Ендимион

44.

В леда не беше замръзнала само една сграда. Тук, в отново втвърдилата се атмосфера на Сол Дракони Септем, бе погребан цял град, малко късче от надменността на старата Хегемония, замръзнало като древно насекомо в кехлибар.

Отец Главк беше внимателен, забавен, щедър човек. Скоро научихме, че е бил заточен на Сол Дракони Септем като наказание за принадлежността му към един от последните Тейлхардиански ордени в Църквата. Макар че орденът му се отказал от основните догми на Тейлхард след като Юлий VI публикувал була, обявяваща философията на антипапата за богохулство, орденът бил разпуснат и членовете му или били отлъчени, или пратени в най-затънтените райони от владенията на Мира. Отец Главк не говореше за петдесет и седемте си стандартни години в тази ледена гробница като за изгнание — той ги наричаше своя мисия.

Макар да признаваше, че нито един от читчатуките не е проявил ни най-малък интерес към покръстване, отец Главк изповяда, че той пък изобщо не проявява желание да ги покръства. Възхищаваше се на куража им, уважаваше честността им и бе очарован от трудно създадената им култура. Преди да ослепее — снежна слепота, така я наричаше той, а не просто перде… съчетание от студ, вакуум и силна радиация на повърхността — свещеникът пътувал с многобройни читчатукски групи.

— Тогава бяха повече — каза старецът, докато седяхме в ярко осветения му кабинет. — Изтощението взе своята дан. Докато преди петдесет години в този район имаше десетки хиляди читчатуки, днес са оцелели само неколкостотин.

През първите един-два дни, докато Енея, А. Бетик и слепият свещеник разговаряха, аз прекарвах повечето си време в разглеждане на замръзналия град.

Отец Главк осветяваше четири етажа от една висока сграда с фенери, които работеха с горивните топчета.

— За да държа духовете на разстояние — каза той. — Те мразят светлината. — Намерих стълбище и се спуснах в мрака с фенерче и готов да използвам пушката си. Двайсетина етажа по-надолу открих лабиринт от ледени тунели, които водеха към другите сгради в града. Преди десетилетия отец Главк беше означил входовете към тези погребани здания със светлинна писалка — СКЛАД, СЪД, КОМУНИКАЦИОНЕН ЦЕНТЪР, ХЕГЕМОНИЙСКИ КУПОЛ, ХОТЕЛ и така нататък. Проучих някои от тях и намерих следи от по-скорошни посещения на свещеника. При третото си проучване попаднах на дълбоки изби, в които бяха складирани високоенергийните горивни топчета. Те бяха източник и на топлина, и на светлина за стария свещеник, а освен това бяха и основната стока, която караше читчатуките да го посещават.

— Духовете им дават всичко освен горивни материали — бе казал той. — Топчетата им дават светлина и мъничко топлина. Сделката е изгодна и за двете страни — те ми дават месо и кожи от духове, аз им давам светлина, топлина и оживен разговор. Мисля, че те първи започнаха да разговарят с мен, защото моята група се състоеше от най-изящното просто число… едно! В началото криех местонахождението на склада. Сега знам, че читчатуките никога не биха ме окрали. Дори от това да зависи животът им. Дори от това да зависи животът на децата им.

Нямаше какво друго да видя в погребания град. Мракът долу беше абсолютен и фенерът ми не можеше да го разпръсне. Дори да бях имал надежди да намеря някакъв лесен начин да се измъкнем по течението до втората арка — навярно гигантски взривофакел или ядрена сонда — тези надежди скоро се разсеяха. С изключение на четирите етажа с мебели, книги, светлина, храна, топлина и разговори на отец Главк, градът бе студен и мъртъв като деветия кръг на ада.

На третия или четвъртия ден, точно преди времето за хранене, аз се присъединих към останалите в кабинета на стария свещеник. Вече бях прегледал книгите по лавиците: томове философия и теология, мистерии, астрономия, етнографски изследвания, книги по новоантропология, приключенски романи, наръчници по дърводелство, медицински проучвания, зоологически текстове…

— Най-голямата ми мъка от ослепяването ми преди трийсет години — беше казал отец Главк онзи първи ден, докато гордо ни показваше библиотеката си, — бе, че вече не мога да чета скъпите си книги. Аз съм заточеният Просперо24. Не можете да си представите времето, което ми отне да домъкна тези три хиляди тома от библиотеката на петдесет етажа надолу!

През следобедите, докато аз разглеждах, а А. Бетик отиваше да чете сам, Енея четеше на глас на слепия свещеник. Веднъж, когато влязох в стаята, без да почукам, видях сълзи по страните на стария мисионер.

Когато се присъединих към тях, отец Главк тъкмо говореше за Тейлхард — древния йезуит, а не антипапата, когото Юлий VI беше наследил.

— Той е бил санитар през Първата световна война — казваше отец Главк. — Можел е да бъде военен свещеник и да остане далеч от огневата линия, но е предпочел да бъде санитар. Наградили са го с медали за храброст, включително един, наречен „Почетен легион“.

А. Бетик учтиво прочисти гърлото си.

— Извинете ме, отче — тихо рече той. — Прав ли съм като смятам, че Първата световна война е бил дохеджирски конфликт, ограничен на Старата Земя?

Брадатият свещеник се усмихна.

— Точно така, точно така, скъпи ми приятелю. В началото на двайсети век. Ужасен конфликт. Ужасен. А Тейлхард — името му всъщност се е произнасяло Теяр — е бил в сърцето му. Омразата му към войната е продължила през целия му живот.

Отец Главк седеше в люлеещия се стол до подклаждания с горивни топчета огън в грубо изградената камина. Златистите въгленчета хвърляха дълги сенки.

— Тейлхард е бил геолог и палеонтолог. Бил е в Китай — национална държава на Старата Земя, приятели мои, — когато през 30-те години на двайсети век разработил теорията си, че еволюцията е незавършен процес и все пак има основен замисъл. Той възприемал вселената като план на Господ да обедини Христос на Еволюцията, Личното и Универсалното в едно-единствено съзнателно същество. Тейлхард — Теяр дьо Шарден — възприемал всяка стъпка от еволюцията като знак за надежда — дори масовите унищожения като причина за радост. Космогенезата — измислена от него дума — щяла да се осъществи тогава, когато човечеството станело основно за вселената, ноогенезата приемал за постоянната еволюция на човешкия ум, а хоминизирането и ултрахоминизирането обяснявал като етапи от еволюцията на Homo sapiens към истинската човечност.

— Извинете ме, отче — чух се да казвам, съвсем слабо съзнавайки нелепостта на тази абстрактна дискусия насред замръзналия град, — но ереста на Тейлхард не се ли състоеше в това, че човечеството можело да еволюира в Бог?

Слепият свещеник поклати глава, с все още добродушно изражение.

— По време на живота си, синко, Тейлхард никога не е бил обявяван за еретик. През 1962 година Светата инквизиция — тогава тя е била съвсем различна от днес, уверявам ви — издала монитум…

— Какво? — попита Енея, която седеше на килима до огъня.

— Монитум е предупреждение срещу безкритично приемане на неговите идеи — отвърна отец Главк. — А и Тейлхард не е твърдял, че човешките същества ще се превърнат в Бог… той смятал, че цялата съзнателна вселена е част от процеса на еволюиране към деня — той го наричал точката Омега, — когато цялото творение, включително човечеството, щяло да се слее с Божествеността.

— Би ли включил Тейлхард в тази еволюция Техноцентъра? — тихо попита Енея.

Слепият свещеник спря да се люлее и прокара пръсти през брадата си.

— Учените, последователи на Тейлхард, са се мъчили с този въпрос в продължение на векове, мила моя. Аз не съм учен, но съм сигурен, че той би включил Техноцентъра в оптимизма си.

— Но те са произлезли от машини — рече А. Бетик. — И концепцията им за Абсолютния Интелект е съвсем различна от християнската — студен, безстрастен ум, предвиждаща сила, способна да включи всички променливи.

Отец Главк кимна.

— Но те мислят, синко. Първите им съзнателни прародители са били създадени от жива ДНК…

— Създадени от ДНК, за да изчисляват — прекъснах го аз, ужасен от мисълта, че на машините от Техноцентъра може да бъде дадена възможността да се съмняват, когато се стигне до душите.

— А за какво е била създадена нашата ДНК през първите неколкостотин милиона години, синко? Да ядем? Да убиваме? Да се възпроизвеждаме? Нима в началото не сме били толкова подли, колкото основаните на дохеджирски силикон и ДНК ИИ? Както би казал Тейлхард, Господ е създал съзнанието, за да ускори самоосъзнаването на вселената като начин за разбиране на волята Му.

— Техноцентърът е искал да използва човечеството като част от проекта си за създаване на АИ — казах аз, — и после да ни унищожи.

— Но не го е сторил — възрази отец Главк.

— Но е искал да го стори — казах аз.

— Човечеството е еволюирало — доколкото е еволюирало — продължи старият свещеник, — без да благодари на предците си или на самото себе си. Еволюцията създава човешките същества. Човешките същества — чрез дълъг и болезнен процес — създават човечеството.

— Състрадание — тихо рече Енея.

Отец Главк обърна слепите си очи към нея.

— Точно така, мила моя. Но ние не сме единствените аватари на човечеството. Щом нашите изчислителни машини са постигнали самосъзнанието, те са се превърнали в част от този план. Те могат да му се съпротивляват. Могат да се опитват да го променят за собствените си сложни цели. Но вселената продължава да тъче собствения си замисъл.

— Говорите така, сякаш вселената и процесите й са машина — казах аз. — Програмирана, непреустановима, неизбежна.

Старецът бавно поклати глава.

— Не, не… в никакъв случай машина. И в никакъв случай неизбежна. Ако идването на Христос ни е научило на нещо, това е, че нищо не е неизбежно. Резултатът винаги е съмнителен. Решенията за светлина или мрак винаги зависят от нас — от нас и от всяко съзнателно същество.

— Но Тейлхард е смятал, че съзнанието и състраданието ще победят? — рече Енея.

Отец Главк махна с костеливата си ръка към шкафа с книги зад нея.

— Там би трябвало да има една книга… на третата лавица… вътре има синя отметка, когато я видях за последен път преди трийсетина години. Видя ли я?

— „Дневниците, тетрадките и кореспонденцията на Теяр дьо Шарден“? — попита Енея.

— Да, да. Отвори я там, където е отметката. Виждаш ли откъса, който съм коментирал? Това е едно от последните неща, които старите ми очи видяха преди мракът да ме погълне…

— Записките от 12 декември 1919 година ли? — рече Енея.

— Да. Прочети ги, моля те.

Енея приближи книгата до светлината на огъня.

— „Отбележете това добре — прочете тя. — Аз не приписвам определена и абсолютна стойност на различните неща, създадени от човека. Смятам, че те ще изчезнат, Ще се претопят в ново цяло, което все още не могат да разберат. В същото време признавам, че те имат същностна временна роля — че са необходими, неизбежни фази, през които ние (ние или расата) трябва да преминем в хода на метаморфозата си. Онова, което харесвам в тях, не е конкретната им форма, а тяхната функция, която е да изградят по някакъв тайнствен начин първото обожествимо нещо — и после, по милостта на Христос, който просветли нашите усилия, нещо божествено.“

Последва миг на мълчание, нарушавано единствено от тихото съскане на горивните топчета в огъня и прашенето и стоновете на десетките милиони тонове лед над и около нас. Накрая отец Главк каза:

— В очите на настоящия папа тази надежда представлява ереста на Тейлхард. Вярата в тази надежда беше най-големият ми грях. Това — той посочи към външната стена, където ледът и мракът притискаха стъклото, — това е моето наказание.

В продължение на още един миг никой от нас не каза нищо.

Отец Главк се засмя и постави костеливите си ръце върху коленете си.

— Но майка ми ме научи, че там, където има приятели, храна и разговори, не съществува наказание или болка. А ние имаме всичко това. Господин Бетик! Казвам „господин“, защото твоята буква „А“ не ти прави чест. Тя те отделя от човечеството като измамно измисля измамни категории. Господин Бетик!

— Да, господине?

— Ще направиш ли на стареца услугата да отидеш в кухнята и да донесеш кафето, което би трябвало вече да е готово? Аз ще се погрижа за задушеното и хляба, които вече се подгряват. Господин ЕНДИМИОН?

— Да, отче?

— Бихте ли слезли до избата, за да изберете най-доброто вино, което имаме?

Усмихнах се, като знаех, че старият свещеник не може да ме види.

— И колко етажа трябва да извървя, докато намеря избата, отче? Не петдесет и девет, надявам се? Зъбите на стареца проблеснаха през брадата му.

— Аз пия вино с всяко хранене, синко, така че щях да съм в много по-добра физическа форма, ако случаят беше такъв. Не, какъвто съм си стар мързеливец, аз държа виното в килера един етаж по-долу. До стълбището.

— Ще го намеря — казах аз.

— Ще подредя масата — рече Енея. — А утре вечер ще сготвя аз.

Всички се пръснахме по задачите си.