Ендимион

22.

Сержант Грегориъс и двамата му войници чакат до отворения абордажен люк на „Рафаил“ и наблюдават неидентифицирания космически кораб, току-що прехвърлил се от свръхсветлинна скорост.

Грегориъс дава сигнал и хората му се отблъскват в същия миг, в който тръгва и той. Игловите двигатели в реактивните раници на костюмите им изхвърлят малки сини пламъчета.

Проникват в кораба. Гравитация няма. Това изненадва сержанта — той е готов да падне върху палубата, но след секунди се адаптира и прави пълен кръг, за да се огледа.

Вижда възглавници за седене, древен видеоекран, лавици с истински книги…

Нагоре по централната шахта се носи човек.

— Стой! — вика Грегориъс по общите радиоканали и по високоговорителя на каската си. Фигурата — малко повече от силует — не спира. Държи нещо.

Грегориъс стреля. Плазменият заряд пробива десетсантиметрова дупка през човека. Кръв и вътрешности експлодират от премятащата се фигура. Предметът пада от ръката на убития и сержантът го поглежда. Това е книга.

— По дяволите — промърморва той. Убил е невъоръжен човек. Ще загуби точки.

— Вътре съм, на най-горното равнище, и няма никой — съобщава по радиото Кии. — Слизам долу.

— Машинно отделение — казва Ретиг. — Има един човек. Опита се да избяга и трябваше да го изгоря. Нито следа от детето. Качвам се.

— Трябва да е на средното или на равнището на херметичната камера — изръмжава в микрофона си сержантът.

Някой или нещо се носи нагоре към него.

Не е момичето. Огромен ръст, бодлива тел, прекалено много ръце и пламтящи червени очи. Той трябва да вземе решение за секунда или още по-малко: ако изстреля плазмените мълнии надолу по отворената шахта, може да уцели детето. Ако не стори нищо — острите нокти достигат до него още докато се колебае.

Грегориъс е прикачил жезъла на смъртта към плазмената си пушка преди да се прехвърли от куриерския кораб. Сега отскача настрани, намира точния ъгъл и стреля.

Бодливата фигура прелита покрай него — четирите ръце са увиснали, червените очи гаснат. Грегориъс си мисли:

„Проклетото нещо не е неуязвимо.“

— Хванах я — вика Ретиг. — Криеше се в една от кабинките за сомния. Край на операцията.

Грегориъс премигва и вижда другите двама да лежат до него. Кабели свързват костюмите им с тактическия видеоканал.

Тримата се срещат с де Соя в гардеробната кабинка, Биха могли да се видят също толкова спокойно и в стимусимулацията на тактическото пространство, но предпочитат за съвещанията си физическата реалност.

— Мина гладко — казва де Соя, когато заемат местата си около малката маса.

— Прекалено гладко — отвръща сержантът. — Не вярвам, че жезълът на смъртта ще убие Шрайка. И се изложих с онзи тип на навигационната палуба… Той просто държеше книга.

— Но постъпи правилно. По-добре да го ликвидираш, отколкото да се излагаш на опасност.

— Двама невъоръжени мъже? — пита капрал Кий. — Съмнявам се. Това е приблизително толкова нереалистично, колкото и дванайсетимата въоръжени от третия опит. Би трябвало да изиграем повече сблъсъци с прокудени… Поне със смъртоносност на равнище морски пехотинци.

— Не знам — промърморва Ретиг.

Те го поглеждат и чакат.

— Непрекъснато залавяме момичето, без да й се случи нещо — казва той.

— Прав си — казва де Соя. — За следващата симулация ще повиша равнището на опасността за детето.

Грегориъс поклаща глава.

— Капитане, предлагам да преустановим симулациите и да се върнем към физическите упражнения. Искам да кажа… — Той поглежда хронометъра на китката си. — Искам да кажа, че имаме само осем часа преди всичко това да се превърне в действителност.

— Да — обажда се капрал Кий. — Съгласен съм. Предпочитам да го направим в действителност.

Ретиг изсумтява в знак на съгласие.