II, — състоял се през 1965 г сл. Хр. По време на 260 годишното управление на папа Юлий тези шестнайсет. структури са се увеличили до трийсет и една взаимосвързани служби.

Но не Курията е извикала де Соя, а една от Светите конгрегации. По-конкретно, на отец-капитана е заповядано да се яви пред така наречената Света конгрегация за доктрината на вярата, организация, която през последните два века е придобила — или по-точно си е възвърнала — огромна власт. При управлението на папа Юлий Светата конгрегация за доктрината на вярата отново е посрещнала папата като свой префект — промяна в структурата, която й вдъхнала нов живот. През дванайсетте века преди избирането на папа Юлий тази Света конгрегация — известна от 1183 г. сл. Хр. като Светата инквизиция — била сведена почти до рудиментарен орган. Но сега, при управлението на Юлий, властта на Светата инквизиция се усеща из петстотинте светлинни години пространство и трите хиляди години история.

Де Соя се връща в дневната и се обляга на стола, на който доскоро е седял. Мислите му препускат. Вече знае, че няма да му позволят да види Грегориъс и Кий преди срещата в Светата инквизиция на следващата сутрин. Възможно е никога повече да не ги види. Де Соя се опитва да проследи нишката, която го е довела до тази среща, но тя се губи в ръмженето на църковната политика и във вихъра на собствения му объркан, прероден мозък.

Той знае едно: че Светата конгрегация за доктрината на вярата е била известна по-рано като Светата конгрегация на инквизицията.

И именно при управлението на папа Юлий XIV Инквизицията отново бе започнала да възвръща първоначалното си име и да всява чувство на ужас. И без подготовка, съвет или информация какви обвинения могат да бъдат повдигнати срещу него, де Соя трябва да се яви пред тях в нула-седем-сто часа на следващата сутрин.

Отец Баджо влиза припряно. Херувимското му лице е усмихнато.

— Добре ли си поговорихте с отец Фарел, синко?

— Да — разсеяно отвръща де Соя. — Много добре.

— Хубаво, хубаво — казва отец Баджо. — Но мисля, че е време за малко бульон, малко молитви — сега е ред на „Благовещението“, струва ми се — и после ще си легнем раничко. Трябва да сме свежи за онова, което ще ни донесе утрото, нали?