Ендимион

59.

Веднъж ви казах, че не четете това, което трябва. Би трябвало да кажа, че не пиша това, което трябва.

Изпълних тези еднообразни дни и нощи и гладки страници микропергамент със спомени за Енея, Енея като дете, без да спомена нито дума за живота й като месия, който трябва да познавате и навярно по погрешка да почитате. Но аз не пишех тези страници за вас, както открих, нито пък за самия себе си. Оставих Енея детето жива в писанието си, защото искам да е жива Енея жената — въпреки логиката, въпреки фактите, въпреки загубената надежда.

Всяка сутрин — би трябвало да кажа всяко самопрограмирано засилване на светлините — аз се събуждах в три на шестметровата си Шрьодингерова котешка кутия и с удивление откривах, че съм жив. През нощта не се бе разнасял мирисът на горчиви бадеми.

Всяка сутрин се борех с отчаянието и страха да записвам тези спомени върху текстовата си плоча, натрупвайки лист след лист микропергамент. Но устройството за рециклиране в този малък свят е ограничено — то може да произвежда само по десетина листа. Затова когато завършвах всеки десетина страници със спомени, аз вкарвах най-старите листа в устройството, за да излязат оттам свежи и празни и отново да мога да пиша върху тях. Като змията, която поглъща собствената си опашка. Или абсолютната същина на безумието.

Възможно е чипът в плочата да е запазил пълния текст на това, което съм написал тук… което ще напиша през идващите дни, ако съдбата ми ги дари… но истината е, че всъщност не ме интересува. Само десетината микропергаментови страници представляват интерес за мен всеки ден — примитивни, празни страници на сутринта, претъпкани, оцапани с мастило страници, пълни със ситния ми почерк всяка вечер.

Тогава Енея оживява за мен.

Но последната нощ — когато светлините в Шрьодингеровата ми котешка кутия бяха угаснали и нищо не ме отделяше от вселената освен статично-динамичната обвивка от замръзнала енергия и малкото шишенце цианид с цъкащия брояч, — последната нощ аз чух Енея да вика името ми. Седнах в абсолютния мрак, толкова уплашен и изпълнен с надежда, че дори заповядах да се включат светлините, сигурен, че все още сънувам, когато почувствах пръстите й да докосват бузата ми. Бяха нейните пръсти. Познавах ги, когато беше дете. Целувах ги, когато бе жена. Докосвах ги с устни, когато я отвеждаха от мен за последен път.

Пръстите й докосваха бузата ми. Дъхът й беше топъл и сладък до лицето ми. Устните й бяха топли до ъгълчето на устата ми.

— Тръгваме си оттук, Рол, скъпи мой — прошепна тя в мрака последната нощ. — Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.

Тогава протегнах ръка към нея, но топлината й се отдалечаваше. Когато светлините се включиха, яйцевидният ми свят беше пуст.

Признавам, че се разхождах назад-напред, докато не настъпи нормалното ми време за ставане. Най-силният ми страх през онези дни или месеци не беше смъртта — Енея ме бе научила как да поставям смъртта в перспектива, — а лудостта. Безумието щеше да ми открадне яснотата, паметта… Енея.

После видях нещо, което ме спря. Текстовата плоча беше активирана. Перото не лежеше на обичайното си място, а бе пъхнато зад калъфа на плочата, точно както Енея държеше писалката в дневника си по време на пътуванията ни след напускането на Земята. С треперещи пръсти рециклирах написаното предишния ден и активирах порта на принтера.

Появи се само една страница, изпълнена с ръкописни редове. Беше почеркът на Енея — познавах го отлично.

Това е повратен момент за мен. Или напълно съм полудял и всичко това няма никакво значение, или съм спасен и всичко има огромно значение.

Чета това, както и вие, с надежда за нормалността и спасението си, не на душата ми, а на съществото ми в подновената сигурност за нова среща — истинска среща, физическа среща — с онази, която си спомням и обичам повече от всички други.