Ендимион

20.

Оцелелите членове от взвода на сержант Грегориъс са капрал Басин Кий и копиеносец Арануал Гаспа К. Т. Ретиг. Кий е дребен мъж, набит и бърз и като рефлекси, и като ум, докато Ретиг е висок — почти колкото гиганта Грегориъс, — но е толкова тънък, колкото е як сержантът. Ретиг е от Ламбъртовия пръстен и има традиционните белези, скелетна структура и независим характер, типични за всички обитатели на астероидите. Де Соя е научил, че Ретиг никога не е стъпвал на свят с големина на планета и истинска гравитация до навършването на двайсет и третата си стандартна година. Лечението с ДНК и сериозното военно обучение в Мира са го превърнали в силен войник, способен да се бие на която и да било планета. Сдържан едва ли не до немота, А. Г. К. Т. Ретиг знае да слуша, отлично може да изпълнява заповедите и — както е показала битката на Хиперион — да оцелява.

Капрал Кий е толкова приказлив, колкото е мълчалив Ретиг. През първото обсъждане въпросите и бележките на Кий показват проницателност и прозорливост въпреки замъгляващите ума ефекти на възкресението.

И четиримата са потресени от изживяването на смъртта. Де Соя се опитва да ги убеди, че с опита става по-лесно, но собственото му потресено тяло и ум внасят в тези уверения лъжливи нотки. Тук, без съветите, терапията и посрещането на капеланите по възкресението, всеки от войниците на Мира се справя с травмата със собствени сили. Съвещанията им през първия ден в космоса на Парвати често прекъсват, когато надделее умората или непреодолимата емоция. Единствено сержант

Грегориъс е външно спокоен.

На третия ден се срещат в малката каюткомпания на „Рафаил“, за да обмислят заключителния си ход.

— След два месеца и три седмици онзи кораб ще се прехвърли в системата на Парвати на по-малко от хиляда клика от нас — казва де Соя — и трябва да сме сигурни, че ще можем да го пресрещнем и да заловим момичето.

Никой от швейцарските гвардейци не е попитал защо е необходимо залавянето на момичето. Никой няма да обсъжда този въпрос, докато командирът им — де Соя — не го повдигне пръв. Ако е нужно, всеки от тях ще загине, за да изпълни загадъчната заповед.

— Ние не знаем кой друг е на борда на кораба, нали? — пита капрал Кий. Вече са обсъждали тези въпроси, но през първите няколко дни от новия им живот паметта им изневерява.

— Не — отвръща де Соя.

— Не знаем какво е въоръжението на кораба — продължава Кий, сякаш отмята точки от мисловен списък.

— Точно така.

— Не знаем дали Парвати е крайната му цел.

— Точно така.

— Възможно е — казва капрал Кий — да имат среща с друг кораб тук… или момичето да иска да се срещне с някого на планетата.

Де Соя кимва.

— „Рафаил“ няма сензорите на стария ми фотонен кораб, но ние засичаме всичко между Ойортния облак и самата Парвати. Веднага ще разберем, ако преди момичето се прехвърли някой друг кораб.

— Прокудените? — пита сержант Грегориъс. Де Соя вдига ръце.

— Всичко това са само предположения. Мога да ви кажа, че детето се смята за заплаха за Мира, следователно е логично да допуснем, че прокудените — ако знаят за съществуването му — могат да поискат де го отвлекат. Готови сме за такава възможност.

Кий потърква гладката си буза.

— Все още не мога да повярвам, че ако поискаме, сме в състояние да прескочим до вкъщи само за един ден. Или да отидем за помощ. — За капрал Кий „вкъщи“ е Република Ямну на Денеб Драй. Вече са обсъждали защо е безполезно да искат помощ — най-близкият мирски боен кораб е „Свети Антоний“, който би трябвало да преследва отблизо кораба на момичето, ако е била изпълнена заповедта на де Соя.

— Свързах се с командира на мирския гарнизон на Парвати — казва де Соя. — Те имат само орбитална патрулна машина и два скални скачача. Заповядах му да разположи всичките си кораби в отбранителна позиция, да вдигне в готовност всички аванпостове на планетата и да чака по-нататъшни нареждания. Ако момичето мине покрай нас и се приземи, Мирът ще я открие.

— Каква планета е Парвати? — пита Грегориъс.

— Била е заселена от хиндуисти реформатори скоро след Хеджира — отвръща отец-капитанът, който е получил цялата информация от корабния компютър. — Пустинен свят. Кислородът не е достатъчен за живот — атмосферата се състои предимно от въглероден двуокис — и никога не е бил постиган достатъчен успех в тераформирането, така че или е изменена околната среда, или хората. Населението никога не е било голямо — няколко Десетки милиона преди Падането. Сега е по-малко от половин милион и почти всички живеят в град Гандиджи.

— Християни ли са? — пита Кий. Де Соя предполага, че във въпроса се крие нещо повече от нехайно любопитство — Кий рядко задава случайни въпроси.

— Няколко хиляди в Гандиджи са се покръстили — отвръща де Соя. — Там е построена нова катедрала — „Свети Малахия“ — и повечето от преродените са видни бизнесмени, които поддържат присъединяването към Мира. Преди петдесетина стандартни години са уговорили планетарното правителство — някаква изборна олигархия — да покани тук мирски гарнизон. Близо са до Периферията и се плашат от прокудените.

— Просто се чудех дали гарнизонът може да разчита на населението да съобщи, ако се приземи корабът на момичето — казва Кий.

— Едва ли — казва де Соя. — Деветдесет и девет процента от площта на планетата е необитаема — никога не е била заселвана или пък отново се е покрила с пясъчни дюни и лишееви полета. Повечето хора са се струпали около големите бокситни мини до Гандиджи. Но орбиталните патрули ще я засекат.

— На какво разстояние ще бъдем от тях, капитане? — пита Кий.

— Шестстотин клика. Три минути по-късно ще можем да ги замерим с камък.

Кий се намръщва.

— Ами те с какво ще ни замерят?

— Неизвестно — отвръща де Соя. — Но „Рафаил“ е стабилен. Обзалагам се, че щитовете му са в състояние да устоят на всичко, което изстреля този неидентифициран кораб. Но ние няма да ги замеряме с нищо. Ще вземем кораба на абордаж.

Разглеждат чертежа на неизвестно откъде взелия се космически кораб — на „Свети Антоний“ са го заснели преди да се прехвърли — и се чудят какъв е.

— Частен кораб от епохата на Хегемонията — тихо казва де Соя. — Били са построени само трийсетина такива. Поне четиристотингодишен е, навярно даже повече.

Капрал Кий тихо подсвирва. Грегориъс потърква голямата си челюст. Дори Ретиг изглежда впечатлен зад безстрастната си маска.

— Не знаех, че изобщо има частни космически кораби — казва капралът. — Свръхсветлинни, искам да кажа. Въоръжени ли са?

— Не — отвръща де Соя. — Но този кораб съществува от векове, затова можем да предположим, че е бил усъвършенстван. Но дори да има модерно, разработено от прокудените защитно въоръжение, „Рафаил“ ще се справи с него.

— Имам един въпрос — казва Кий. — Разбирам, че при никакви обстоятелства не бива да навреждаме на момичето, но това отнася ли се и за другите, които ни се изпречат?

Йезуитът въздъхва. Отдавна очаква този въпрос.

— Бих предпочел никой да не умира по време на тази мисия, капрал. Но ще действате според обстоятелствата.

— Ами ако между нас и момичето на борда има само един? — пита Ретиг. Другите трима поглежда мъжа от астероидите. — Но е Шрайка? — довършва той.

— Ако е Шрайка… — започва отец-капитан де Соя и млъква.

— Ако е Шрайкчето — отвръща сержант Грегориъс, — мисля, че можем да му поднесем няколко изненади. Следващият рунд може да не е толкова лесен за тоя бодлив кучи син, прощавайте за израза, отче.

— Като ваш свещеник — казва де Соя, — трябва да ви предупредя да не използвате ругатни. Като ваш командир ви заповядвам да измислите колкото можете повече изненади, за да убиете този бодлив кучи син.