Ендимион

7.

Фотонните кораби „Балтазар“, „Мелхиор“ и „Гаспар“ са на цяла АЕ зад горящите орбитални гори и въпреки това намаляват скоростта си около неназованото слънце, когато майка командир Стоун позвънява на портала на каютата на отец-капитан де Соя, за да му съобщи, че куриерите са възкресени, но само единият е оцелял.

— От Мира ли е? — пита той, като се надява, че е така. Ватиканските куриери създават повече проблеми от военните.

Майка командир Стоун поклаща глава.

— И двамата са от Ватикана. И отец Гавронски, и оцелелият отец Вандрисе. И двамата са легионери на Христа.

Де Соя потиска въздишката си само с усилие на волята. Легионерите на Христа бяха изместили по-либералните йезуити от векове — влиянието им в Църквата бе започнало да се усилва един век преди Голямата грешка — и не беше тайна, че папата ги използва като ударни войски за трудни мисии в църковната йерархия.

— Много добре — казва де Соя. — Настройте вътрешното поле на едно g в нула-шест-четирийсет-пет часа. Приемете капитани Хърн и Буле на борда и им предайте моите поздрави. Моля, придружете ги до предната заседателна зала. Докато се съберем, ще бъда с Вандрисе.

Помещението за възстановяване извън възкресителната ясла е по-скоро параклис, отколкото лазарет. Отец-капитан де Соя се покланя пред олтара и после се присъединява към отец Сапиеха до болничната количка, където седи куриерът. Сапиеха е по-стар от повечето мирски военни — поне на седемдесет стандартни години — и меките халогенни лъчи се отразяват от плешивия му череп.

Отец Вандрисе е млад — навярно в края на двайсетте стандартни години — и тъмната му коса е дълга и накъдрена според сегашната мода във Ватикана. Или поне според модата, наложила се, когато де Соя за последен път е видял Пацем и Ватикана: през двата месеца, откакто са на тази мисия, се е натрупал време-дълг от три години.

Отец Сапиеха излиза, а де Соя тихо казва:

— Отец Вандрисе. Чувате ли ме?

Младежът кимва. Очите му издават болката, която изпитва. Кожата му лъщи, като че ли току-що му е била присадена — или сякаш е новороден. Плътта му изглежда розова и оголена, почти обгорена. Кръстоидът на гърдите му е синкав и два пъти по-голям от обикновено.

— Знаете ли къде сте? — прошепва де Соя. „Или кой сте?“ — мислено прибавя той. Следвъзкресителното объркване може да продължи с часове или дни. Капитанът знае, че куриерите са обучени да го преодоляват, но как е възможно някой да бъде обучен на смърт и възраждане? Един от инструкторите на де Соя от семинарията веднъж го е казал съвсем ясно: „Дори умът да не го помни, клетките си спомнят, че умират, че са мъртви“.

— Спомням си — прошепва отец Вандрисе и гласът му звучи така, както изглежда кожата му. — Вие сте капитан де Соя, нали?

— Отец-капитан де Соя.

— Да.

Вандрисе се опитва да се изправи на лакти, но не успява.

— Приближете се — прошепва той. Прекалено е слаб, за да вдигне глава от възглавницата.

Де Соя се навежда. Другият свещеник леко мирише на формалдехид. Само отделни членове на свещеничеството са посветени в действителните тайнства на възкресението и де Соя е избрал да не е от тях. Той може да извършва кръщение, да причестява и да дава последно причастие — като капитан на космически кораб по-често му се е случвало последното, — но никога не е присъствал на тайнството на Възкресението. Освен чудото на кръстоида няма представа за самия процес.

Вандрисе започва да шепне и де Соя трябва да се наведе още по-близо, така че устните на възродения свещеник почти докосват ухото му.

— Трябва… да поговорим… — с огромно усилие успява да произнесе куриерът.

— Назначил съм заседание след петнайсет минути. Ще присъстват капитаните на другите ми два кораба. За вас ще осигурим гравотостол и…

Вандрисе поклаща глава.

— Никаква… среща. Съобщение… лично… за вас. Лицето на де Соя остава безизразно.

— Добре. Искате ли да изчакате, докато не се…

— Не. Сега… — прошепва свещеникът. Де Соя се навежда по-близо и чака.

— Незабавно… трябва… да се качите… на архангелския куриерски… кораб… — задъхано изрича Вандрисе. — Местоназначението му е програмирано.

Изражението на капитана не се променя, но де Соя си мисли: „Значи ще загина от ускорението. Мили Боже, не може ли да ме отмине тази чаша?“

— Какво да кажа на другите? — пита той.

— Не им казвайте нищо. Оставете вашия заместник-командир да командва… „Балтазар“. Поверете командването на спецчастта на майка капитан Буле. Спецчаст „ВЛЪХВИ“ ще… получи… други заповеди.

— Ще ми бъдат ли съобщени тези други заповеди? — пита де Соя. Челюстта го боли от напрежението да говори спокойно. Допреди трийсет секунди оцеляването и успехът на този кораб, на тази спецчаст са били основна причина за съществуването му.

— Не — отвръща Вандрисе. — Тези… заповеди… не… ви… засягат.

Възкресеният свещеник е пребледнял от болка и изтощение. Де Соя разбира, че този факт му носи известно задоволство, и веднага казва кратка молитва за измолване на прошка.

— Трябва да тръгна незабавно — повтаря капитанът. — Мога ли да взема със себе си някои лични вещи? — Той си мисли за малката порцеланова скулптура, подарена от сестра му малко преди смъртта й на Ренесанс Вектор. Този крехък предмет, заключван в стаза-куб по време на маневрите при висока гравитация, е с него през всичките години, прекарани в космоса.

— Не — отвръща отец Вандрисе. — Тръгвайте… незабавно. Не взимайте нищо.

— Това е по заповед на…? — пита де Соя.

Сгърченото от болка лице на Вандрисе се намръщва.

— Това е по пряко нареждане на Негово светейшество папа Юлий XIV — казва куриерът. — Има… приоритет „Омега“… който отменя всички заповеди от военното командване на Мира или от командването на космическата флота. Разбирате… ли… отец… капитан… де… Соя?

— Разбирам — отвръща йезуитът.